It's been a while :>

Етo и я последната епика.

Сънувах един алтернативен наш свят. Един по-скоро фентъзи свят. Няколко раси си поделяха нашата планета. Немъртви – същества, произхождащи от мъртва материя, но движещи се на свобода. Те убиваха живото за да запълват редиците си. Владееха не много голяма земя..някъде си. Мрачна, изпълнена с развалини, мъртва почва. Оградена от планини, тя бе пазена да не излиза от пределите си от войнствени, тежко въоражени хора.Тези смели люде прекарваха по-голямата част от времето си сред планините и горите наоколо. Създаваха могъщи машини и всякакви огнестрелни оръжия. Носеха тежки брони и брадви. Никой не смееше да им се изпречи на пътя. Но те си знаеха ролята. Пазеха света от немъртвите. За останалите раси не мога да кажа много. Помня че бяха малобройни и дружяха с хората в разни модерни градове. Само в тази част на света, около този мъртъв континент ограден с могъщи планини цареше един не толкова приказен свят, колкото трябва да бъде.
Немъртвите правеха чести набези към главната порта на планинския им затвор. Тя представляваше колосален портал, затворен от огромни стоманени врати, а около него бойни кули и железни гиганти осеяни с оръдия. Всичко това струпано на едно не много високо плато излизащо от планината. Войските на немъртвите основно бяха изградени от скелети-войни, които често едва достигаха до подножието на платото, разпръсвани на прах и парченца от адските снаряди, падащи върху тях.
Планинците работеха над специално оръжие, с чиято помощ слагаха край на всеки немъртъв. Основния проблем с врага бе, че той биваше унищожаван много трудно – ако стане на прах или костния мозък се нареже на много парченца.
Битката, на която присъствах доказваше това. Бях страничен наблюдател и някакви надзиратели ме обучаваха да наблюдавам и разбирам немъртвите. В този ден, орда от скелети крачеха през един огромен каньон към въпросните порти. Разбира се бяха посрещнати от дъжд от взривове и шрапнели. И все пак някои от тях оцеляваха или се съединяваха на ново. Отнемаше повече време за съдеиние на по-разпръснатите и начупени скелети. Тогава бе ред на планинската пехота – здрави мъже, покрити със стоманени брони размахваха огромните си топори и разчленяваха всеки немъртъв изпречил им се на среща. В началото скелетите се опитаха да се бранят, но много бързо се втурнаха в отстъпление. Някои от тях спираха и започнаха да изпращат стрели в посока на гонещите планинци. Разбира се, имаше загуби и от човешка страна. Е в крайна сметка битката приключи сравнително бързо и хората се скриха в пещерите, пръснати из платото. Тогава един от надзорниците ми подаде някакъв странен бинокъл, с много джаджи по него, но ми каза само да гледам, а да не пипам. Е загледах се в подробностите на бойното поле и видях как, като магнити, някои останали по-здрави кости се съединяваха в странни форми, наподобяващи хуманоиди и се гърчеха с цел да се махнат от полето. Друго, много интересно нещо бе, как няколко глави, видимо без особено жизнено изражение, започнах да се търкалят и се насъбраха около едно копие. След това една по една започнаха да се нанизват на него, като постоянно си сменяха местата. В един момент разбрах какво правят. Надзирателя ми обясни, че има някаква глупава йерархична система при немъртвите, като най-запазените и красиви трупове винаги бяха най-отгоре или отпред. Така беше и с копието. На върха се настани главата на млад мъж, все още с кожа, очи и коса. Под него не толкова запазени глави си деляха тялото на копието. Предпоследната бе прост гол череп, с едно запазено око и някаква много смешна прическа – гъста, растяща на страни коса. А най-долния бе само част от някакъв череп. Накрая цялото копие се затъркули в посока, обратна на платото. Върнах бинокъла и от високото продължавах да виждам как разни човешки трупове започват бавно да лазят. После ме отведоха.
Не след дълго (вероятно няколко месеца ) атаката се поднови. Но този път беше различно. Бях изпратен далеч от платото, далеч и от мястото където наблюдавах предната битка. Бях в една от върховите точки над каньона. Забелязах малък отряд от скелети бутащи някаква странна машина, изградена от дъски и телесни части, от другата страна на каньона. След като достигнаха до края на каньона, спряха и започнаха някакви приготовления. Аз веднага се осъмних и тръгнах да предупреждавам пазачите на платото, но вече беше късно. Машината явно бе нещо като катапулт, защото изтреля огромна маса гнила и мъртва материя в посока платото. Гнусния снаряд се разпиля по цялата отбранителна система и хора. Чувах викове и писъци. Скелетите веднага се разбягаха и повече не ги видях. Бягайки към портата виждах как хората биваха поглъщани от тази материя и биваха разяждани. Отбранителните машини раждясваха и спираха да функционират, вратите на пещерите и главната порта се пропукваха. Някои от хората успяваха да избегнат жълто-зелената злокоба и се насочваха към някоя незасегната врата. Докато бягах, към една от тях, подканен от някакъв човек, видях как от каньона се зададе мъгла. Всичко мъртво, което влизаше в контакт с нея се раздвижваше и започваше да убива живите. Бързо загубих гледката, тъй като вече бягах през един тунел. Навлизайки в сърцето на планината виждах как вътре вече се води битка. Жени и деца бягаха в писъци и плач, а смелите войни бранеха до последно. Аз, заедно с още няколко цивилни се отправихме към друга пещера. Вътре беше като в лабиринт и загубих от поглед доста от придружаващите. Накрая останахме само трима. Зад нас се чуваха все по-малко писъци, а повече тракане и съскане. Най-накрая излязохме на другия край на планината. Обстановката бе зашеметяващо красива и различна от тази пред платото. Гъста гора от вековни извити дървета, топлина изпълнена със сладката песен на птици и божествено ухание на свежест и цветя. Всичко това оградено от високи зелени върхове и пронизано от множество малки и тесни пътечки. Край входа на пещерата имаше няколко къщи, вградени в самата скала. С мен бяха мъж и жена. Жената се скри в най-близката, а мъжът ( малко над средната възраст ) ме сграбчи за ръкава и ме дръпна към една по-отдалечена. Той имаше ключ за нея. Беше много изплашен и не успя да отключи от първия път. Нахълтахме вътре и той, направи един вид барикада от столове и маси. Набутаме в някаква ниша в стената и ми показа някакво малко лилаво пистолетче с прозрачно заострено дуло изпълнено със синя течност. Задъхан започна да ми обяснява, че е един от главните учени, които са работели върхи оръжието срещу немъртвите и че това, което ми показва е крайния продукт на труда им. Обясни ми, че това изстрелва малко, но достатъчно количество плазма, което превръща в прах всякаква органична тъкан, свързана помежду си с тъкани и връзки. В този момент той спря да ми говори, стисна здраво пистолетчето и погледна внимателно през едното прозорче. Присъединих се и аз. Преди да ме набута отново в нишата видях как няколко скелета се показаха от пещерата и веднага разбиха вратата на другата къща. Съскайки нападнаха жената, обезобразиха я и я убиха, докато тя правеше опит да се навре в някаква дупка в ъгъла на стаята. След като засъскаха в нещо като смях, един от тях (явно капитана им) посочи къщата, в която се бяхме скрили и направи знак на няколко скелета да нахлуят при нас, а той се върна обратно в пещерата. Тогава мъжът отново ме прикри зад някакви мебели и ми каза да пазя тишина и да не мърдам и че аз съм бил единствения шанс останалото човечество да разбере за изненадващата атака на немъртвите. Нареди ми, че немъртвите не са сигурни какво търсят, но знаят за съществуването на оръжието и че ако той умре, аз трябва да го дам на учените от останалия свят възможно най-бързо. След миг вратата бе разтрошена от секирите на скелетите и съскайки те започнаха да се премятат в стаята. Бяха доста пъргави и атлетични. Мъжът веднага се скри зад една маса и започна да стреля несигурно по новодошлите. И така станах свидетел на мощта на оръжието. Бях изненадан, а скелетите се смаяха и побягнаха, след като видяха как един техен събрат се изсипа на прах на земята. За жалост един от скелетите успя да избяга в пещерата в паническо съскане. Мъжът го гони с цел да се прицели по-точно на открито, но се отказа и се спря до едно дърво за да си почине. Извика ме и като се присъединих към него отново ме сграбчи нервно и ми каза, че трябва да побързаме. Посочи ми една от пътечките и ми каза, че на там е най-близкия човешки модерен град. На там трябваше да тръгнем. Набута ми оръжието в ръцете, с обяснението, че вече е стар и едва ли ще може да бяга с мен дълго. Тогава ме бутна към патеката и ми каза да бягам, че мъртвата жена започнала да съска, а от пещерата също се чу размърдване. Та побягнах аз, сам с оръжието, нямайки ни малка представа къде отивам и какво да очаквам.

След известно време гората се разреди и заприлича на парк. Видях панелни блокове, паркирани коли, хора и животни. Явно никой не бе чул за набезите на немъртвите. Докато се оглеждах неориентирано от някъде изкочи някакво момиче и ме дръпна на страни и ми каза, че знае защо съм тук и да побързаме. Вече бях много изморен, но за щастие крайната ни дестинация не бе далеч. Спряхме се сред някакъв паркинг между блоковете, осеян с гаражи и работилници за коли. Запътихме се към една от тях, където се бе събрала малка тълпа от хора. Там ми обясниха, че са научили за атаката, а постепенно и останалото население ще разбере. Немъртвите ги било страх да навлизат толкова навътре в града затова пращали отделни отряди, които превземали блок по блок, създавайки още от своите. Обясниха ми, че оръжието нямало да може да ми помогне особено, тъй като нямало как да бъде приложено, защото нямало вече учени, които да работят с него. Единствения начин за спъсение било да седим тихо и скрити на малки групи сред горите наоколо. Немъртвите не харесвали да ходят сред дървета и въпреки, че знаели че там има някой не се занимавали. След известно време бродене, обикаляне и криене, минахме през доста разрушени махали и останки от някакъв вид съпротива. Най-накрая стигнахме до по-закътано място и останахме там.
Живях в тази малка комуна от хора около година-две. Света, който познавахме не бе същия в по-голямата си част. По-централните градове и острови още не бяха засегнати от немъртвите. Някак си те не обичаха и да пътуват особено много или да се занимават с плаване или летене. Доста капризни бих казал. А сред владенията им бяхме останали много малко живи хора. Говореше се за някакви общества, които са били сключили сделка с немъртвите да ги богославят и да дават в жертвопренушение един жив човек на месец. Но това бе в по-отдалечените райони.
Един ден, нашия водач ни обясни, че съществувало нещо като съпротива не далеч от нашето местонахождение. Набързо ни даде нареждания и обяснения за подготовката за пътя. Целта бе да се запознаем с тези хора и да се съюзим с тях. Гориво вече не се произвеждаше и беше рядкост. Но за тази среща, използвахме един раздрънакн, все още работещ автомобил. Трябваше да покажем, че имаме сила и че срещата е един вид специална за да подсилим съюза. Когато пристигнахме на въпросното място погледа ми привлече висок панелен блок, полузакопан с пръст, а край него се извиваше някаква недовършена тухлена стена. Разни багери и хора копаеха от вътрешната и страна. Срещу блока, до един трафопост бе запален огън и десетки мъже, жени и деца се топлеха и се хранеха спокойно. Спряхме близо до тях и водача ни слезе придружен от помощниците му. Бе посрещнат от домакините. В началото разговора беше спокоен, но надменното поведение на домакините повдигна врява и нашия водач се ядоса и се върна в колата. Обясни ни, че тези хора са се отказали от съпротивата и се превърнали в поклонници и ми показа нещо като олтар близо до стената. Хората насядали около огъня започнаха да ни се смеят и да ни викат, че сме глупаци и напразно се борим срещи немъртвите. Тогава един дебел и мръсен мъж, смеейки се извади от някъде някакво кучи, постави го на олтара и му пречупи гръбнака. Пордължавайки да се хили с гнусния си глас той посочи някакъв подобен него му човек, седящ до огъня и каза, че той ще е следващия предаден в жертва, за благото на останалите. Сред врявата видях и един полицай, до съседна сграда да арестува някакви младежи, заради това, че крадяли храна. Разсеян от герлотията се обърна и тръгна към нас, сочейки ни с едната ръка а с другата държейки пистолета си.

