Болната реалност

Не малко пъти съм казвал, че не съм особен фен на нашата раса и не съм особено горд, че съм човек. През последните 3 месеца живея далеч от центъра на София и често ми се налага да пътувам с метрото. Да бързо и ефективно е, но се налага да се гъчкам и да се гледам в очите със себеподобните. Не особено приятно. Но като биолог и един вид мизантроп реших да поизкривя реалността и да гледам нещата от друга гледна точка.

Преди всичко ще спомена, че преди не малко време бях попаднал на една карикатура на няколко човечета пътуващи в метрото и всяко от тях си мислеше как е по-добро от другото. Реално, това е факт. Дори и аз го правя. Обикновено около мен е пълно с нелепи, привидно прости/необразовани, грозни хора. Има и такива, които правят добро впечатление, даже възхищение, но болшинството си е болшинство.

И аз не съм цвете за мирисане, но си знам стойността. Кой съм аз да съдя? Този, който вижда неща, които повечето не - малки подробности, градящи се на факти произхождащи от знания и логика. С един поглед можеш да разбереш психичното здрави и до някъде всекидневието на дадена личност и да си изградиш идея за смисъла му в обществото. И както казах, повечето са пълна трагедия. Ужасно е. Да живееш сред болни и недъгави хора, слаби и грозни. Къде е естествения подбор тук, в едно така наречено модерно общество? Кой е на върха и кой изчезва?

Човека е егоистично и нагло същество. Повечето (ако не и всичките) ни действия са определени с някакъв стандарт и термини носещи морална и социална тежест. Тук, в този голям град, пълен с над милион и половина паплач се нагелдах на модерни хора. Толкова модерни, че в един момент прехвърлят модерното и се връщат в първобитното. Човека се мисли за висш? Човека се мисли за господар на земята? Човека се смята първо за човек а после за животно? Гнусно е..

Стадното ни поведение е факт. Гледам как сред големите тълпи всички си мълчат и си вървят по задачите и не обръщат внимание на никой и нищо. Тук таме естествено, някой необразован плебей да си покаже умствените възможности и унизи расата. Като си сред голямото стадо си никой. Малките групи са интересни. Разни компанийки от по 10-20 души. Приятели? Пф..моля ви..Всеки се бори за йерархия. Всеки търси място в тази компания според това какви качества притежава. Ако той не се впише и не бъде приет от останалите, той отива при други и така до някакъв край. Погледнато така е странно нали? Нека продължим. В така далечния ни животински свят обикновено по-голямия и силния е на върха. А ние се смятаме за интелегенти същества и за нас качество на водач е разума. Мда, така е, разума води тълпите и народа. А кой води по-малките тълпи? Мутри, скинари, побойници и всякакви отрепки, които се оповават на най-слабоумния(следователно безтрашен) и силен индивид който приемат за водач. Нека го наречем животинско, нали сме хора..Но до тази логика може да се стигне лесно, все пак това е ежедневие. Но нека говорим за по-скритите неща. Да се върнем на компанийките. Седя си аз в Борисовата градина в София, наблюдавам и изучавам собствения си вид. Защо винаги най-разголения, най-едрия и гръмогласния се чува и вижда, а останалите тънят в сянката му? Да щото е готин и хайде да му се радваме. Мне. Приложете горния пример за първобитното. Дори в една компания, където съществува един вид приятелство има йерархия. Разбира се това са първични инстинкти, подсъзнателно съществуване в общества, усложнени до различна степен. Ние си мислим едно, а всъщност правим друго без да го осъзнаваме. Звучи грубо, но всеки тайно тъи злоба и жажда да е като този, най-готиния. Разбира се, всеки иска да е на върха, но не на всеки му се отдава. Та това е един пример колко сме Човеци и колко сме господари на света и на всемогъщата ни мисловна дейност.

