Събудих се преди малко, а очите още ме болят от сълзите, които пролях снощи. Отдавам цялото си внимание и живот към най-близките ми приятели и разбира се животните ми. Винаги съм твърдял, че всяка гад която отглеждам ми е като дете. Ценя всяка животинка повече дори от човек. Аз мразя човека. Е...аз не мога да мразя, но да речем че го ненавиждам. И все пак, снощи си отиде едно от най-обичаните същества в моя живот. Плъхчето ми Афродита. Последно такава болка изпитах когато ми почина кучето, преди мноооого много години. Болката е просто тежка. През 2009 умряха разни роднини и ценни хора и разбира се..почувствах липсата им и изпитах носталгична болка, не толкова за тях, ами по-скоро заради близките на тях. Но това тук е повече. Грозно е да го кажа, но кой да ме съди? Къде е стандарта за красота? В този свят на лъжи, безразличие, корупция, жажда за пари, има ли стандарт за качествен и базов морал. Не. Аз си живея в моя свят на мизантропия и антисоциалност, живея за природата и нейните чада. Неупесуема е болката към изгубена любов. За един обикновен малоумник от улицата това не значи нищо. Той даже би се зарадвал, че даден плъх е умрял. Но за мен, си е отишло създание, за което съм поверен да се грижа и да отдам всичко. Това е начина ми на живот, това съм правил от както се помня, това продължавам да правя, Уча в университет за тези неща, и ще продължа да ги правя до края на дните ми. Човешкия живот не значи нищо. Живота на едно невинно плъхче е всичко. Бих дал аналогия. Живота на една ракова клетка не значи нищо, даже е вреден и трябва да се отстрани, а живота на един неврон в мозъка е до безкрай ценен.
Разбира се приятелите. Важен компонент от малкия социален живот, който имам...всъщност не е малък. Налага ми се да се занимавам с невежи и да съм сред тях, но изпитван безкрайно блаженство да съм сам и да не се обръщам внимание на когото и да било. Та! Приятелите! Разбира се в труден момент се появяват и те. В случая бяха моите двама налични съквартиранти, които само с присъствието си ме утешиха до някаква степен. Допълнително знаейки, че единия също изпитва огромна болка към загубеното, направи нещата по-леки. Звучи парадоксално, но така работят човешките емоции, на пук на натуралната логика. Алкохол, деспути и стара музика. Това разчупи мъката и агонията.
А де да беше сън. Но не е.
И вън вали сняг. Ако беше дъжд, щеше да е по-силна емоцията - небесата плачат за нелепата смърт на едно невинно и обичано същество.
Ей такива случаи ме озлобяват още повече и ме карат да си изливам негативността върху най-големия провал на тази планета - човека. Никой не може да ме съди за начина ми на мислене и думите ми. Никой няма право да ме критикува.