В същия момент по радиото се обади някакъв наш скаут. Оказа се, че немъртвите (които вече от доста време очевидно бяха зарязали колонизацията си ) всъщност работели върху бомба, с апокалипстична сила. Радиото бе високо и доста от домакините ни чуха и се ядосаха. Веднага запалихме колата и тръгнахме през махалата да се връщаме в нашето обежище, но по друг път. За нещастие бе кално и постоянно затъвахме и се хлъзгахме а поклонниците ни гониха и ни крещяха, че ще ни убият. Полицая даже започна да стреля по нас. След кратко приключение се върнахме в обежището си. Седнахме да разясняваме ситуацията и скаута обясни, че тази бомба, вероятно създадена в лабораториите в планината била със сила, изчислена, като падне на дадено място на планетата да обгърне с унищожението си само владенията на живите. Още не бил обявен срок за изстрелването и. Определено нямало да бъде скоро, заради още приготовления. Това се оказа полезна инфромация. Водача, разтревожен ме отдръпна на страни от съвещанието и ми обясни, че ще прати мен и най-добрия му помощник на мисия, да предупредим останалия свят за идващата беда. Хората там не се страхуваха от немъртвите, знаейки за нежеланието на врага да се отдалечава от родните земи.
Така започна новото ми приключение. С въпросния помощник, чието име така и не научих се запътихме пеша към най-отдалечените части на града,където по улиците още имаше известна бройка движещи се автомобили, управлявани от поклонници. Целта бе да отвлечем някакво превозно средство и с негова цел да отидем до най-главния остров на човечеството, където се разполага столицата и да предупредим тамошните владетели. Трудно бе да спрем кола, тъй като хората не искаха да спират. Накрая помощника взе един минувач и го метна пред един автобус. Шофьора наби спирачки и ние се впуснахме към вратата и заблъскахме, но той веднага реагира, зави и продължи с висока скорост по неговите си задачи. Минувача тамън се изправяше зашеметен и до него наби спирачки втори автобус. Той не бе празен, а шофьора излезе стреснат. Веднага се възползвахме от момента. Отстранихме го като пречка и нахлухме в автобуса. Моя човек, веднага се настани пред волана и ми каза да успокоя пътниците. Бяха 5 или 6, стреснати и сгушени в края на автобуса бедни люде. Само до мен седеше една млада жена с момиченце, седнало в скута и като и двете ме гледаха със сериозен поглед. Бяха доста омълрушени (повече от останалите). Жената започна да ми говори някакви неща на странен език на висок глас и аз се постреснах малко. Помощника ми се разкрещя страшно и каза на всички да млъкват. Тогава жената с ръце избута момичето да се изправи. То ме гледаше с празен поглед изпълнен с някакъв странен цвят и ми каза, че няма да успея в това, с което съм се захванал и че всичко ще свърши в един момент. Тогава ми подаде някакъв медальон, направен от същата плазма, с която стреля пистолета ми. Каза ми, че като дойде време ще ми потрябва, а след това си седна до жената, която пък изведнъж се уплаши и отиде при другите хора.
По-късно спряхме до някаква болница в някакъв град. Наоколо всичко тънеше в разруха, но сградата беше сравнително запазена. Беше оградена от някаква лъскава стена и имаше два входа. Помощника ми обясни, че чакал някакви негови приятели да дойдат от болницата. И след като спряхме по средата на пустата улица, момичето пак ме погледна със стряскащия си поглед и ми каза да потегляме. Нещо ме накара да я послушам и извиках на шофьора да тръгва. Той учудено ми отказа и ми обясни, че тези хора ще носят лекарства за нашите болни хора, обратно у скривалището. Тогава му посочих момичето. Той се ужаси до известна степен докато я гледаше, после чухме някаква стрелба и видяхме как някакви хора бягаха и прескачаха стената на болницата и биваха обстрелвани. Шофоьора веднага натисна газта и продължихме в първоначалната посока.
Мина доста време докато стигнем до острова. Пътувахме дълго – месеци, може би години. Не се случи нещо кой знае какво. Спомените ми продължават от момента, в който аз съм вече в столицата, заедно с моя вече другар. Столицата бе смайваща.Градът докосваше небесата със своите стъклени небостъргачи и сияеше като перла от слънчевите лъчи. Бели пухкави облаци нежно плаваха сред простора а наоколо се разхождаха чисти и спретнати хора, изпълнени с радост и спокойствие.
Бяхме застанали до оградата на алеята до един плаж. Хората се радваха на живота и на морето. Изведнъж от небето се появи огромен предмет. Приземи се плавно във водата на плиткото и започна да издава едно специфично машинно, тихо жужене. Беше в неправилна форма от материя наподобяваща метал. Хората залюбопитстваха и започнаха да се насъбират около чудото. Ние, с моя другар си махнахме връхните дрехи и отидохме да проверим за какво иде реч. От тълпата пък някакъв женски глас се разписка че това е края на човешката раса. Много от хората започнаха да и се смеят. Аз се обърнах да я видя. Беше облечена в омърлушените парцали, типични за земите от където аз идвах. Тя беше като черна точка сред синьо-белия свят изпълващ тази част на земята. Беше ми позната, бях я виждал и преди. Тогава другаря ми ме потупа и ми каза да погледна към огромния предмет с размерите на малка къща. Покрива му се раздвижи и се разтвори като кутия. Тогава спрях да чуваш човешката глъчка. Спрях да чувам вълните и чайките. Спрях да чувам приятното монотомно бръмчене на града. Спрях да виждам каквото и да е, освен това което излезе от предмета. Силна, струя с непознат за мен произход и състав се издигаше до толкова на високо, че не виждах края, заслепен от слънцето. В себе си тя отразяваше цвета на града. Беше плавна и шумолеше като вълничка, разбиваща се в пясъка. Бях удивен от спокойствието и красотата на тази тайнствена мощ. След миг тази струя започна да расте и погълна мистериозния предмет. Като ауспих, от нейната основа започна да се стила дим, със голяма скорост, но не го усещах. Бях залисан от цялото чудо, което се случваше. В един миг всичко това погълна и мен. Изпитах безкрайно блаженство, обграден от синята енергия, бликаща от себе си, пронизваща небесата. Постепенно, тази мистерия започна да закрива слънцето като образува кръгъл облак на върха си. Заприлича на дърво. Дърво от синя, божествена енергия. После, по-надолу се образува втори облак. Тогава нещо в ума ми прещракна. Отплеснах се от транса, в който бях изпаднал. Сетивата ми започнаха да се връщат. В някаква далечина започнах да чувам писъци на хора. Усещах груба суха почва в нозете си, а не мек пясък в морето. Погледнах настрани и посегнах да потумам другаря си и видях, че той бе като замръзнал в поза на уплаха. Отправих внезаепн поглед на горе към чудото, което сякак се отдалечи от мен и като отместих поглед за последно, видях реалността. Другаря ми беше изпепелена гърчава фигура в море от прах и сажди. Море нямаше. Остров нямаше. Нямаше и величествени сгради. Имаше само пепел и тишина. В която и посока да погледнех, виждах как по хоризонта, голяма червена стена изчезва от погледа малко по-малко. Този предмет не бе извор на небесно щастие и мистериозно красиво дърво, а бомба. Оръжието създадено от немъртвите. Аз бях в сърцето на взрива, а по-късно в центъра на пустоща.
Но защо бях жив? Оглеждах си тялото. Бях само по бели, чеисти боксерки, защото се бях съблякал за да вляза в морето. Аз направо сияех. Започнах да се оглеждам в безумие и паника. И изведнъж се стреснах! Премигнах! Отново като че ли след сън. Бях в раздрънкания и очукан автобус. Зад мен бе шофьора - моя другар по съдба, а срещу мен бедни хора, сгушени един в друг в страх. Незнаейки какво се случва, нещо ме накара да погледна на долу. Момиченцето ме гледаше с изкрящо сини очи и ми каза да търся другите като мен, така надежда ще има. Докато осъзная какво се случва отново се върнах сред руините. А сред пепелта видях още едно сияние. Това бе нещастното момиче, което бях зърнал преди взрива в тълпата. Дрипите и се бяха превърнали в бяла рокля а на гърдите и сияеше някакъв син предмет. Тя се изправи и ми се усмихна и посочи към гърдите ми и ми каза „Виж.”. Медальона, който носех и аз вече години наред, подарен от момиченцето в автобуса, и той сиаяеше! Аз даже бях забравил за него. А дали това беше тя, изправена срещу мен? Времето като че ли беше спряло. Тя тръгна плавно и бавно към мен. Все едно мина цяла вечност докато стигна до мен. Усмихната ме хвана за рамената и всичко се преобрази. Все едно, събуден от сън, момичето ме бе сграбчило за рамената с мръсните си раце, цялата в дрипи и сажди и ми крещеше да тръгваме. Веднага забелязах, че и аз съм целия в мръсотия и я последвах. Двамата знаехме какво да търсим.
А изпепеленото окло нас се размърда. Целият свят се събужда мъртъв. Останахме само ние.

Край...или не?

unnamed

Казват, че човек се учи от грешките си. Така е. Но също така и страда. Физическите рани заздравяват, но психическите не. Те не могат да заздравеят. Един се опитва да ги забрави, с цел те да спрът да го нараняват. Понякога успява, понякога не. Дали ще живее живот в лъжа или заблуда, важното е че ще го живее. Всички ще умрем един ден, но живеем заради някакви цели, обикновено необясними. И през цялото време в умовете ни спят грешки, рани, грехове и прочие. Но идва един момент, в който всичко това се събужда и раздира психиката с бясните нокти на спомените. И тогава си задаваш въпроса - Кога ще го забравя пак? Кога ще си го припомня пак? И до кога?

Един мой колега постоянно повтаря една друга мисъл - Животът е радост и тъга. Така е разбира се. Отново, това са поредните факти, които ме карат да си изградя мое си мнение за живота. Дали ще е карма, всяко зло за добро, баланс..няма значение. Това са само думи и словосъчетания. И все пак, не са само думи и словосъчетания. Просто са закормени в ума и малко хора го осъзнават може би. Както да речем един атеист постоянно повтаря "О боже!", "Божеее!" спрямо нещо фрапиращо, без да осъзнава, че назовава нещо в което не вярва.

На земята има над 6 милиарда човешки същества. Живеем толкова нагъчкани. Да препознаеш някой е ежедневие. Понякога тежко ежедневие, което припомня нещо забравено. Сръзена от този първи удър, психиката ми поема втори. Доста интересен сън, с много емоция и разбирасе хора, които не трябва изобщо да съществуват повече в мен. Минало е много време и ще продължава да минава. И през цялото ми съществуване покрай него, то няма да спре да ми припомня какво съм преживял. Дали ще е през два месеца или две години, няма значение.

И какво от всичко това? Ами кара те да се ядосаш на себе си и на пук да продължиш на пред със смела крачка и да преглъщаш суровата истина. Това не е депресия, нито отчаяние. По-скоро те изважда от релсите, за да се върнеш обратно и да продължиш на където си се насочил.

Сънищата са едно от най-ценните неща които имам и ми се случват. Във тях виждам и преживявам всичко, което знам, усещам, виждам. Необикновен е този, който сънува нещо, което никога не е знаел, усещал или виждал. Случвало ми се е веднъж да имам пророчески сън, но само веднъж. Много хора мечтаят сънищата им да се сбъднат. Аз не. Честно казано ми омръзна да сънувам как родителите ми умират по гаден и брутелен начин. Омръзна ми да сънувам хора, които съм обичал и вероятно още обичам...обич която се е превърнала в рана. Омръзна ми с всеки изминал сън да има все повече и повече подробности покрай тези гадни сънища. Но, както обикновено, нищо не мога да направя по въпроса. Поне за сега. Кошмари? Не. Просто сънища. Кошмара те кара да се страхуваш и да се опитваш да избягаш. Това не са кошмари. Това са някакви психически тестове, как бих реагирал при вида на самоубийство с прерязване на вени. Как бих реагирал на среща с хора, който не искам да знам дали съществуват или не.

Примирявам се. Вглъбявам се в себе си и мисля и спомням. Може би до известна степен това е полезно - напомня ми кой съм и какво съм.

Нека бъде глобално затопляне...

Попаднах на този артикул: http://www.truth-it.net/anti_global_warming_scientists.html

Както казва една значима личност (Джейсън Мартел) - Interesting information :D

Та. На мен ми е ясно от край време, че глобалното затопляне е измислица и преувеличен факт от медии и правителства. Плаши простолюдието и то ще се подчинява. Как инъчи се контролират 6 милиарда човечета.

Говори се за разтапяне на ледове и затопляне. Това винаги се е случвало и ще продължи да се случва. Това е цикъл, кръговрат. След това ще последва леднекова епоха. Дали ще е кратка или дълга, варира. Последната кратка е била преди около 500 години. В лед е била вкована почти цяла Европа. Не помня точно, но около 10 години Темза е била замръзнала.

Интересно ми е обаче как учени отхвърлящи глобалното затопляне се обръщат точно към една от най-голямата мафия и арена на конспирации - ФОКС. Точно тези, които искат уж да ти отворят очите се обръщат за помоща към най-големите лъжци и манипулатори. А те се съгласяват. Бих дал аналогия - Един христианин да търси и намери истината за своя месая - Христос в страниците на Корана. Звучи до безкрай абсурдно, нали? Доста интересни неща се случват. Аз съм си верен на вярванията, базирани на логика и знание, но ми е интересно какво ще си помислятдругите ( да речем 90% ) коне с капаци наречени хора. Ще започнат да харчат и хабят още? Защото ще се успокоят? Хах. Парадоксално. Да, ние влияем, но минимално или поне не сериозно на затоплянето. Като го правим в страх. Разбере ли обикновения човечец, че всичко е вероятно ОК, ще се издъни като засили прихода на отрови към средата, респективно засили влиянието. Провал. Абсолютен. И какво сега...Живеем в свят на лъжи и измами, да. Какво можем да направим? Да уважаваме природата и да живеем спрямо нейните закони, а не нашите прищявки. Отново лицемернича, тъй като в момента хабя енергия и съм роб на измислената демокрация, която пък робува на капитализма. Но на този етап от развитието си, аз не мога да сторя повече. Инвистирам в желание и мечти, та по-нататък да се отърва от този измислен свят. Работи се по въпроса, защо не и с успех. Въпрос на желание. Не ми пука особено кой какво мисли да прави и да струва. В момента цивилизацията ни върви към демографска разруха - прекалено много хора, прекалено много идеи, прекалено много религии. Тактическо отсъпление е варианта за мен. Да избягам и да се скрия. Къде и как, ще покаже бъдещето. Трябва да има надежда, изградена на здрави идеали, мечти и разбира се безпогрешна логика, инъчи останалото е сляпа вяра. А нейната задача е изчезнала преди няколко века.