Преди седмица бях на излет край едно софийско село. На връщане трябваше да си хванем рейса от центъра на селото. А в същия ден селото имаше празник и разбира се всичко беше абсолютна дандания, кебабчета и дрифтове. Това, което завладя погледа ми бе една групичка от 10-12 лапета на по толкова години. Пред очите ми беше това стадно поведение, неприкрито по никакъв начин. По средата две по-високи момчета, а около тях обикаляха и скачаха останалите дребосъци. Обикаляха площада и не правиха кой знае какво. Високите вървяха на където си искат, сядаха където си искат, говореха си с който си искат. Останалите просто вървяха след тях и си говореха помежду си. Човешките деца са просто страхотни символи на 21ви век и поведението им е огледало на прогреса и егото. Та после дойдоха 2-3 деца със скутерчета и започнаха да обикалят "стадото" и да правят дрифтове. Водачите не реагираха мигновено и бързо и стадото им беше откраднато. Останалите лапета започнаха да се въртят около тия със скутерите и не обърнаха никакво внимание на лидерите. Последните поседяха малко, погледаха и те скутерите, разбраха че не могат да се мерят и си тръгнаха. После си тръгнаха и тези със скутерите. Остана едно стадо от десетина дребосъка, които осъзнаха че вече са сами и няма причина да седят на открито. Прибраха се по къщите си. Човека ще ни обясни това като детска игра и степен на забавление/скука. Ами нека човека да сложи първия пример за първобитно/животинско поведение върху този и да си извади изводи.

Толкова ли е сложно нещата да се погледнат под друг ъгъл и човещината ни да се отдалечи от егото и да се върне към първичното?

На улицата става инцидент. Блъснат човек, или каквото и да е. Кой се стичва на помощ? Този, който е най-интусиазиран и иска да се издигне в обществото като покаже умения и загриженост за себеподобните, а реално не му пука за лежащия. Дори и да му пука, то лицемерието ще граничи с реалната загриженост. Останалите седят и гледат и се наслаждават на гледката и със сложния си мозък започват да си представят всевъзможни изходи от ситуацията, като в повечето те са главните действащи лица.

Това бе по-различен пример, но в рамките на темата.

Всеки търси да е някой в този свят, да е уникален и даже да е над всички останали. По-голямата част правят всичко това подсъзнателно. Те са губещите.

Това, което движи днешния човек е страха. Ти си затворник на обществените закони и трябва да ги спазваш. Потенциала ти се ограничава и в главата навлиза чувството за страх, ярост, яд. Обзет от тези мисли, един мозък не може да функционира правилно. Това са първични инстинкти, отговор на несполучла се логика в модерния ум. Това кара хората да правят глупсти, грешки и лека по лека се отлагат на дъното.

Жаждата и нетърпението на човека да се отдалечи от животните го кара да става по-голям животно. Еволюцията не може да работи в пълния си капацитет в едно сегашно общество. Слабите и грозните тровят и овреждат света. Алчините и хитрите се възползват от първите. А от всичко това страдат, нормалните и тези които са на прав път към едни по-добро бъдеще. Всички губят. Може би някои личности от близкото минало са били прави за доста неща и са се опитали да ги приложат, но по доста груб и грешен начин.

Един може да ме помисли за расист заради тези думи. Еми не е така. Например аз се възхищавам точно на малобройните под-раси (ако мога така да се изразя). Визирам всичките индианци по света и негрите. Както и доста затворени общества в Азия. Те са постигнали абсолютна хармония с природата и са достигнали естествения си апогей, тъй като бита и културата им не се е променила от поне 15000 години. Те съществуват, в хармония с това което ги заобикаля. А ние сме тези, които плюем на земната логика, естествения ход на нещата и баланса. Поради една или другиа причина (някой друг път ще говоря за тях), ние сме достигнали до едно полубожие, чието движеща сила е егоизма.

Сигурен съм, че има тонове изписани книги за това, но честно казано не ме интересуват. По-добре аз сам да си изградя тези виждания от колкото някой друг да ми ги пъха в главата с инструменти на комерса и масовия фанатизъм. Това е един вид, да си уникален.

След тези думи, света може да се погледне и през моя поглед :)

It's been a while :>

Етo и я последната епика.

