Аз човекът

Това не е сън, нито фантазия. Това съм аз.


Хаос цари в съзнанието ми. Но няма Зевс да го укроти. Оставам аз.


Като типичен човек аз страдам от константа депресия за несъвършенство. Защо ли? Защото е така. И все пак, аз оцелявам. Оцелявам както много други като мен. Отново защо ли? Защото мога. Е, това е една история за мен и моето аз.

Хаос. А аз смятам отново да го преборя. А хаоса представлява сбор от събития, чувства и мисли в моето съзнание. Кое е моето съзнание? То е! Познавам себе си. Аз съм три фракции - ум, душа, тяло. Ума управлява благодарение на душата! А тялото е просто гостоприемник и подчинен. Е! Гнетеж неземен пръска пареща светлина в моето съществуване. Какво правя аз? Правя обратното!


Решавам да потърся себе си. А къде съм аз. Естествено на много места, но аз искам да съм в своя дом. Намирам се на около 600 километра от родния дом и морето. Ах, морето! Моя док на чувства и откровения! Е не! Аз съм в най-големия град в тази дадена територия. Аз съм в милионен жилищен комплекс в който няма море ( моята страст ), но има моя втори дом - гора. Логически погледнато, може да се счита за гора, въпреки безбройните пейки, игрища и хора - Борисова градина. Или просто парка.

Е славно се отправих към кътчето, в което смятах че ще намеря покой. По пътя си купих бяло вино, за да ми олегне мисълта. Натоварен вече вървях към своята дестинация. По пътя се сблъсках с едни авантюристи - няколко охлюва, които явно бяха решени да преминат грозния асвалт, за да стигнат до по-добри земи. Е, аз им помогнах като ги преместих. Е, вече бях с една усмивка по-напред!

Та навлязох аз из дебрите на парка. Горд съм, че съм прекарвал безброй часове в гори, в техните съцра или просто сред тях. Но сега бе различно. Да! Аз бях заобиколен от растения, но какви?! Тука идва първия съществен парадокс. Изкуственоста на всичко това ме подтискаше. И все пак аз се абстрахирах от антропогенния фактор. Отворих си виното, седнах на удобна пейка, нагласих си подходяща музика и се гмурнах в магията. Разбира се, не всичко мина добре. Полезния и правилен момент бе, когато разграничих Хаоса на части и си преговорих на бързо кое трябва да се поправи. Поправи? Мда! Поправи! Съзнанието ми е една машина чиито части не работят както трябва! Не работи ли една част, респективно не работят поне още няколко! Съзнанието ми е счупено и има нужда от помощ!

Е сам съм, на пейка. Зад мен греят нощните лампи и погледа ми не изтърва сенките на клатушкащите се клони на дърветата. Толкова много приличаха на човешки ръце, протягащи се да ме удошат! Повредена гледка. Неестествена. Не трябваща да бъде. Но аз бях там, видях го, почувствах го.

И така, реших да направя един простичък парадокс. Да се приблежа до нещото, което мразя, за да се чувствам по-спокоен, за да мисля!? Нали, странно е. Отидох на светло, за да знам, че човешката простотия няма да ме застигне! А какво е човешката простотия?Човека е развален психологически организъм, той нарушава законите на природата първично, което е неправилно, респективно - нелогично. Човека е непредсказуемо същество, човек може да убие когато си иска, без причина, без мотив, без каквото и да било! А кой съм аз? Аз съм този който седи сам на пейка в парка, въоражен само с една бутилка вино!

Разбира се че се почувствах уязвим! Идеята на цялото мероприятие бе един вид медитация. Но за жалост идиотизма на расата ми ме предаде. Пазя си гърба за да съм жив.

Е това, което реших бе да се преместя. Забих се на едни по-светли пейки. Като цяло Борисовата градина беше празна, но аз пак знаех как на сто метра от мен има солидна човешка глъч, и че един стандартен глупак никога не би ме нападнал или направил каквото и да било!

Е седях си аз. Изкарвах факт след факт и го реформирах. Както вече споменах, ума ми е този който владее. В случая той задаваше повечето въпроси, а отговори получаваше от душата ми. Ума има логическо и праволинейно мислене, а душата е интуитивна и жива. Двете заедно правят едно съзнание. Разделения Хаос бе на лице, на лице бяха и преговорените факти пръснати в частици. Отаваше само да си отговоря на въпросите и да си направя нужните обещания. Моето съзнание е мой храм. В този храм има много реликви, наредени на различни олтари. Някои от тях са стари и счупени, а други сияещи и нови. Аз се отправих към две конкретни. Под тях бяха изредени надписи, описващи същественото у тях. Е, някои от тези надписи трябваше да бъда изтрити, подменени или просто зачеркнати за известно време. Дебати нямаше, просто действах. Надписите просто преминаваха, всеки устремен към своята дестинация. Това, което последва бе отново да си ги преговоря, да знам че са си на мястото. Остваше само да ги закърмя с обещания. Обещания към себе си, за едно по-добро бъдеще, изпълнено с правилни взаимоотношения към дадени личности. А шишето олекна. То си свърши ролята, помогна ми да се отпусна и да се оставя на течението на мисълта ми. Обстановката също се погрижи за моето спокойствие. Духаше лек хладен ветрец - перфектния ветрец. Дърветата се люшкаха ритмично и живо. Няколкото лампи зад тях премигваха с ритъма на листата и караха сенките да танцуват. Това което ми липсваше бе една ясна гледка на небето, да видя звездите и безкрая. Но това бе крайно наваксано от прегръдката на зелената природа. Хаоса почти изчезна. Аз, го накарах да изчезне. Аз го превърнах в ред, в логика, в правилност и точност. Аз съм този Зевс, който пребори нищото и създаде нещото. Един нов свят, или по-скоро един нов компонент от този свят, изпълнен с правилни обещания. А вече от мен зависи дали те ще се спазят.

Така завърши поредното ми пътешествие в света на моето аз. За жалост, не на най-правилното място, не където съм свикнал...край вълните и техните симфонии, под вселената и нейните очи, сред прегръдките на морските бризове и ласките на нежните им капки. Аз съм безкраен, защото още не съм стигнал до границите. Аз съм бог, който почитам и изповядвам.

Преди няколко дена в главата ми изникнаха няколко реда, които ясно отговаряха на проблемите ми. Те ще са част от песен.

Alone, I am with me
In silence I hear my mind
Speaking of sanity, thinking about madness

Between these trees I find peace
I gaze my eyes to the horizon
What I see is what I feel
And what I need is where I am