Ал Гор иска да докара света към по-доброто като го лъже, а опозицията да даде истина и да закопае? Какво се случва? Благородна лъжа срещу грешно осъзнание? Парадоксално до края на иронията си...

Унищожен за пореден път

Събудих се преди малко, а очите още ме болят от сълзите, които пролях снощи. Отдавам цялото си внимание и живот към най-близките ми приятели и разбира се животните ми. Винаги съм твърдял, че всяка гад която отглеждам ми е като дете. Ценя всяка животинка повече дори от човек. Аз мразя човека. Е...аз не мога да мразя, но да речем че го ненавиждам. И все пак, снощи си отиде едно от най-обичаните същества в моя живот. Плъхчето ми Афродита. Последно такава болка изпитах когато ми почина кучето, преди мноооого много години. Болката е просто тежка. През 2009 умряха разни роднини и ценни хора и разбира се..почувствах липсата им и изпитах носталгична болка, не толкова за тях, ами по-скоро заради близките на тях. Но това тук е повече. Грозно е да го кажа, но кой да ме съди? Къде е стандарта за красота? В този свят на лъжи, безразличие, корупция, жажда за пари, има ли стандарт за качествен и базов морал. Не. Аз си живея в моя свят на мизантропия и антисоциалност, живея за природата и нейните чада. Неупесуема е болката към изгубена любов. За един обикновен малоумник от улицата това не значи нищо. Той даже би се зарадвал, че даден плъх е умрял. Но за мен, си е отишло създание, за което съм поверен да се грижа и да отдам всичко. Това е начина ми на живот, това съм правил от както се помня, това продължавам да правя, Уча в университет за тези неща, и ще продължа да ги правя до края на дните ми. Човешкия живот не значи нищо. Живота на едно невинно плъхче е всичко. Бих дал аналогия. Живота на една ракова клетка не значи нищо, даже е вреден и трябва да се отстрани, а живота на един неврон в мозъка е до безкрай ценен.


Разбира се приятелите. Важен компонент от малкия социален живот, който имам...всъщност не е малък. Налага ми се да се занимавам с невежи и да съм сред тях, но изпитван безкрайно блаженство да съм сам и да не се обръщам внимание на когото и да било. Та! Приятелите! Разбира се в труден момент се появяват и те. В случая бяха моите двама налични съквартиранти, които само с присъствието си ме утешиха до някаква степен. Допълнително знаейки, че единия също изпитва огромна болка към загубеното, направи нещата по-леки. Звучи парадоксално, но така работят човешките емоции, на пук на натуралната логика. Алкохол, деспути и стара музика. Това разчупи мъката и агонията.


А де да беше сън. Но не е.


И вън вали сняг. Ако беше дъжд, щеше да е по-силна емоцията - небесата плачат за нелепата смърт на едно невинно и обичано същество.

Ей такива случаи ме озлобяват още повече и ме карат да си изливам негативността върху най-големия провал на тази планета - човека. Никой не може да ме съди за начина ми на мислене и думите ми. Никой няма право да ме критикува.

Провал.

Всеки ден сънувам по безброй интересни и интригуващи сънища! Но просто не ми се занимава да ги описвам. Хм...как да го обясня. Когато човек живее толкова много, нужно ли е да води дневник за всеки свой ход? Не, излишно е. Еми ето го и отговра към моя проблем.

Почти всички мои добри приятели са ми казали "Моля те, спри да ми разказваш сънищата си!". Ок :) Те губят! ВИЕ губите. До сега съм споделил не малко количество информация, обхващащо не малко хора. А това, което се вихри в мен през последните 5-6 месеца е невероятно. Говоря така, защото има причина. Пак казвам, аз сънувам постоянно и всеки ден. Всяка сутрин аз ставам и в главата ми се въртят приключения, които съм изживял в друг свят, но не изпитвам умора! Не са някакви глупави случки. Винаги има интрига. Винаги има намесен мой скъп приятел, или човек който обичам. Все повече и повече се появява епичноста и екстремноста! Съпоставки и стари чувства се смесват в микс на неопределима емоция. Когато срещна някой по улицата или в заведение, просто не мога да се здържа и му казвам "Аз те сънувах!". Мда. Дори и малка роля да има, там където е бил е била важна. Разбира се, има хора които се опитвам да отпиша от спомените и живота си, но явно това е грешен подход. Колкото повече се бориш срещу тях, те толкова повече те обгръщат със страстното си блаженство (градено от факта че съществуват). И какво ми остава? Да се боря срещу тях, или да се предам? И в двата случая губя, и в двата случая се предавам. Каквото става, нека става. В сънищата ми всичко е прекрасно, но като се събудя се чувствам просто като боклук. И все пак. Продължавам да живея в светове на абсолютен хаос, който сътворява перфектния ред, спрямо вечния закон на баланса. Просто не съм седнал да описвам изживяните моменти: Смърт, Убийство, Страст, Мъка...и като цяло, всичко което може човек да си помисли. Изживявам толкова много емоции за една нощ, а през деня гния в застой и лъжи. Искам да избягам от реалността? А има ли изход? Ми..

Една нова инвазия

Личи си, че последния месец и половина крайно ме мързи да пиша, та сега реших да опиша съня ми от преди няма и 10 минути.

Поради някаква причина седях срещу моста в Бургас. С мен бяха и разни приятели, но се пръснаха. Двама отидоха да се къпят в морето, а другите двама да се разходят до плочата на моста. И аз останах сам и седнах на едни стълби и зазяпах хората. Имаше един тип с тениска на Running Wld (група която на скоро се разпадна..), който беше с приятелката си и незнайно що и двамата скочиха от моста. Моите приятели им помогнаха да излязат, а после и те скочиха и започнаха да плуват към брега. После се появи майка ми! Хах, и започна да ми говори някакви си глупости. А аз гледах небето, по-скоро Луната и вътрешно знаех, че ще се случи нещо интересно...е така и стана. Докато седяхме минаха едни приятели, които се занимават с физика и астрономия и се бяха запътили към една сграда от лявата ми страна, дето принципно трябва да е заведение, ама сега беше някаква малка обсерватория. Спрях да поздравя единия и се оказа, че всъщност съм с хавлия, ама не съм я облякал добре и не можах да си извадя ръката и той ме подмина и ми каза, че кометата всеки момент ще премине. В този момент аз и майка ми забихме боглед в небето. И да..просто беше невероятно красиво. Една блещукаща светлина, четвърт колкото луната мина покрай нея. Опашката и се виеше като камшици. Но слънцето беше така разположено, че можехме да виждаме кометата само за малко, защото после трябваше да се преместим, а тогава слънцето ни печеше в очите. Та извадих си аз телефона (който реално е счупен и не работи) и направих няколко снимки. Докато преминаваше край Луната, кометата пресветна няколко пъти, все едно нещо по-малко преминава пред нея. Но ума ми бързо се заангажира над една глупост на майка ми! Тя в желанието си да види феномена по-добре се превърна в една гад, вид водно конче, което съществува като фантастична единица в една компютърна игра - Heroes 3 и започна да блуждае край деретата на морската градина. Аз бягах след нея да я пазя, защото очевидно още незнаеше как да лети и какво изобщо да прави. Другото шашкащо беше, че имаше линиипо самите алеи и преминаваха влакове! Та трябваше да я спасявам от време на време като и изкрещявам или като я плясках настрани. В един момент ми омръзна и теглих една майна и си седнах на първоначалното място, а тя ме последва след няколко минути. Прз това време аз разглеждах снимките на телефона и видях нещо доста интересно, от което могат да те побият тръпки. На снимките кометата беше размазана и се виждаше слабо, но за нейна сметка бях хванал в кадър два космически кораба, очевидно не със земен произход. Останах изумен (запаметиха ми се в главата тези НЛО-та и ги надрасках на едно листче, ще има и снимка). Около мен имаше и други хора, които явно също са искали да снимат кометата, но са хванали и нещо друго в кадър. После започнаха да се чуват писъци. Тръгнах аз към сградата и тука вече ми се размива малко спомена. След като влязох се пренесох в някакъв блок, някъде си, в някакъв апартамент с някакви си познати. Май се бях пренесъл назад във времето (не много) и тръгнах да обикалям и да търся изход, защото блока беше огромен, имаше изключително широки коридори и стълбища. В същото време пък постоянно някакви баби и дядовци ме занимаваха с някакви тъпи въпроси относно апартамента, в който явно живея и беше възникнал някакъв проблем. В крайна сметка по някакъв начин, който не го помня, пак се пренесох в обсерваторийката в морската, но доста след феномена. Беше пусто и стените бяха изписани в разни символи със спрей. Това, което успях да разбера от тях, е че има две съществуващи фракции (вероятно банди или мафии) не се харесват и си зачекват постоянно маркировките по стени и прочие. Малко странно. Бях с още един човек, но не помня кой. Двамата се мотахме из разни стаи и коридори и намирахме разни материи по стените, напомнящи на желе, зелени. В една от стаите обаче намерихме нещо повече. Не беше човешко същество, или вече не е, но ни нападна и ми вкара нещо в носа и изчезна. Хуманоид беше, но не помня нищо повече. С колегата се изплашихме до смърт и тръгнахме да бягаме и намерихме изхода. Всичко беше опустошено и хора, приличащи на зомбита шареха наляво надясно. Изтичахме до една кола и решихме да се махаме от града. Аз седнах зад в волана :D нищо, че почти нямам идея как се кара кола. Потеглихме. От време на време си бърках в носа да видя какво ли е набутал онзи изрод, но нямаше нищо. Периодично обаче капеше такава зелена слуз и се пръскаше в малка паяжинка. Докато карахме, получавах нещо като привидения и се стрясках. Виждах себе си увит в същата паяжина, мъртъв на седалката до мен. Накарах другаря ми да кара, че да не стане някакво произшествие с това разсейване. По пътя кола видяхме, чак когато се отдалечихме на няколко километра. През разни поля се виеше пътя и хълмове (отново). Радио се появи, но по нито една станция не споменаха нищо за зомбита и НЛО-та. Стигнахме до най-близкия град. Незнам защо обаче слязохме от колата още в предверието и продължихме пеша. Пресякохме разни големи улици и се забихме в едно кафене, което представляваше бутка с масички от пред. Бармана беше усмихнат и си говореше с разни клиенти и гледаха някакъв мач. Веднага го питахме дали по новините или където и да било са казали нещо за инвазия, за зомбита, за превземане на цял град. Той се изхили и ни каза, че няма такова нещо. И ни обясни, че наскоро се чул с някой си от "Бургас" (очевидно не съм бил в Бургас) и че всичко си е било окей. Получавал си стока и такива работи. Даже ни избазика, че в момента нашия отбор пада от техния и посочи телевизора. Нещо не беше наред. Вероятно пак сме се пренесли във времето или нещо такова. А от както слязохма от колата аз мъкнах със себе си една торба с една кутия вътре, а в кутията имаше сандвич и някакъв тефтер. Докато говорихме с бармана обаче една жена ми беше взела торбата. И след като превърши разговора и се ориентирахме към една маса я видях как ме гледа до един кош за боклук и държи торбата. Веднага станах и тя тръгна да ходи забързано на някъде. Хванах я за ръката и си взех торбата. Казах и да се държи малко по-зряло, че не и отива да краде по такъв глупав начин и си седнах на масата и заръбах сандвича. Тя нищо не каза и дойде и пред мен се опита да ми я вземе. Беше слаба с коса до ушите и не много висока. Облечена бе в някъв костюм и ме гледаше много уплашено. Казах и да се разкара. Тя още няколко пъти се опита да ми вземе кутията накрая станах. Отново я грабнах и се отдалечихме и и казах, че ще я нараня. Тогава тя предложи услугите си :D и аз се съгласих естествено. Знаех, че ще ми се случи нещо..но си казах майната му. На фона на всичко останало. Та тръгнахме из разни махали да си търсим място и видях доста интересни неща, които всъщност са си интересни само на мене си. Имам някаква привързаност към соц-инфраструктура хаха. Както и да е. Пробвахме зад един вход, но се появиха някакви геймърчета, дебели и малки. И наредих единия, че за нищо не става и продължихме. Спрях се до входа на един блок и от пред имаше легло и и казах че там ще става каквото ще става и се събудих.

Та такива ми ти работи. Аз май еротични сънища не съм побликувал, но може някой ден да го направя..има какво да се отбележи. Хаха, секс с жена, която съм застрелял в главата и разни такива :D

Ето и снимка на корабите, домързя ме да ги нарисувам по-хубаво.

Отново в играта

Мина доста време от както последно писах тук. Все пак прекарах 10 дена из гори, поля и плажове в северна България и още 10 в мързел и мизантропия. Та насабра се материал и то не малко. Преди няколко дена реших да драсна едни мисли, но приятно ме изненада факта, че ми бяха спряли акаунта (явно заради отсъствието), за което трябваше да чакам 1 ден да ми го реактивират и респективно ми изчезна музата. Сънища много. Разнообразни. С много емоция. Но този от тая сутрин (защото заспах към 5) беше просто черешката.