Сънувах един алтернативен наш свят. Един по-скоро фентъзи свят. Няколко раси си поделяха нашата планета. Немъртви – същества, произхождащи от мъртва материя, но движещи се на свобода. Те убиваха живото за да запълват редиците си. Владееха не много голяма земя..някъде си. Мрачна, изпълнена с развалини, мъртва почва. Оградена от планини, тя бе пазена да не излиза от пределите си от войнствени, тежко въоражени хора.Тези смели люде прекарваха по-голямата част от времето си сред планините и горите наоколо. Създаваха могъщи машини и всякакви огнестрелни оръжия. Носеха тежки брони и брадви. Никой не смееше да им се изпречи на пътя. Но те си знаеха ролята. Пазеха света от немъртвите. За останалите раси не мога да кажа много. Помня че бяха малобройни и дружяха с хората в разни модерни градове. Само в тази част на света, около този мъртъв континент ограден с могъщи планини цареше един не толкова приказен свят, колкото трябва да бъде.
Немъртвите правеха чести набези към главната порта на планинския им затвор. Тя представляваше колосален портал, затворен от огромни стоманени врати, а около него бойни кули и железни гиганти осеяни с оръдия. Всичко това струпано на едно не много високо плато излизащо от планината. Войските на немъртвите основно бяха изградени от скелети-войни, които често едва достигаха до подножието на платото, разпръсвани на прах и парченца от адските снаряди, падащи върху тях.
Планинците работеха над специално оръжие, с чиято помощ слагаха край на всеки немъртъв. Основния проблем с врага бе, че той биваше унищожаван много трудно – ако стане на прах или костния мозък се нареже на много парченца.
Битката, на която присъствах доказваше това. Бях страничен наблюдател и някакви надзиратели ме обучаваха да наблюдавам и разбирам немъртвите. В този ден, орда от скелети крачеха през един огромен каньон към въпросните порти. Разбира се бяха посрещнати от дъжд от взривове и шрапнели. И все пак някои от тях оцеляваха или се съединяваха на ново. Отнемаше повече време за съдеиние на по-разпръснатите и начупени скелети. Тогава бе ред на планинската пехота – здрави мъже, покрити със стоманени брони размахваха огромните си топори и разчленяваха всеки немъртъв изпречил им се на среща. В началото скелетите се опитаха да се бранят, но много бързо се втурнаха в отстъпление. Някои от тях спираха и започнаха да изпращат стрели в посока на гонещите планинци. Разбира се, имаше загуби и от човешка страна. Е в крайна сметка битката приключи сравнително бързо и хората се скриха в пещерите, пръснати из платото. Тогава един от надзорниците ми подаде някакъв странен бинокъл, с много джаджи по него, но ми каза само да гледам, а да не пипам. Е загледах се в подробностите на бойното поле и видях как, като магнити, някои останали по-здрави кости се съединяваха в странни форми, наподобяващи хуманоиди и се гърчеха с цел да се махнат от полето. Друго, много интересно нещо бе, как няколко глави, видимо без особено жизнено изражение, започнах да се търкалят и се насъбраха около едно копие. След това една по една започнаха да се нанизват на него, като постоянно си сменяха местата. В един момент разбрах какво правят. Надзирателя ми обясни, че има някаква глупава йерархична система при немъртвите, като най-запазените и красиви трупове винаги бяха най-отгоре или отпред. Така беше и с копието. На върха се настани главата на млад мъж, все още с кожа, очи и коса. Под него не толкова запазени глави си деляха тялото на копието. Предпоследната бе прост гол череп, с едно запазено око и някаква много смешна прическа – гъста, растяща на страни коса. А най-долния бе само част от някакъв череп. Накрая цялото копие се затъркули в посока, обратна на платото. Върнах бинокъла и от високото продължавах да виждам как разни човешки трупове започват бавно да лазят. После ме отведоха.
Не след дълго (вероятно няколко месеца ) атаката се поднови. Но този път беше различно. Бях изпратен далеч от платото, далеч и от мястото където наблюдавах предната битка. Бях в една от върховите точки над каньона. Забелязах малък отряд от скелети бутащи някаква странна машина, изградена от дъски и телесни части, от другата страна на каньона. След като достигнаха до края на каньона, спряха и започнаха някакви приготовления. Аз веднага се осъмних и тръгнах да предупреждавам пазачите на платото, но вече беше късно. Машината явно бе нещо като катапулт, защото изтреля огромна маса гнила и мъртва материя в посока платото. Гнусния снаряд се разпиля по цялата отбранителна система и хора. Чувах викове и писъци. Скелетите веднага се разбягаха и повече не ги видях. Бягайки към портата виждах как хората биваха поглъщани от тази материя и биваха разяждани. Отбранителните машини раждясваха и спираха да функционират, вратите на пещерите и главната порта се пропукваха. Някои от хората успяваха да избегнат жълто-зелената злокоба и се насочваха към някоя незасегната врата. Докато бягах, към една от тях, подканен от някакъв човек, видях как от каньона се зададе мъгла. Всичко мъртво, което влизаше в контакт с нея се раздвижваше и започваше да убива живите. Бързо загубих гледката, тъй като вече бягах през един тунел. Навлизайки в сърцето на планината виждах как вътре вече се води битка. Жени и деца бягаха в писъци и плач, а смелите войни бранеха до последно. Аз, заедно с още няколко цивилни се отправихме към друга пещера. Вътре беше като в лабиринт и загубих от поглед доста от придружаващите. Накрая останахме само трима. Зад нас се чуваха все по-малко писъци, а повече тракане и съскане. Най-накрая излязохме на другия край на планината. Обстановката бе зашеметяващо красива и различна от тази пред платото. Гъста гора от вековни извити дървета, топлина изпълнена със сладката песен на птици и божествено ухание на свежест и цветя. Всичко това оградено от високи зелени върхове и пронизано от множество малки и тесни пътечки. Край входа на пещерата имаше няколко къщи, вградени в самата скала. С мен бяха мъж и жена. Жената се скри в най-близката, а мъжът ( малко над средната възраст ) ме сграбчи за ръкава и ме дръпна към една по-отдалечена. Той имаше ключ за нея. Беше много изплашен и не успя да отключи от първия път. Нахълтахме вътре и той, направи един вид барикада от столове и маси. Набутаме в някаква ниша в стената и ми показа някакво малко лилаво пистолетче с прозрачно заострено дуло изпълнено със синя течност. Задъхан започна да ми обяснява, че е един от главните учени, които са работели върхи оръжието срещу немъртвите и че това, което ми показва е крайния продукт на труда им. Обясни ми, че това изстрелва малко, но достатъчно количество плазма, което превръща в прах всякаква органична тъкан, свързана помежду си с тъкани и връзки. В този момент той спря да ми говори, стисна здраво пистолетчето и погледна внимателно през едното прозорче. Присъединих се и аз. Преди да ме набута отново в нишата видях как няколко скелета се показаха от пещерата и веднага разбиха вратата на другата къща. Съскайки нападнаха жената, обезобразиха я и я убиха, докато тя правеше опит да се навре в някаква дупка в ъгъла на стаята. След като засъскаха в нещо като смях, един от тях (явно капитана им) посочи къщата, в която се бяхме скрили и направи знак на няколко скелета да нахлуят при нас, а той се върна обратно в пещерата. Тогава мъжът отново ме прикри зад някакви мебели и ми каза да пазя тишина и да не мърдам и че аз съм бил единствения шанс останалото човечество да разбере за изненадващата атака на немъртвите. Нареди ми, че немъртвите не са сигурни какво търсят, но знаят за съществуването на оръжието и че ако той умре, аз трябва да го дам на учените от останалия свят възможно най-бързо. След миг вратата бе разтрошена от секирите на скелетите и съскайки те започнаха да се премятат в стаята. Бяха доста пъргави и атлетични. Мъжът веднага се скри зад една маса и започна да стреля несигурно по новодошлите. И така станах свидетел на мощта на оръжието. Бях изненадан, а скелетите се смаяха и побягнаха, след като видяха как един техен събрат се изсипа на прах на земята. За жалост един от скелетите успя да избяга в пещерата в паническо съскане. Мъжът го гони с цел да се прицели по-точно на открито, но се отказа и се спря до едно дърво за да си почине. Извика ме и като се присъединих към него отново ме сграбчи нервно и ми каза, че трябва да побързаме. Посочи ми една от пътечките и ми каза, че на там е най-близкия човешки модерен град. На там трябваше да тръгнем. Набута ми оръжието в ръцете, с обяснението, че вече е стар и едва ли ще може да бяга с мен дълго. Тогава ме бутна към патеката и ми каза да бягам, че мъртвата жена започнала да съска, а от пещерата също се чу размърдване. Та побягнах аз, сам с оръжието, нямайки ни малка представа къде отивам и какво да очаквам.