Е! Началото ми е мътно. Аз и още един познат вървяхме в някъв странен град. Малки постройки, тихи улички, не много хора. Запознахме се с 3 жени. Бяха малко мълчаливи и доста мистериозни. Имаше нещо диво в тях. Те ни съблазниха с кратки разговори и ни поканиха в тяхната къща. След кратка разходка навлязохме в някаква махала с двуетажни къщи. Никаква особена архитектура - обикновено правоъгълни къщи. Тези на жените бяха две, застанали в двата ъгъла на един голям квадратен двор. Около къщите и двора бяха наредени стотици бели туби от по 10-15 литра горе долу...едрички бяха. Не обърнах особено внимание. Последваха разни сладки приказки и ласки, ако не се лъжа. Жените в началото само се усмихваха и почти не казваха нищо. Бяха добре сложени с рошави черни дълги коси, облечени в обикновени черно-кафеви рокли. На пръв поглед неподдържани жени, но нещо в тях привличаше мен и приятеля ми, който не го помня сега кой точно беше. По едно време едната жена стана и подкани другите да влязат в мазето на едната къща, като покани и другаря ми..но не и мен. Във всеки случай аз бях доволен, че поне той се забавлява. Та изчезнаха те в едното външно мазе на вътрешната къща. Пообикалях малко. Разгледах къщите, нищо особено. В един момент ми стана любопитно и реших да надникна какво се случва долу. Слязох по едно малко стълбище, което продължаваше в дясно. Там стената свърши и видях самото мазе. Тогава изтръпнах! Цялото бе осеяно с трупове. Човешки крайници и органи бяха натрупани на купчини. Тук таме някоя кофа, бидон или туба, пълни с месо и още крайници. На места имаше натрупани още не напълно разчленени хора, но все пак мъртви. Видях разкъсани бебета, органи, търкалящи се глави, очи и всякакви чаркалъци. Приятеля ми крещеше с глух вик (едва го чувах) на една дървена маса с одрязани китки и стъпала, гол нарязан по тялото с нож. Жените се бяха наредили и се хилиха вманиачено и налудничево. Размахваха някакви остри предмети и се готвеха да го доразкъсат и да изядът част от него. А аз просто седях, показал се едва едва, ужасен от гледката. В първия момент незнаех какво да направя и само гледах останките...гледах очите, които се търкаляха от очните ябълки на пода. Физиономиите на лицата бяха изкревени в зловеща усмивка, изпълнена с гнили зъби. И както вече споменах, доста от тях бяха бебешки глави. В този момент другаря ми ме видя и в агонията си изкрещя да се махам и да се спасявам. Жените светкавично се обърнаха с променени до ужас физиономии и започнаха да крещят в неистов писък. Аз се втурнах по стълбите към двора. Докато бягах, чувах писъците зад мен да се приближават. Сметнах, че точно от тия жени едва ли ще мога да избягам и започнах да се лутам из двора да намеря нещо с което да се защитя. Колкото и да е странно намерих някакви странни уреди в едни бурени. Представляваха някакви машини подобни на резачки, но едната вместо резач имаше дуло - голямо дуло през което изтрелваше на пакети сгъстен въздух. Другото наподобяваше клюн. Жените още не бяха изкочили и ми хрумна, че може и да не оцелея, но поне да ги изоблича! Веднага започнах да отварям всичките туби и бурета из двора с клюна. Навсякъде се изливаха литри разложена човешка плът. Изкривени физиономии и тела се търкаляха по тревата в неестествено сгърчена форма. Срещах десетки очи, десетки лица. Започна да се разнася невероятна воня. В този момент на двора изкочиха жените. Започнах да ми се молят да спра, защото ще бъдат арестувани заради това. Тогава захвърлих клюна и взех другата машинария и запичнах да се приближавам заплашително към тях. Притеснените им физиономии се преобразиха в зловещи маски на злото и една от тях извади същия механизъм и започнахме да си разменяхме концентрирани въздушни маси, които удряха бая силничко. За да ги избегна аз мятах срещу тях туби или части от туби и ако имах възможност отвръщах със стрелба. В даден момент, целия двор заприлича на повърня от устата на бехемот, погълнал цяло село. Съседи и минувачи се насъбраха край оградата. Пристигна полиция. Жените бяха арестувани, а аз газех из поне 10 см слой от разложени хора. Очите ми сълзяха от гнусния мирис на трупове. Със запушен нос и лице покрито с тениска пробвах да дишам с уста на дълги интервали от време по малко. Но дори в устата си усещах най-гнусното. Беше непоносимо и едва едва прекосих двора и се измъкнах. Лицата още ме гледаха. Бяха малко по-усмихнати. И все пак, бяха тъй мъртви и разложени. Толкова черно-кафеви, жълти и оранжеви. Плуваха в собствената си слуз. Не помня какво се случи с моя приятел. Май го спасиха. Тези жени бяха крайно извратени. В къщата после се намериха снимки и информация за повечето трупове. Самотници, деца, старци, цели семейства. Тези жени бяха едно гнусно въплащение на горските самодиви. Да ги нарека градски канибали.

Събудих се защото ми се бе допикало и като отворих очи и придобих съзнание за реалния свят, усетих как една мощна лига ми се стичаше по възглавницата и бе образувала мощна локвичка :D Бил съм изпаднал в дълбооок сън.

Това е за сега от мен. Скоро още.

Поетична ретроспекция vol. 1

Преди година и нещо, с моя приятел Пламен (Шу) бяхме подхванали една интересна тема за смъртта и хората. Той се бе натъкнал на някакви стихчета, писани от млади хора по време на войните в България, след освобождението. Бяха доста мрачни и тъжни. Принципно.. Но на мен естествено ми бяха малко смешни. Таа казах си аз, че не е голяма философия да драснеш подобно нещо и сътворих три стихчета. Едното посветено на смърта, второто е по-фолклорно, а третото обгръща една приказна част от природата. Ето ги и тях.

Момче


В стая, без прозорци, без врати
Младо момче на стол седи
До него тъмна свещ блести
Лицето му да озари

Студ властва над тялото му
Червеи излизат от очите
Тъмнина витае из ума му
Тъга извира от стените

Кой ще го намери
Кой ще го погребе
Забравено човешко тяло
В царство на грехове




* * *


Лица

По пътечка от селото далечно
През море от дървета безконечно
Стара къща, самотна седи
Обладана от духове и мъгли

Казват, че над гроб е построена
От самия дявол изградена
Никой не живее там
Никой не я посещава сам

С факла светла, в черна нощ отидох там
Нарамил мех с вода и брадва на колан
Любопитство ме заведе там
И от гледката останах прикован

Луната озари двора със сноп светлина
И видях, заровени лица
От къщата се чу тътен силен
Излезе през врата Дяволът угрижен

Страх го бе, за градината му мила
Страх го бе, за черната могила
Вперил поглед в мен
Изсмя се той през корем!

"Момче глупаво! Махай се веднага и не казвай нико му!
Че и твоето лице, ще ми стане цвете в градината!
Ще те поливам с кръвта на монахинята!
Тази която зове себе си, майка твоя
Ще бъде вечно моя!
Бягай на далеч и нико му, нито реч!"

Втрещен аз бях
И факлата изтарвах
Побягнах към селото ми родно
През храсти и дървета неуморно

Стигнах аз, в дома си мил
И за вчас забравих, где съм бил
Ни лица заровени, ни Дявол гневен
Изчезна всичко, като сън черен!


* * *

Царе на свободата

О, там далеко!
Далеко под синьото небе
Където се стели безкрайното поле
Стени от планини и вечни гори
Го бранят от зли очи

Далеко там, където вятърът пее
Далеко там, където хоризонта синее
Талази от зелена и равна трева
Се стелят до безкрайност, до края на света

Тропот от копита, песента на конете
Свободни и горди, неуморни са им нозете
Като силен вихър, страховит
Те препускат по дома им, открит

Не знаят те, що е страх
Не знаят те, що е грях
Вечни и свободни
Силни и неуморни

Далеко там, в царство необятно
Далеко там, под небето свято
Препускат волните коне
Царе на свободата са те!

Ах тази нелогичност!

Преди 2 дена, нощния покой отново ме отнесе към нови земи.

Град, напомнящ за Бургас. В този град съм бил и преди. Имам доста сънища свързани с него. Разбира се минаха дни от както сънувах това и не помня всичко. Е ще започна с това, че на някаква поляна пред един блок имаше концерт, на който забравих кой щеше да свири. Не бях сам. Имаше много приятели там. Лично аз се движех с момичето Елена! Та сцената представляваше една дървена плоскост, турена на тревата. Полянката не бе голяма стотина метра диаметър. А пред самата сцена имаше някакви подобия на ограждения, съставени от..нещо като водосточни тънки тръби, но не точно. По-скоро перила, образуващи пътеки пред сцената и всеки зрител имаше определено място от пред, а останалите просто се бутаха назад. Тука съня напомня на концерта на Dream Theater, на който присъствах преди седмица. Напомня по това, че на събитието отново бях с Ели. Не искахме да се бутаме да сме най-отпред и седяхме по-отстрани и назад. Така бе и в съня...поне идеята бе такава. Помня, че видях един приятел - Делю (който беше и на Dream Theater) да се бута сред тълпата. Но аз реших, че е рано да се нареждаме за шоуто и мръднах назад. Ако не се лъжа Елито бе зад мен през останалата част от съня. Отправих се към една част от поляната, която представляваше изрязана стая, в която имаше голям шкаф с няколко чекмеджета. Около него се бяха насъбрали доста хора и бяха заинтригувани какво има вътре. Някои от тях ме подтикваха да ги отворя с идеята, че може да има изненада вътре. Е, сторих го. Нищо специално не намерих, освен стари вехтории - разни листи, части от някакви машини и това което ми направи най-голямо впечатление - следи от монети по долната дъска на чекмеджето. Все едно някой е сложил стотинката там и я натиснал толкова силно, че да се отпечата. Това ме заинтригува и започнах да оглеждам следите и да го опипвам. Бях две всъщност, от една и от две стотинки (като парични стойности). Последваха няколко отивания до сцената и няколко връщания към шкафа, като наистина не помня подробности. После се оказа, че един приятел е направил нещо и в момента се води дело за него. Става дума за Кампуса (Камен). Той беше сгафил нещо, но не мога да се сетя какво. Не беше свършил нещо както трябва и както бе обещал на някой и бе осъден за 3 или 5 години, не помня. Това незнам как го разбрахме..май по нечий телефон. Идеята бе да отидем до съда в този град и да видим дали може да направим нещо за него. Аз и още някакви (май Ран и Насо) се качихме в някаква кола и се отправихме към съда. В един момент спряхме и продължихме пеша, защото не бяхме сигурни за пътя. Започнахме да разпитваме някакви хора и те ни обясниха. А тези хора бяха част от един разкъсан поток, който се нижише към друга част на града, защото там имало някакъв си концерт. Ние много искахме да отидем, но бяхме заети все пак. Е стигнахме до съда. Влязохме в някаква сграда в един приземен етаж. Стените бяха дървени и имаше разни колони и столове и няколко дървени врати. Самата зала беше зад вратите, но не ни допуснаха. Освен нас, в помещението беше Кампуса, няколко полицаи и разни юристи. Мисля, че и родителите на Кампуса бяха там, но не помня как изглеждаха (по простата причина, че никога не съм ги виждал). Някакъв чичка ядосано ни обясни, че за Камен вече е взето решение и че е осъден на 3 или 5 години затвор и че никой няма намерение да се застъпва за него. А осъдения бе крайно разтроен и ни се извиняваше. Това незнам защо. После се отправихме към концерта, но така и не разбрахме от къде точно да минем и се събудих.

конец

Аз човекът

Това не е сън, нито фантазия. Това съм аз.


Хаос цари в съзнанието ми. Но няма Зевс да го укроти. Оставам аз.


Като типичен човек аз страдам от константа депресия за несъвършенство. Защо ли? Защото е така. И все пак, аз оцелявам. Оцелявам както много други като мен. Отново защо ли? Защото мога. Е, това е една история за мен и моето аз.

Хаос. А аз смятам отново да го преборя. А хаоса представлява сбор от събития, чувства и мисли в моето съзнание. Кое е моето съзнание? То е! Познавам себе си. Аз съм три фракции - ум, душа, тяло. Ума управлява благодарение на душата! А тялото е просто гостоприемник и подчинен. Е! Гнетеж неземен пръска пареща светлина в моето съществуване. Какво правя аз? Правя обратното!


Решавам да потърся себе си. А къде съм аз. Естествено на много места, но аз искам да съм в своя дом. Намирам се на около 600 километра от родния дом и морето. Ах, морето! Моя док на чувства и откровения! Е не! Аз съм в най-големия град в тази дадена територия. Аз съм в милионен жилищен комплекс в който няма море ( моята страст ), но има моя втори дом - гора. Логически погледнато, може да се счита за гора, въпреки безбройните пейки, игрища и хора - Борисова градина. Или просто парка.

Е славно се отправих към кътчето, в което смятах че ще намеря покой. По пътя си купих бяло вино, за да ми олегне мисълта. Натоварен вече вървях към своята дестинация. По пътя се сблъсках с едни авантюристи - няколко охлюва, които явно бяха решени да преминат грозния асвалт, за да стигнат до по-добри земи. Е, аз им помогнах като ги преместих. Е, вече бях с една усмивка по-напред!