След известно време гората се разреди и заприлича на парк. Видях панелни блокове, паркирани коли, хора и животни. Явно никой не бе чул за набезите на немъртвите. Докато се оглеждах неориентирано от някъде изкочи някакво момиче и ме дръпна на страни и ми каза, че знае защо съм тук и да побързаме. Вече бях много изморен, но за щастие крайната ни дестинация не бе далеч. Спряхме се сред някакъв паркинг между блоковете, осеян с гаражи и работилници за коли. Запътихме се към една от тях, където се бе събрала малка тълпа от хора. Там ми обясниха, че са научили за атаката, а постепенно и останалото население ще разбере. Немъртвите ги било страх да навлизат толкова навътре в града затова пращали отделни отряди, които превземали блок по блок, създавайки още от своите. Обясниха ми, че оръжието нямало да може да ми помогне особено, тъй като нямало как да бъде приложено, защото нямало вече учени, които да работят с него. Единствения начин за спъсение било да седим тихо и скрити на малки групи сред горите наоколо. Немъртвите не харесвали да ходят сред дървета и въпреки, че знаели че там има някой не се занимавали. След известно време бродене, обикаляне и криене, минахме през доста разрушени махали и останки от някакъв вид съпротива. Най-накрая стигнахме до по-закътано място и останахме там.
Живях в тази малка комуна от хора около година-две. Света, който познавахме не бе същия в по-голямата си част. По-централните градове и острови още не бяха засегнати от немъртвите. Някак си те не обичаха и да пътуват особено много или да се занимават с плаване или летене. Доста капризни бих казал. А сред владенията им бяхме останали много малко живи хора. Говореше се за някакви общества, които са били сключили сделка с немъртвите да ги богославят и да дават в жертвопренушение един жив човек на месец. Но това бе в по-отдалечените райони.
Един ден, нашия водач ни обясни, че съществувало нещо като съпротива не далеч от нашето местонахождение. Набързо ни даде нареждания и обяснения за подготовката за пътя. Целта бе да се запознаем с тези хора и да се съюзим с тях. Гориво вече не се произвеждаше и беше рядкост. Но за тази среща, използвахме един раздрънакн, все още работещ автомобил. Трябваше да покажем, че имаме сила и че срещата е един вид специална за да подсилим съюза. Когато пристигнахме на въпросното място погледа ми привлече висок панелен блок, полузакопан с пръст, а край него се извиваше някаква недовършена тухлена стена. Разни багери и хора копаеха от вътрешната и страна. Срещу блока, до един трафопост бе запален огън и десетки мъже, жени и деца се топлеха и се хранеха спокойно. Спряхме близо до тях и водача ни слезе придружен от помощниците му. Бе посрещнат от домакините. В началото разговора беше спокоен, но надменното поведение на домакините повдигна врява и нашия водач се ядоса и се върна в колата. Обясни ни, че тези хора са се отказали от съпротивата и се превърнали в поклонници и ми показа нещо като олтар близо до стената. Хората насядали около огъня започнаха да ни се смеят и да ни викат, че сме глупаци и напразно се борим срещи немъртвите. Тогава един дебел и мръсен мъж, смеейки се извади от някъде някакво кучи, постави го на олтара и му пречупи гръбнака. Пордължавайки да се хили с гнусния си глас той посочи някакъв подобен него му човек, седящ до огъня и каза, че той ще е следващия предаден в жертва, за благото на останалите. Сред врявата видях и един полицай, до съседна сграда да арестува някакви младежи, заради това, че крадяли храна. Разсеян от герлотията се обърна и тръгна към нас, сочейки ни с едната ръка а с другата държейки пистолета си.