Та навлязох аз из дебрите на парка. Горд съм, че съм прекарвал безброй часове в гори, в техните съцра или просто сред тях. Но сега бе различно. Да! Аз бях заобиколен от растения, но какви?! Тука идва първия съществен парадокс. Изкуственоста на всичко това ме подтискаше. И все пак аз се абстрахирах от антропогенния фактор. Отворих си виното, седнах на удобна пейка, нагласих си подходяща музика и се гмурнах в магията. Разбира се, не всичко мина добре. Полезния и правилен момент бе, когато разграничих Хаоса на части и си преговорих на бързо кое трябва да се поправи. Поправи? Мда! Поправи! Съзнанието ми е една машина чиито части не работят както трябва! Не работи ли една част, респективно не работят поне още няколко! Съзнанието ми е счупено и има нужда от помощ!

Е сам съм, на пейка. Зад мен греят нощните лампи и погледа ми не изтърва сенките на клатушкащите се клони на дърветата. Толкова много приличаха на човешки ръце, протягащи се да ме удошат! Повредена гледка. Неестествена. Не трябваща да бъде. Но аз бях там, видях го, почувствах го.

И така, реших да направя един простичък парадокс. Да се приблежа до нещото, което мразя, за да се чувствам по-спокоен, за да мисля!? Нали, странно е. Отидох на светло, за да знам, че човешката простотия няма да ме застигне! А какво е човешката простотия?Човека е развален психологически организъм, той нарушава законите на природата първично, което е неправилно, респективно - нелогично. Човека е непредсказуемо същество, човек може да убие когато си иска, без причина, без мотив, без каквото и да било! А кой съм аз? Аз съм този който седи сам на пейка в парка, въоражен само с една бутилка вино!

Разбира се че се почувствах уязвим! Идеята на цялото мероприятие бе един вид медитация. Но за жалост идиотизма на расата ми ме предаде. Пазя си гърба за да съм жив.

Е това, което реших бе да се преместя. Забих се на едни по-светли пейки. Като цяло Борисовата градина беше празна, но аз пак знаех как на сто метра от мен има солидна човешка глъч, и че един стандартен глупак никога не би ме нападнал или направил каквото и да било!

Е седях си аз. Изкарвах факт след факт и го реформирах. Както вече споменах, ума ми е този който владее. В случая той задаваше повечето въпроси, а отговори получаваше от душата ми. Ума има логическо и праволинейно мислене, а душата е интуитивна и жива. Двете заедно правят едно съзнание. Разделения Хаос бе на лице, на лице бяха и преговорените факти пръснати в частици. Отаваше само да си отговоря на въпросите и да си направя нужните обещания. Моето съзнание е мой храм. В този храм има много реликви, наредени на различни олтари. Някои от тях са стари и счупени, а други сияещи и нови. Аз се отправих към две конкретни. Под тях бяха изредени надписи, описващи същественото у тях. Е, някои от тези надписи трябваше да бъда изтрити, подменени или просто зачеркнати за известно време. Дебати нямаше, просто действах. Надписите просто преминаваха, всеки устремен към своята дестинация. Това, което последва бе отново да си ги преговоря, да знам че са си на мястото. Остваше само да ги закърмя с обещания. Обещания към себе си, за едно по-добро бъдеще, изпълнено с правилни взаимоотношения към дадени личности. А шишето олекна. То си свърши ролята, помогна ми да се отпусна и да се оставя на течението на мисълта ми. Обстановката също се погрижи за моето спокойствие. Духаше лек хладен ветрец - перфектния ветрец. Дърветата се люшкаха ритмично и живо. Няколкото лампи зад тях премигваха с ритъма на листата и караха сенките да танцуват. Това което ми липсваше бе една ясна гледка на небето, да видя звездите и безкрая. Но това бе крайно наваксано от прегръдката на зелената природа. Хаоса почти изчезна. Аз, го накарах да изчезне. Аз го превърнах в ред, в логика, в правилност и точност. Аз съм този Зевс, който пребори нищото и създаде нещото. Един нов свят, или по-скоро един нов компонент от този свят, изпълнен с правилни обещания. А вече от мен зависи дали те ще се спазят.

Така завърши поредното ми пътешествие в света на моето аз. За жалост, не на най-правилното място, не където съм свикнал...край вълните и техните симфонии, под вселената и нейните очи, сред прегръдките на морските бризове и ласките на нежните им капки. Аз съм безкраен, защото още не съм стигнал до границите. Аз съм бог, който почитам и изповядвам.

Преди няколко дена в главата ми изникнаха няколко реда, които ясно отговаряха на проблемите ми. Те ще са част от песен.

Alone, I am with me
In silence I hear my mind
Speaking of sanity, thinking about madness

Between these trees I find peace
I gaze my eyes to the horizon
What I see is what I feel
And what I need is where I am

Апокалипстични каши

Насабрания гнетеж в мен явно се избива и в сънищата ми, отново. Снощи те бяха толкова подробни, овързани и драматични, но за жалост просто не можах да запомня всичко.

В първия действието се развиваше в покрайнините на някакъв разрушен град. Опустошен от някаква война и около него има само голи поля и хълмове (хах колко често все я има епичната картина на безкрайни хълмове и планини в сънищата ми нали, яко е!). Имаше една част от тях заградена с множество телени огради и вътре лабиринтно, като в скрап зона натрупани сякакви буклуци. Всичко това го държеше някакъв тип, облечен в черна роба и притежаваше някаква сила, която не се сещам каква беше. Май да се телепортира и да отблъсква хора от територията си. Имаше една крайна част от всичко, която бе минирана и осеяна с храсти. Аз бях част от някаква съпротива, но срещу кого, не помня. Разбира се бях навлечен в оръфани дрехи и разни снаражения като ножове и пищове, които не ми влизаха в употреба, незнам защо. Лично моята мисия бе да отмъкна някакви предмети от скрап ярда, но въпросния злодей го пазеше доста осърдно. А сега като се замисля, аз и моите хора (които не ги помня кои са) се борихме срещу някакви войници, който явно се опитваха да въведат някакъв вид военно управление и обикаляха с танкове и трябваше и от тях да се крия. И това е общо де. Както казах не помня повечето подробности. Например поне 5 пъти се опитвах да открия предметите и влизах от различни страни и злодея все ме намираше и се отървавах на косъм от живота си. Мдам, ако не се лъжа силите му не въжаха извън територията му и той често се ядосваше като избягвах през оградата. В крайна сметка, след множество опити успях да го излъжа и да го накарам да иде на другия край на огромния ярд (някакъв вид примамка бях сложил) и успях да влезна в малката му къща, която всъщност от вътре май бе бая огромна и доста се забавих докато намеря това което търсих. Но точно когато намерих предметите и тръгнах да бягам той ми се изпречи и най-после ме спипа. А в същия момент военните нахлуха през оградите и го арестуваха, той бе безсилен срещу тях поради някаква причина. Аз бях вербуван към войската а злодея беше някак си доволен от това. После разбрах защо. Точно този батальон бе обречен да ходи да защитава някакъв си каньон и някаква база от някакви си изроди. На кратко, пренесох се в играта Starcraft, която не съм играл от много време, но вчера си мислих за нея, и това явно е довело до нейната поява. Та, аз бях един обикновен войник и някаква сила ме разпредели, заедно с останалите. Имаше разни командири и герои и танкове и прочие и точно като започна нашествието и като започнахме да стреляме се събудих. Помня че имах разправия с някъв маршал за една кратечница, защото той не бе разпределил тежните оръжия правилно и исках едно за мен да стрелям от една тераса че пред мен почти нямаше никой който да пази и така.

Събуждането ми естествено бе за секунди и започва нов сън. Озовавам се в класна стая. Много силно напомняща за една в която прекарах 2 години в ПМГ, но се намираше в сградата на основното ми училище (типична сцена между другото). Вътре класът бе съставен от хора, които не са ми били съученици в реалния живот. Специално си спомням две приятелки - Инна и Лори, с които реално аз много обичам да си правя шеги за зайци и такива животинчета и те се дразнят и така. Ако не ме лъже паметта се оплаках на Инна (защото тя учи архитектура), че базата (от предния сън) е била разположена на много неправилно място и разпределението на отбраната е било Не на ниво. Другото което помня, че много се лигавихме. Влизаха и излизаха разни даскали, оставяха някакви листи с различни задачи и тестове, които правихме. Но през цялото време всеки говореше с всеки и се смеехме и беше забавно и освежаващо. Последното което помня е, че Лори тръгна да ме гъделичка и аз потърсих помощ от Инна като и хванах ръцете и ги насочих към Лори. И си оплетох пръстите в тези на Инна. Това е, друго по-съществено не помня. И в двата съня небето бе сиво и леко мрачно.

Интересно ми е как почти нямам сънища в затворени места. Или ако са такива поне гледката ще е епична през прозорец или процеп. Все хълмове и далечни планини, морета и безкрайни плажове, пустини. Което е яко, защото обожавам подобни гледки и места. Ох в главата ми се въртят толкова неразказани сънища.

Ще се опитам да си спомня на един, който сънувах преди година. Ще го разкажа заради това, че действието се развива на затворено място - в гимназията ми - ПМГ.

Училището си бе същото на външен вид, но се намираше на един връх на около 50-60 метра височина, наподобяващ вулкан. Самата сграда по принцип е Г-образна и е на 3 етажа. Аз нещо бях на горните етажи в една от стаите и излизах да сляза до партера където е стола. Но това което ми направи впечатление бе, че коридорите бяха пусти и тъмни. Стените бяха разнебитени и на места имаше просто дупки в тях изпълнени с мрак. Заинтересувано обикалях да разгледам дали навсякъде е така. Повечето класни стаи бяха абсолютно опразнени а на вън беше мрак с червеникъв оттенак, придаващ подтискащо настроение. Из коридорите се чуваха далечни викове и дерзания. Цялата ситуация напомняше на филм на ужасите ( а аз принципно не гледам такива, защото са ми скучни). Стълбищата бяха поорутени и честно казано ме беше страх да слизам по тях, защото можеха всеки момент да се срутят. Не бях единствено проверил кенефите и естествено се отправих на там. Те бяха превърнати в нещо като затворнически килии, но всичко беше орутено и много стени бяха съборени и както споменах по-горе имаше доста тъмни коридори и дупки. Всичко беше раждясало, олющено, разнасяше се мирис на застояло и влага (мда..мирис!). Видях в един от кенефите едно момиче. Младо, русо с рокля по цялото тяло, като пижама. Цялото бе опърпано и мръсно и рошаво. То ми се усмихваше и ми каза нещо, не помня какво и се скри в една тъмна стая. Аз честно казано се притесних и не исках да влизам вътре, но знаех че трябва да отида. Нещо ме накара да се почувствам, че момичето е в опасност и аз бях единствения наблизо. Е влязох и от някъде пресвяткаше лампа и виждах размазани Неща по стените. Момичето беше някъде вътре и ми се смееше и я видях само когато избяга от стаята. Хукнах след нея и продължих по някакви стълби и стигнах до друг коридор. От коридора изкочиха някакви привидно нормални хора, но с разкъсани дрехи и не бяха много доволни, че ме виждат. Бяха озверели. Имаха ножове и химикали и тел и каквото можеха да намерят под ръка и да го използват за оръжие. Аз, разбира се нямах нищо. Успях да завъртя някакъв тип и да го набия на ножа на друг нападател и да му взема химикала, и след като нокалтирах втора с някви шутове взех и ножа. От тук нататък започна пълна касапница. Ръгах, кълцах, разкъсвах. Помня че крещях много от гняв. Последния който убих бе някакъв арабин, който се опита да се скрие в едина от дупките. Аз го хванах за раменете, обърнах го и забих няколко пъти химикала в гърдите му. Той се гърчеше от болка, а аз усещах как пластмасата премесена с желязо прониква между ребрата му и хрущи. Накрая го ритнах на земята. Целия бях облян в кръв и бях озлобен. Тръгнах надолу по стълбита и излязах в двора и видях гледката от възвишението. Целия град бе в огньове и навсякъде върлуваха някакви банди. Мрак осеян от свирепи викове на диви хора. Зад училището имаше една висока кула, около 20 метра с фенер отгоре - подобно на фар. Реших да тръгна на там да видя дали има живи, тъй като бе единствената светлина от електричество, но по пътя срещнах много озверени, които ме подгониха..бяха прекалено много и побягнах обратно към даскало и се събудих.

Един от най-мрачните ми сънища. Място в което съм изпитвал какви ли не емоции, сега превърнато в обежище на злодеи, и стаи оцапани с вътрешности и какво ли не..просто Неща, които висяха по стените. Аз описах само една стая от кенефите, но бях в поне няколко кенефа. Някои имаха решетки, като част от тях бяха счупени...от нещо. Момичето бе единственото живо същество, което не ме нападна. В далечините чувах постоянно викове и плачове като доста от тях бяха на познати хора. Начина ми на борба срещу нападателите беше без всякаква логика. Просто размахвах ножа или химикала и ръгах и кълцах каквото смогна. Помня че виждах агония в очите на умиращите, най-вече в арабнина, който умря последен.

В момента не мога да се сетя за друг сън конкретен сън на затворено, събиращ в себе си мрак и агресия. Но си спомних какво сънувах вчера..или поне от части.

Мрак. Отново мрак. Бургас, отново опустошен и опожарен. Навсякъде хората се криеха като плъхове и не смееха да се разхождат нормално. Раздърпани и мръсни дебнеха зад руини и буклуци всеки който се осмеляваше да преминава изправен от там. От къде тоя страх? От това което помня, източника на злокобноста беше дребен, дебел клоун, оцапан с грозен грим. Въпросния изрод контролираше някакви хуманоиди, които притежаваха различни сили и бяха целите олепени в парцали, маски, брони и какво ли не. Те му служиха. Кой бях аз? Аз бях никой. Бях си нормалния аз, който се бореше в новия свят на разруха.

От там от където помня съня, аз бях на плажа в Бургас, до моста. Пред мен се откриваше тегава гледка на отминала война. Море липсваше. Там където би трябвало да е то, имаше мрачни пясъчни дюни, оградни като ниви с малки дървени стенички. По подобен начин са оградени солниците в Бургас - на отделни басейни, разделени от дървени стени с пръст между тях. Но в съня нямаше басейнчета а локви. По една по-дълга свободна ивица имаше нещо като селце. Прав път заобграден от съборетини, направени от различни материали - дъски, ламарини, парцали и какво ли още не. Хората лежаха по земята гладни и безсилни. Един от тях успя да се изправи и да ме предупреди да не продължавам, защото ще намерея единствено смърта си. Обясни ми, че в момента на власт е нов владетел, който не толерира здравото тяло и здравия разум. В крайна сметка се поразходих измежду къщите и се нагледах на мизерия и агония. Хората просто умираха. Няколко десетки метра след цялата зона имаше някакво подобие на портал, който ме телепортира в града. Озовах се в центъра на Бургас, до Свободния Университет. Хора нямаше, освен един познат, мисля че Ран, но не мога да се сетя, който като ме видя ме грабна и ми каза да се скрием. Но аз не исках. В този момент видях как двама души идват към нас. Това бяха китариста и барабниста на може би л'бимата ми група - Edguy - Дирк Зауър и Феликс Бонхе. Аз потръпнах и се изправих и хукнах срещу тях. Обзе ме неупесуема емоция, да срещна любими музиканти. Веднага ги заговорих, до колкот можех не-фанатически за да не ги изплаша. Те ми се зарадваха и разменихме няколко приказки. В този момент реших, че е редно да им поискам автограф за една моя приятелка и тогава всичко рухна. Лицата им се сбръчкаха и те ми казах, че трябва да тръгват. Аз ги спрях и ги помолих още по-учтиво. Феликс се засмя и тръгна, Дирк остана и грубо ми каза, че няма намерение да ми дава автографи па и няма на какво и с какво. Аз панически забих поглед в земята около мен и намерих някакъв лист и май извадих един спрял химикал от джоба ми (такъв с който се мъчех преди да заспя) и му ги връчих. Той ме отблъсна и понечи да тръгне. Аз го сграбчих и му казах, че трябва да ми даде тоя автограф. Ядосано той ми изръмжа сам да си го напиша, а той само да се подпише. И написах го аз а той надраска някакви произволни черти и каза, че това не му е истинския подпис и му е се тая. Отскубна се и бясно тръгна към входа на университета, през който преди мигове Феликс вече беше преминал. Аз бях доста разочарован и натъжен, но нямах време за такива неща зашото другаря който беше до мен и тръпнеше най-после ме сграбчи и тръгнахме да бягаме към моя комплекс, който бе наблизо. И от тук се започна един екшън, който не го помня много. Намерихме някаква екипировка, която щеше да ни помогне да се борим срещу слогите на онзи проклет клоун. След като приборихме част от тях той се ядоса. Всичко се развиваше по покривите на разни сгради или пред входовете на блоковете. Докато убивахме един от слугите той се появи в някаква летяща машина пред нас и ни се изсмя и каза, че за наказание сега той ще събере всичките си слуги и ще избие целия град. В този миг зад него изкочиха множество изрода и ние побягнахме. Бягахме колкот можехме по-бързо и стигхаме до една главна улица където се бяха събрали доста хора и бяха изпаднали в някаква паника. Аз и другаря ми и още някакви дет в последствие се бяха присъединили към нас веднага размятахме екипировките с идеята, че няма да ни забележат и няма да умрем веднага. В този момент от един ъгъл изкочи с бесен смях клоуна аз покрай него безчетна войска от всякакви видоизменени хора и животни..абсолютен ужъс. Който се изпречеше пред тях беше разкъсван на парченца и разпръскван по цялата улица. Аз се бях озовал по-средата на улицата и ядосано се втурнах срещу тях..ако ще се мре, да се мре в битка и отново се събудих, щот някой вдигна шум.

И да, това е за сега от мен. Вмрачих малко нещата, но трябва да има от всичко в този живот.

Тъпня

Последните 5-6 дена бяха доста емоционални и почти нямаше време за сън, респективно сънищата ми бяха кратки, скучни и псевдо реални, поради факта че често се будех от различни дразнения. Обикновено ситуацията бе как нещо, което реално се случва около мене, приема обрат в съня ми, който е незначителен.

Мдам. Първо незначителен тричасов сън преди изпит, след това 11 часово пътуване (заради куп почивки и спирания) до Бургас. След това още веднъж 3 часа сън следван от 6 часов път до Камен Бряг, отново поради по-горе изброените причини. Доста уморително. И след това просто три дни рок фест, където повече от час не можах да дремна на спокойствие и фактически ми се насъбират към десетина часа сън за три вечери, яко а? На фона на цялата умора и емоция просто си е тежичко. Някак си е интересен факта, че успях да се напия само на Камен Бряг, а след това просто не исках, защото не ми беше нужно. Освен може би за третия ден, който поне от части посветих на мъката на един много скъп приятел, като такова нещо от може би 5 години не бях чувствал. Но важното е че посветих мига на него и на тежката му загуба и се радвам, че до мен бе скъп човек, който да ми помогне. Абсолютен хаос от чувства. Сълзи от болка, усмивки от щастие..като вълни. А после, след изтормозения ум и тяло следва депресия, която ще отмине, оставяйки белези. Мислех си, че това което ми се случи на по-миналия рок фест заслужава едно от централните места в мисловната ми зала на славата по концерти. Е, не.

Прибрах се. Безразличен към всичко и всеки. И след кратка ретроспекция ме сви корема и ми стана лошо. Както предния път, но по-силно. Тая вечер сигурно няма да заспя лесно и ще трябва да се боря с реалността без почивката във временните бягства от нея.

За финал, с цел да изцидя максимално, качествено и бързо моментното ми ментално състояние, без да оставям каквито и да е отрови след себе си, се отдавам на също тъй силната емоция вложена от мен и моя скъп приятел Жоро в нашата песен - Shores of Pirgos. Посветена първоначално на любимия ни роден град, а в последствие и на морето и песента на вълните. Това което е вътре е дошло от същото място от което в момента извират куп други емоции. Може би първите са тези които трябва изведат последните в правилната посока, изцяло.

А утре, отново на път за София. Отново изпити, после пак изпити и пак изпити. Чак до първи Август. А след това, е редно всичко да си дойде на мястото.

В момента не мога да се сетя за по-стойностни и незабравими 3 дни от година насам. Благодаря на тези, които заслужават и те знаят кои са.

Ага за една нощ

Този път съня беше от етническо естество! Хах, сънувах че съм турчин!

Съня започна как съм в апартамента на брат ми и гонихме някакво избягало животно и в един друг момент се озовах в някакво село. Простичко - 1 главна улица, десетина къщички, прашно, наоколо полета. Нямаше жив човек, с изключение на няколко турци. Някога това село е било българско, но са дошли турците и вече е турско. И аз се криех в една от къщите и са пазех от господарите, че ако изляза на вън ще ме накажат. Обастановката в къщите беше доста соцаджийска - старите соц уреди и сякаквите пластмасови джаджи еднодневки. И въпреки това всичко останало напомняше за 19 век. Нататък съня ми е доста неясен на моменти, но помня основните неща. В селото господстваше един ага, който имаше за помощник един по-дребен турчин. Шефа беше дебел, мазен с някви шарени шалвари и тюрбан, а помощника сух, дребен с елече, тъмно шалварче и фес. В един момент, животното което търсихме с брат ми, което всъщност не беше едно се оказа че паралелно са избягали и в селото. Сега се сетих! Значи в апартамента на брат ми терасата е много дълга и свързва две стаи. Поради някаква странна причина си бях закарал мишките и един голям заек в апартамента на брат ми. И разбира се те бягаха постоянно и се криеха под няква ламарина дет реално не съществува и спаха отдолу. А заека само се подаваше през едно стъкло от едната стая и душеше. И всъщност с брат ми не ги гонихме ами само им се радвахме как се гушкат и спят. А в селото агата беше крайно недоволен, че някой се разхожда по улиците и мобилизира всички, т.е. аз и помощника му да ги търсим и да ги избием. Разбира се аз не смятах да ги избивам и като намерих няколко ги скрих зад една къща и казах, че там е чисто и няма следа от животните. След дълго обикаляне и гонене агата се усети, че нещо не е наред, а по някакъв начин агите от съседните села също усетиха това хаха. Помощника се бе забил в полето и с викове се връщаше и крещеше, че другите аги идват! И аз се покатерих на едно хълмче и видях в далечината същите турци като тези от това село да идват насам, но бяха с различни цветове на дрехите. Бяха далеч и нашия ага веднага започна да дава заповеди да слагаме масата в една от къщите, че ни идват гости. После, незнам как се случи, но май убих нашия ага хаха и се преоблякох с неговите дрехи и аз станах шефчето. Е наритах помощника да помага с масата, че другите аги идват. Закасняхме. Аз ги посрещнах и ги опътих към една къща, където беше най-голямата маса на селото и ги настаних. Бях крайно любезен с гостите, но те не се радваха особено поради факта, че масата бе празна и заради факта, че закона е нарушен и живи същества се разхождат по улиците. Аз веднага наритах помощника и двамата отидохме в кухнята и го набутах да носи някакви питиета а аз се заех със салатата. Както и да е наредихме масата и започнахме да обсъждаме проблема. Отново обръщах внимание на малкте дреболийки изпълващи стаята, но вниманието ми бе отнето от един ага, явно най-големия шеф сред всичките. През цялото време те не спряха да ми говорят някакви неща които не разбирах и този ага ме хвана и ме обърна към стената. От някъде изкара прожектор и започна да показва филм на стената. Филма бе историята на селото, т.е. как турците са дошли и са избили всичките българи. Беше черно бял и прескачаше, доста автентично бих казал. Това което видях в кадрите беше хероизъм! Една баба, на две патерици изкарала една голяма пушка и застреля няколко турци, но беше посечена. Разни други селяни с пушки и вили се бранеха по улиците и сваляха турчин след турчин, но просто нямаха шанс и така свърши филма. Аз незнаех какво да кажа по въпроса и ги гледах тъпо а те с интерес и железни физиономии, чакащи някакъв отговор. В този момент май се усетиха, че не съм много доволен от това което видях и заизвадиха саби и се събудих!

Доста изхакан сън, с нетипично естество за мен. Логиката в него е следната. Агите бяха копия от един индийски изпълнител с известната му песен Tunak Tunak. Цялата простотия с това етническо неразбирателство и като цяло гръбнака на съня са подбудени от снощните сцена на един приятел. Той е върл и краен националист и говореше доста работи тая вечер поради доста голямо количество изконсумиран алкохол. А аз в крайна сметка съм изключително толерантен тип и вече ми е все тая, кой е турчин, кой еврейн (ей там мое са поспори :D), арменец, сърбин, румънец, грък, македонец и който и да било. Аз съм За падането на границите и За обединението на света. Но разбира се това една безкрайно различна и дълга тема, която не ми се занимава да започвам в момента. Направих този блог не с политическа цел. И все пак, някой път може и да засегна темата.

А като стана дума за животинки. Вчера сънувах кучето си, което както всички знаят си отиде преди няколко години и вярвам, че това бе най-тежкия и гаден момент в живота ми. Но както постоянно казвам, то си отиде физически. Джесика винаги ще остане в главата и ума ми и винаги ще сме заедно в моите сънища. Доста често я сънувам и всичко е доста реално и аз знам че имам само няколко мига да съм с нея и и се радвам максимално. Играхме си в къщи в Бургас и се лигавихме и сякакви такива. А останалата част от съня се развиваше в някаква книжарница където аз и разни приятели търсихме някакви джаджи и книги за подарък и за някво изобретение. И там после отидохме на някакъв купон, където някой избяга и трябваше да го гоним и така..не особено интересен сън.

Метълски истории

Снощи пак на два пъти сънувах разни работи. Ще започна с първия сън.