В същия момент по радиото се обади някакъв наш скаут. Оказа се, че немъртвите (които вече от доста време очевидно бяха зарязали колонизацията си ) всъщност работели върху бомба, с апокалипстична сила. Радиото бе високо и доста от домакините ни чуха и се ядосаха. Веднага запалихме колата и тръгнахме през махалата да се връщаме в нашето обежище, но по друг път. За нещастие бе кално и постоянно затъвахме и се хлъзгахме а поклонниците ни гониха и ни крещяха, че ще ни убият. Полицая даже започна да стреля по нас. След кратко приключение се върнахме в обежището си. Седнахме да разясняваме ситуацията и скаута обясни, че тази бомба, вероятно създадена в лабораториите в планината била със сила, изчислена, като падне на дадено място на планетата да обгърне с унищожението си само владенията на живите. Още не бил обявен срок за изстрелването и. Определено нямало да бъде скоро, заради още приготовления. Това се оказа полезна инфромация. Водача, разтревожен ме отдръпна на страни от съвещанието и ми обясни, че ще прати мен и най-добрия му помощник на мисия, да предупредим останалия свят за идващата беда. Хората там не се страхуваха от немъртвите, знаейки за нежеланието на врага да се отдалечава от родните земи.
Така започна новото ми приключение. С въпросния помощник, чието име така и не научих се запътихме пеша към най-отдалечените части на града,където по улиците още имаше известна бройка движещи се автомобили, управлявани от поклонници. Целта бе да отвлечем някакво превозно средство и с негова цел да отидем до най-главния остров на човечеството, където се разполага столицата и да предупредим тамошните владетели. Трудно бе да спрем кола, тъй като хората не искаха да спират. Накрая помощника взе един минувач и го метна пред един автобус. Шофьора наби спирачки и ние се впуснахме към вратата и заблъскахме, но той веднага реагира, зави и продължи с висока скорост по неговите си задачи. Минувача тамън се изправяше зашеметен и до него наби спирачки втори автобус. Той не бе празен, а шофьора излезе стреснат. Веднага се възползвахме от момента. Отстранихме го като пречка и нахлухме в автобуса. Моя човек, веднага се настани пред волана и ми каза да успокоя пътниците. Бяха 5 или 6, стреснати и сгушени в края на автобуса бедни люде. Само до мен седеше една млада жена с момиченце, седнало в скута и като и двете ме гледаха със сериозен поглед. Бяха доста омълрушени (повече от останалите). Жената започна да ми говори някакви неща на странен език на висок глас и аз се постреснах малко. Помощника ми се разкрещя страшно и каза на всички да млъкват. Тогава жената с ръце избута момичето да се изправи. То ме гледаше с празен поглед изпълнен с някакъв странен цвят и ми каза, че няма да успея в това, с което съм се захванал и че всичко ще свърши в един момент. Тогава ми подаде някакъв медальон, направен от същата плазма, с която стреля пистолета ми. Каза ми, че като дойде време ще ми потрябва, а след това си седна до жената, която пък изведнъж се уплаши и отиде при другите хора.
По-късно спряхме до някаква болница в някакъв град. Наоколо всичко тънеше в разруха, но сградата беше сравнително запазена. Беше оградена от някаква лъскава стена и имаше два входа. Помощника ми обясни, че чакал някакви негови приятели да дойдат от болницата. И след като спряхме по средата на пустата улица, момичето пак ме погледна със стряскащия си поглед и ми каза да потегляме. Нещо ме накара да я послушам и извиках на шофьора да тръгва. Той учудено ми отказа и ми обясни, че тези хора ще носят лекарства за нашите болни хора, обратно у скривалището. Тогава му посочих момичето. Той се ужаси до известна степен докато я гледаше, после чухме някаква стрелба и видяхме как някакви хора бягаха и прескачаха стената на болницата и биваха обстрелвани. Шофоьора веднага натисна газта и продължихме в първоначалната посока.