Действието се развива в София. Аз, Насо, Геша (фън Жоро) и Ран се прибираме от запой. Аз бях трезвен, а те доста пияни;) хаха. Вървим из разни улички към квартирата да спим. Беше тъмно. Стигнахме ние квартирата, но нямаше нищо общо с нашата. Беше няква доста тясна и напомняше на апартамента на брат ми по разположение на стаите. Забихме се в кухнята и имаше някво подобие на тераса цялата блокирана от някви вехтории. Е подхвана се няква тема за разговор. Имаше доста емоция. В един момент Насо спомена че единия съсед много са оплаквал от нас защото сме вдигали много шум и постоянно ни тропал, ние единствено се съгласихме хаха..какво можехме да направим. Георги изцепи, че на следващия ден имал рожден ден и всички сме поканени. И така се пръснахме да му търсим подарък. Аз не помня къде отидох и как отидох до там, но се сдобих с чаша на която пише Sonata Arctica - име на група, която Жоро крайно не харесва, но аз все пак реших да му я подаря на шега. И запътвам се аз към мястото където щеше да е рождения ден. Оказа се, че ще е край едно село - Земен, където реално ми беше практиката по един предмет в университета. Е отивам там и естествено всичко беше до безкрай различно. Беше в гората и наблизо имаше ЖП линия. Всичко представляваше няколко дребни постройки скрити между дърветата. Някой ме опъти да отида към "хотелната" част и ми обясниха кое ми е стаята. Та качвам се аз и влизам отново в някво малко тясно апартаментче, отново подобно на апартамента на брат ми, но този път доста повече си приличаха. Бях обут с кубинки, някъв панталон,тениска на Edguy, голям Кожен шлифер (какъвто нямам) и започнах да се преобличам в едната стая, че да вляза да се изкъпя и прочие. В същи момент в стаята влиза една бивша съученичка - Веселина. Хах, бях инзненадан и я питах какво прави тук. То са оказа, че и тя била отседнала в тази стая, но не ми каза поради каква причина навестява това забутано място. Както и да е. Доста се мотках. Обикалях апартамента, разглеждах разни стари джаджи и прочие. По едно време телефона ми звънна и се оказа че тържеството било започнало отдавна и че само мен ме нямало. Набързо започнах отново да се контя. Весито ми се пречкаше тук там в апартамента...беше доста тясно. По едно време не ми се бе мярнала доста време и отивам в едната спалня и какво да видя, Тя застанала на терасата, спортно облечена, а в стаята брат ми и той спортно облечен. Двамата играеха тенис :D. Бях изключително изненадан, но нямах време за губене. Навлякох се, слязох до долу и тръгнах по някаква патечка. Изведнъж се озовах на някво игрище. Тенис игрище. Там видях как този път и баща ми се присъединил към брат ми и двамата играеха срещу Весито и значително надделяваха. Но интересното бе че тя играеше доста по-добре от тях, но топката и винаги се удряше в някаква невидима преграда и не можеше да отбележи точка. Но нямах време да се занимавам. Забих се край игрището към публиката. Хората седяха като роботи и не издаваха звук. Между седалките имаше малки патечки, като на всеки ъгъл седеше по една жена на средна възраст облечена в бяло. Видях как една такава веднага предружи някакво семейство което ставаше. Тръгнах по една от пътечките и в бързината без да искам побутнах леко една от жените дето седеше на един ъгъл и продължих нагоре. Зад мен тя се развика нещо "Госпожице, госпожице спрете!". Госпожице?! Спрях се, но не се обърнах и чух как нещо припка зад мен и се задъхва - "Госпожице, как може да се обличате така, не мога да разбера вие..." - и в същия момент гневно се обърнах и жената се стресна - "Ама вие не сте госпожица!". Да, беше логично. Казах и нещо от рода да внимава как говори на хората и че не са ме бъркали за момиче от 5 години, което е факт хах. Обърнах се и продължих да тичам по пътечките. Цялата ми външност предаваше мощ и мъжественост - кобинките, шлифера, размерите ми, косата...добре де, тя може би ме издаде, но брадата си беше стабилна, даже май споменах на жената че от кога жените имат бради. Е тя продължи да циври нещо зад мен, но аз бързах и се измъкнах от игрището. Минах отново през някакви пътечки през гората и стигнах до стара сграда, където би трябвало да бъде тържеството. Влязох в единствения вход и се забих по някакви стълби надолу. Озовах се в някво подземие, направено като заведение. Имаше една огромна маса на която седяха страшно много познати хора и Жоро на почетното място. Всички млъкнаха като ме видяха. Жоро беше безкрайно разочарован. Седеше като скован на стола и ме гледаше лошо и промълви "1 ЧАС! 1 ЧАС! ЗАКАСНЯ!" и аз се извиних и понечих да подам подаръка, който бе в някъв заден джоб на шлифера и се усетих, че ако го дам ще го обидя дори още, а ако не го дам...същата работа и настана хаос в главата ми. И в крайна сметка се събудих.

Мдам, странни работи. Помня доста малки подробности около прибирането ми към квартирата и апартамента с Весито - форми на сградите, храстчета и тревички по улиците, дървета, облаци в мрачното небе, предмети в къщата които някога бяха на баба ми и дядо ми, но те не мисля че са от значение. Най-интересната част е може би самото игрище. На фона на целия сън, където всичко тънеше в мрак, чернотия, груби фигури и пиянски изблици, точно стадиона беше огрян от слънцето. Беше тихо - чуваха се само играчите и леко ръкопляскане. Хората седяха кротко и не мърдаха, бяха облечени във всякакви бели или шарени дрехи. И тия жени които "пазеха" пътечките просто допълваха обстановката и придаваха футуристично-роботизиран вид на цялата идея. А аз се явих като някакво черно петно, което наруши част от системата и може би докара до лудост тази малка част.

Тъй къто тази вечер бях навестен от един комар, спах разпокъсано. Вторият и може би третият сън, бяха малко градивни. Смисъл, сънувах че съм част от някаква система, затворена в голямо правоъгълно пространство, реещо се сред безкрая. В това пространство първия път имаше страшно много стъкла, образуващи форми и фигури, наредени хаотично из..правоъгълника. Нещо ми казваше, че трябва да ги наредя по такъв начин, че да получа някакъв ред, в който стъклата трябва да са наредени по най-правилния и здрав начин. По някакъв начин успях да го направя и всичко се промени отново. Този път не бяха стъкла ами оръдия. Там трябваше да създам най-мощното оръдие, с което да унищожа нещо си, и аз не разбрах какво. Интересното бе, че оръдията нямаха снаряди, а закрепвах различни фенери към основите им, с чиято помощ те изтрелваха лъчи. Там не се справих особено. Знаех конфигурацията, но нещо ме възпрепядстваше да я направя, а когато се доближавах до конструкцията или липсваше фенер или не работеше. В следващия момент просто се отказах и започнах да сънувам вече последния ми сън.

Той е доста кратък. Бях с колеги - Здравко и още няколко, за които не мога да се сетя. Бяхме на някаква гара и чакахме някакъв влак. През това всеки се бе превърнал в герой от World of Warcraft, но разбира се не 1:1. Бяхме разделени на два отбора и се пукахме с разни магии, бомби, мечове и прочие. Гонихме се и се смеехме. Беше по-скоро игра. После се случи нещо...по някакъв начин Здравко заседна някъде. Може би това се дължи на факта, че той около 1.55 висок хах:) и в съня не помня какво се случи но беше в постоянна опасност и аз го пазех там колкото мога, но просто не помня какво се случи по-нататък.

Е това е за днес. Въпреки, че сега ми дойде на ум как преди десетина дена сънувах още един сън, подобен на първия. В който рожденника бе Кольо. Бяхме в някво заведение в морската градина и започна луд купон. Но някой ме дръпна да се разхождаме край морето, аз се дърпах, но в крайна сметка се съгласих. И беше минало много време и като се върнах всички бяха мъртво пияни и изпозаспали и отново бях изтървал всичко и бях крайно недоволен. Имаше доста изцепки от едни редовни колорити - Никола, Никсана, Бо и разни други приятели.

Борби за свобода!

Последно време сънищата ми бяха доста разкъсани заради болестта ми - шарка. Примерно преди 3 дни, когато бях доста зле и не можех да спя пълноценно сънувах как лежа и самия аз - психически съществувам в себе си и съм роб на вируса, който само ми се смееше в съзнанието и ми казваше какво да правя, че да запазя тялото живо. Нещо като принудена симбиоза. По едно време ми се струваше, че виждам и други хора болни от това нещо по същия начин да висят над себе си и да бърникат из тялото за да го държат живо а заплащането беше просто - живот. А вирусът, просто седеше и раздаваше заповеде. Рабира се, "седеше" не го сънувах физически, въпреки че злобата му придаваше вид на зъл размазан дух.

А снощи пък сънувах по-борбен сън. Аз и съквартиранта ми - Ран (като не през цялото време беше той, менеше се с други личности на сън - типично), бродихме сградата в която живеем. Реално тя преставлява стара постройка - блок, от преди 40-50 години, като образува един квадрат с вътрешен двор. А това което сънувах беше само една част от сградата, а наоколо помня само дървета и замаглени площади. Но за сега действието се развиваше само вътре. Интересното е, че живеем на първия етаж и никога не съм полагал крак на стълбите за горните етажи, но в съня положих.

Е с Ран съм и тръгваме двамата нагоре. Не помня причина. Май любопитство, смесено със страх поради факта, че не чувахме Обичайните шумове и изглеждаше доста опустяло. Та решихме да се качим и да прозагледаме. Нищо интересно до последния етаж който представляваше врата, неохотно следваща след стълбите. Вътре - таван. Разбит, прояден, гнил, дървен под. Всичко в оръфани парцали и прахоляк. Тъмнилка. Предпазливо се разхождахме, но дъските много се разскърцаха и се махнахме. Докато слизахме на долу, вероятно Ран изчезна и се появи от някъде един другар на име Георги (не познавам един двама георгевци;) ..над 10 са сигурно), който в реалния живот беше водач на една организация, в която членувах - патриотическа. Млад човек. Но нещо беше оплашен в съня. Били го махнали от лидерство и сега идвали да ни накажат. Кои? И аз не разбрах. Явно някои много лоши хора;). Той тичаше по стълбите към площада пред входа, където просто всичко тънеше в мъгла. Там заварихме една стабилна барикада. Дълга около 10 метра с 1 метър цепка посредата. Тя беше напревена от разни останки и руини от сгради. Около нея струпани разни войници в бежаво-зелено-жълти униформи и различни оръжия - пушки, автоматични кратечници и прочие. Мъжете бяха на различна възраст и бяха доста изплашени и те. Георги веднага захвана една пушка и се присъедини, нищо че беше без униформа. Тука вече идва логиката на съня. Преди да легна играх една игра - Tower Defence - целта е да защитя командия си пункт от прииждащи войски, като строя разни отбранителни машини. Явно играта ми се е отразила в съня, не на цяло, но поне като основа. Командния център бе блока, който като го погледнех всъщност ми навяваше мисли и спомени, че е щаба на организацията. Е както и да е. Аз се развиках, че да ме чуят, че аз не искам да се бия и отдавна не съм член на организацията. Един от войниците дойде, потупа ме и заедно с Георги ми показаха една карта, че тука не става дума за организацията, ами за целия..."свят" ? Всичко на картата се движеше и видях как разни странни машини и войски прииждат към нас, а останалата част от картата тъни в руини или тепърва се разрушават последни оцелели сгради и сборища. Чу се вик. Всички се прегрупираха пред барикадите за да поемат първата вълна а след презареждане да се оттеглеят зад барикадите. Всички започнаха да се бутат и в очите им се виждаше онази лудост на хора, които знаеха че ще умрат, но намираха това вече за забавно. От маглата заизкачаха разни машинарии и хуманоиди. Някой изкрещя знак за стрелба, а малко след него някой изкрещя друго - "Обърнете се!". Е, обърнахме се. Цялата сграда бе осена с паякообразни роботи и от прозорците се показваха разни войници в необясними униформи насочили мерници към нас. Прииждащите войски сториха същото. Най-нетърпеливия който беше до мен не издържа и вдигна пушка и изруга нещо, но друг изкочи и му свали дулото и каза, че няма смисъл. Всичко е свършило. Трябва да се подчиняваме на новия владетел. Всички бяха безкрайно унили и бавно тръгнаха към сградата, докато от страни вражески войници строяваха и побутваха. Погледнах отново към мъглата, но в друга посока. Различавах само разрушени постройки и нищо друго. Събудих се. Колко се събудих, незнам хаха после пак съм изкъртил и новия сън зае място в Бургас, в махалата ми. Но не помня какво се случваше и от какво естество беше съня. Обикалях да разнасям някакви предмети, да се срещам с хора и да купуваме други неща. По-рано през деня ми беше по-ясен, но вече не.


Сега като се замисля за първия сън, май скоро не ми се е случвало да избягвам битки. Нещо ме е накарало да се откажа. В играта, която играх преди да заспя ме биха малко глупаво, като дадох доста усилия и може би подсъзнателно съм нямал вече желание да се занимавам.

Може сега да направя една лека ретроспекция. Този пост ще стане значително по-дълъг, но това не е от значение.

Този сън го сънувах преди може би 2 години.

Озовах се в няква земя. Непозната земя. Безконечна пустощ. Суха земя, някога зелена. Тръгнах да се лутам през разни хълмове и долчинки докато не стигнах някакво село. Изглеждаше много мизерно. Бели, орутени къщи, улиците осеяни с мърляви и гладни селяни. Няколко ме наобиколиха и започнаха да ми говорят, че Орки :D бродят периодично из тези места и тероризират. Тъй като аз съм бил нов, млад, силен и непознат, бих бил достоен да ги спася от злото. Без да ме питат ми връчиха една дълга тояга и в същия момент ме предупредиха, че господаря на злодеите бил някакъв си майстор на такива двуръчни оръжия - тояги, копия, алебарди и какво ли още не. Разбира се аз нямах никви по-специални умения само за сопата. Както и да е, нямах избор. Тръгнах гордо аз отново през хълмовете да търся някой лагер на тия орки, че да ги поступам още от сега. Бях с още няколко "въоражени" момци. Е стигнахме един лагер - няколко палатки, запален огън, много орки. Запукахме се яката. Тъй като аз по това време в реалния живот мисля, че се занимавах с ЛАРП и имах някво понятие от бой с такова оръжие, та сабарях враг след враг, за разлика от верните ми друзя, които падаха като мухи. В един момент останах сам, гол, със сопа срещу десетина корави, грамадни, тежко въоражени орки! Следваше лудо бягство и тъй като бях значително по-подвижен се измъкнах. Бягах ли не бягах аз и стигнах до нов лагер, но с по-малко орки. Те само ме гледаха лошо, но не предприемаха действия. От едната палатка излезе висока стройна фиругра заметната с кафяво наметали, а на лицето носеше кафява маска. Явно това бе прословутия главатар, защото и той държеше сопа, но не като моята. Неговата имаше разни шипове и желяза. Той се изсмя и ми обясни, че не мога да се меря с него и е по-добре да дойда, да кленкна и да ме убие без да ме мъчи. Аз естествено се ядосах и му скочих. След няколко удъра разбрах грешката си и за да спася живота си отново побягнах. Този път единственото, което ме гонеше, бе подигравателния смях на главатаря. Стигнах до някакъв храм. Преставляваше проста коносовидна постройка 2-4/5 метра. Вътре намерих разни леки брони и оръжия. Въоражих се аз с не много добре изглеждащи кожени доспехи и захванах една алебарда, която също бе смешна - сопа с малко острие на брадва от пред. Както и да е, бе по-добре от предишното ми въоражение. Излизайки някакъв дядка ме посрещна и започна да ми разправя как ако потренирам съм имал възможност да го бия онзи, но пак шансовете са ми малки. Аз се ядосах и в същния момент изкочиха орките, които ме бяха подгонили първия път. Епа точно на време! Потренирах си върху тях и след като ги изтрепах потеглих в посока където бил домът на злодея, посочен ми от дядото. Стигнах, подобна на храма сграда, но изглеждаща доста по-добре и помня че тук таме беше окована в злато. Шатри и палатки бяха пръснати около нея и отново разни орки ми се зъбеха и кой остреше нещо, кой дъвчеше нещо. От постройката отново със смях изкочи главатаря. Целия сияещ в златни кралски доспехи, наметала. Маската му бе златна и някак си тъмна по свое му. А оръжието му - една дълга, златна алебарда, осеяна с остриета. Той направи жест с ръка към входа на постройката, който представляваше две завеси. Аз отстъпих леко назад разбира се, но той направи нещо..не помня, вдигна ръка ли какво беше и се озовах вътре заедно с него. Малка, проста кръгла аренка, не повече 3-4 метра диаметър. Той отново се изхили подигравателно, зае бойна поза и ми каза че ще умра. Хаха, мисля че това ми беше ясно. И все пак се стегнах и дадох всичко от себе си. Помня как скачахме, парирахме се един друг. На сантиметри се разминавах с отсечен крайник или да бъда наръган смъртносно. Често след подобно блокиране падах и той отново ми се смееше, след което мигновено и отчасти подигравателнио нанасяшае един точен и прицизен удър, който отново блокирвах с много зор и болка. Не помня дали успях да го докосна поне веднъж, но помня как успях да стигна до входа и отново да тръгна да бягам за живота си. Метнах всичко, брони...пръчки..каквото и да е и с парцалктие си се впрегнах да тичам далеч от лагера. Ноо все пак бях бая уморен от досегашните ми подвизи и естествено малката компанийка, която ме настигаше явно искаше да ми помогне да си почина. В един момент се отделих от тялото си и виждах себе си, бягайки през пустощтта, зад мен безброй орки. В един момент пред мен започна да се открива пропаст, а отвъд - море, до където види окото - море! Пропаста беше около 100 метра стръмна, но поех риска и с последни сили се засилих максимално и отскочих. Блаженно литнах плавно на горе, а после понесох надолу. Чувах зад себе си недоволните ревове на преследвачите ми. Морето се приближаваше. Бе тъй синьо и безкрайно. Гмурнах се без проблем и сякаш продължавах да летя в него. Бе кристално чисто и все пак леко магливо. Жълтеникаво дъно се откри на стотици метри дълбочина в продължение на километри в кръгозора ми. Невероятна гледка. А докато се реех бавно и спокойно надолу, блажен от свободата, преближавайки се към дъното открих нещо неприятно. Цялото дъно бе осеяно със скелети войни. Окичени с лъкове и стрели, в такт опънаха тетивите и отново тъй заедно ги отпуснаха. В този момент изпаднах в паника и усетих как една стрела минава през десния ми бут и три през тялото и още около хиляда продължаваха да идват към мен. Почуствах неуписуема болка и се събудих. Изкрещявайки се свих, защото бях легнал настрани и около 10-15 секунди след събуждането ми още усещах болката в крака и гърдите от стрелите.

За сега е това от мен. Друг път ще разкажа и други бойни сънища, за щастие озарени с победа и много кръв!

На път

Отново интересен сън, в който има доста интриги.

Необичайното бе, че пътувах от Бургас към София с цел да посетя родителите си, т.е. ролята на градовете беше сменена. Пътувах с влак, който повече приличаше на автобус от вътре. В началото бях сам, като изключим многобройните пенсионери нацвъкани вътре. На някаква спирка се качиха доста млади хора, които всъщност се оказаха (поне част от тях) мои колеги от университета. И веднага седнах при тях и се заговорихме. Като станах да ги посрещна нали, някаква жена веднага се намърда на моето място, но назад имаше още и не казах нищо, само помолих да ми подаде багажа - една горница и една чанта-сак. Та говорихме си с приятелите, по-точно с колегата ми Дениз, който е много готин пич. Много се смяхме на различни глупости и даже на моменти прекалявахме хаха. На една спирка влака спря и ние решихме да се клатим на седалките и да го друсаме, но бързо се отказахме като срещнахме недоволните погледи на останалите пътници. И така. Пътувахме и пътувахме и на няква спирка на някво село една част от младите решиха, че трябва да слязат и да пушат, за което естествено нямаше време. Нахално накараха някой да каже на машиниста да не тръгва. Разбира се това беше отхвърлено и тръгнахме без тях. След време пристигнахме в "София". Повече ми приличаше на Пловдив, но както и да е. Тръгвам аз по разни улици да бродя и стигнах до някаква панелка и там намерих входа. Иии посрещнаха ме там, прегръдки, целувки и всичко. Но апартамента беше изключително различен от всичко което съм виждал, може би най-близко напомняше на този на моя приятел Георги или Фън Жоро. И сядам на масата да ядем и да говорим. Бяхме аз, майка ми, баща ми, брат ми, БАБА МИ?, БРАЧЕД МИ? ииии някво момиче. Странното е, че точно с тая баба и брачед (единствената ми баба всъщност) изобщо не се харесваме и така нататък..семейни драми. И какво стана дума за момичето, то се оказало че било моя братовчедка. Първа при това. Казваше се Ралица и беше на същата възраст като мен. Аз веднага се ядосах. Как може 20 години всички да крият такова нещо от мен и заисках обяснение от майка ми. Тя незнаеше какво да каже и просто изръси "щот така". И веднаха започнаха безкрайните спорове, в които аз не намирам никаква логика в казаното от нея, защото тя е твърдоглав инат и така нататък. Аз се ядосах, избеснях и започнах да бутам всичко що беше на масата (някви чинии и няква книга) върху нея. Станах и ядосано с ярост тръгнах да се махам. Те започнаха да ми се подиграват и да ми се смеят, което още повече ме вбеси и им казах, че си стягам багажа и се връщам в Бургас и че повече не искам да имам нищо общо с тия хора. Баща ми бе така добър да ме закара до гарата. А то каква гара беше...по-скоро приличаше на складов парк на който имаше подобие на линии. Е както и да е. Срещнах разни приятели там, които също искали да пътуват, но нямали билети. И извадих си аз портфейла и там където са ми банкнотите имаше 20 лв и разбира се студентската ми карта за намаление. И казах чал на баща ми, щот той беше така най-небруталния в грозните семейни сцени и се понесох към някаква сграда. Вътре беше бая обширна, излъскана, модерна. От там трябваше да си взема билет. Моите приятели се пръснаха и в един момент останах сам. Тук вече от съня не помня особено много. Помня че в един момент цялата зала се сля с някаква поляна и ходех да бера разни цвета и насекоми и се разхождах и се запознавах с разни хора и се бутах по опашки, но никъде не намерих билети. В крайна сметка се запътих сам към влака. Някакъв контрольор ми помогна да се кача. Аз му казах че нямам билет, защото просто не продаваха и му размахвах картата и парите. Той, с усмивка ми каза да се успокоя, потупа ме по гърба и с ръка ми направи знак да вляза да продължа към единия вагон в дясно. Там било кат за мен и щяло да ми хареса повече от другия. Другия бил първа класа и не било за мен. Е отидох във втората класа. Влязох и така се поучудих. Отново всичко беше бяло, излъскано, чисто и модерно. Вагона беше широк около 4-5 метра и имаше различни видове седалки (не купета), разположени по различен начин. Хората бяха спокойни и или четяха вестници, книги или гледаха през прозорците или спяха. Имаше няколко жени в униформи като стюардеси, но не точно. По-скоро бяха помощници на контрольорите. Една от тях веднага ме посрещна и ме опъти да седна на едно място, което беше част от полукръг от седалки врязан в стената на вагона. Но въпреки всичко това аз бях още притеснен, че нямам билет и на нея и показах картата и парите и жената отговори че ще види какво може да направи, но да не се притеснявам. Е в крайна сметка реших да не се притеснявам. Поогледах хората. Срещу седалките седяха още 2 контрольорки които си говориха тихо нещо и се смееха. Аз бях на последната седалка до стената, срещу входа от който влезнах и бях горе-долу в средната част на вагона. Стените бяха почти навсякъде прозрачни - стъкло. Всичко беше изключително тихо и като потеглихме не се чуваше нищо. Беше ту слънчево, ту тъмно (така още от началото на съня и до края). Зад мен имаше едно младо момче, което го препознах с един другар, но не го заговорих. И така. Стана ми скучно и от чантата си извадих малък, бял лаптоп и започнах да си цъкам и да играя Counter-Strike. След известно време въпросния младеж дойде до мен и започнахме да си говориме и се оказа, че и на него му е скучно и пуснахме някакви сайтове да гледаме и разни клипове, в които нямаше никакъв смисъл - само някакви пейзажи и шум. Той започна да говори някакви уж забавни неща, но само той се смееше и то изключително силно и дразнещо и мен ме хвана малко срам и го помолих да спре. Той се обиди и си седна на мястото. В крайна сметка така и не стигнах до Бургас защото влака спря на някаква спирка и ми казаха, че тя е последната. Единствената спирка на която спряхме. Слизам и пред мен се откриха безкрайни хълмисти поляни врязани в сърцето на някаква планина. Имаше пътечки и малки струпвания на дървета. Някъде се виждаха остатъци от населено място и реших да ида до там и да разгледам. "Градчето", което някога май е било доста населено бе в сърцето на малка горичка, в която колкото по-навътре влизах ставаше все по тъмна и дърветата все по-изсъхнали и черни. Градът беше стар. Постройките бяха с архитектура от началото на 20ти век и все едно то беше жертва на някоя от двете световни войни. Всичко бе опожарено и разрушено. Принципно бях сам, но имаше и други хора слезли от влака, които ги виждах тук таме из горите или в градчето. Но като че ли те не искаха да ги виждам и се криеха. Това което ми направи впечатление беше едно пакетче от моливи поставено във ветрина на една изгоряла сграда. На фона на цялото разрушение и мрак, пакета беше шарен а вътре имаше само 1 молив. Той бе черен и опакован в наелон. На витрината пишеше нещо от рода, че това първият и последен символ на комунизма и символизира единствената част останала от него. Аз го взех, разлгедах го и го върнах. Нямаше причина да му правя нещо. Реших да се махна от града и продължих по нещо като главна улица, която бе сравнително по-огряна от слънцето. Намерих някакъв път и се разкарах от града. Тръгнах да вървя по някаква камениста, прашна пътечка из хълмовете докато не стигнах до нещо като каменоломна. Там срещнах колегите ми и по-точно Дениз, който бе безкрайно щастлив да ме види и ме отведоха на някъде и се събудих!

Не мога да опиша колко истинско беше всичко и как караницата с наще беше просто унищожително реална. Даже докато бутах агресивно чиниите си мислих "това не може да е сън!".

Но това не е всичко разбира се. Събудих се поради неодобство в леглото. Посе естествено изкъртих отново хаха. Нов сън.

Съня започна как присичам улиците към входа на стадиона Васил Левски в София с майка ми и и обяснявам горния сън и как сме се карали. Тя се усмихна и ми каза, че всичко е наред и че не незнае да имам такава братовчедка. Но в усмивката и имаше такава злоба и просто си пролича как ме лъже. Аз я блъснах и се озовах в къщи в Бургас. Очудих се и започнах да търся дали има хора из стаите. Е намерих само кака Силвия в хола. Лежеше и четеше някакво списание и се зарадва да ме види. И докрая аз си седях в къщи, говорих си с нея, обикалях стаите и разглеждах разни предмети които ме караха да се чувствам спокойно и приятно. И така.

Въртят ми се още някакви подробности за багажа ми, с който пътувах - какви предмети носех, как го бях закопчал, белия ми лаптоп и разни такива. Как са облечени хора и прочие.