Мина доста време докато стигнем до острова. Пътувахме дълго – месеци, може би години. Не се случи нещо кой знае какво. Спомените ми продължават от момента, в който аз съм вече в столицата, заедно с моя вече другар. Столицата бе смайваща.Градът докосваше небесата със своите стъклени небостъргачи и сияеше като перла от слънчевите лъчи. Бели пухкави облаци нежно плаваха сред простора а наоколо се разхождаха чисти и спретнати хора, изпълнени с радост и спокойствие.
Бяхме застанали до оградата на алеята до един плаж. Хората се радваха на живота и на морето. Изведнъж от небето се появи огромен предмет. Приземи се плавно във водата на плиткото и започна да издава едно специфично машинно, тихо жужене. Беше в неправилна форма от материя наподобяваща метал. Хората залюбопитстваха и започнаха да се насъбират около чудото. Ние, с моя другар си махнахме връхните дрехи и отидохме да проверим за какво иде реч. От тълпата пък някакъв женски глас се разписка че това е края на човешката раса. Много от хората започнаха да и се смеят. Аз се обърнах да я видя. Беше облечена в омърлушените парцали, типични за земите от където аз идвах. Тя беше като черна точка сред синьо-белия свят изпълващ тази част на земята. Беше ми позната, бях я виждал и преди. Тогава другаря ми ме потупа и ми каза да погледна към огромния предмет с размерите на малка къща. Покрива му се раздвижи и се разтвори като кутия. Тогава спрях да чуваш човешката глъчка. Спрях да чувам вълните и чайките. Спрях да чувам приятното монотомно бръмчене на града. Спрях да виждам каквото и да е, освен това което излезе от предмета. Силна, струя с непознат за мен произход и състав се издигаше до толкова на високо, че не виждах края, заслепен от слънцето. В себе си тя отразяваше цвета на града. Беше плавна и шумолеше като вълничка, разбиваща се в пясъка. Бях удивен от спокойствието и красотата на тази тайнствена мощ. След миг тази струя започна да расте и погълна мистериозния предмет. Като ауспих, от нейната основа започна да се стила дим, със голяма скорост, но не го усещах. Бях залисан от цялото чудо, което се случваше. В един миг всичко това погълна и мен. Изпитах безкрайно блаженство, обграден от синята енергия, бликаща от себе си, пронизваща небесата. Постепенно, тази мистерия започна да закрива слънцето като образува кръгъл облак на върха си. Заприлича на дърво. Дърво от синя, божествена енергия. После, по-надолу се образува втори облак. Тогава нещо в ума ми прещракна. Отплеснах се от транса, в който бях изпаднал. Сетивата ми започнаха да се връщат. В някаква далечина започнах да чувам писъци на хора. Усещах груба суха почва в нозете си, а не мек пясък в морето. Погледнах настрани и посегнах да потумам другаря си и видях, че той бе като замръзнал в поза на уплаха. Отправих внезаепн поглед на горе към чудото, което сякак се отдалечи от мен и като отместих поглед за последно, видях реалността. Другаря ми беше изпепелена гърчава фигура в море от прах и сажди. Море нямаше. Остров нямаше. Нямаше и величествени сгради. Имаше само пепел и тишина. В която и посока да погледнех, виждах как по хоризонта, голяма червена стена изчезва от погледа малко по-малко. Този предмет не бе извор на небесно щастие и мистериозно красиво дърво, а бомба. Оръжието създадено от немъртвите. Аз бях в сърцето на взрива, а по-късно в центъра на пустоща.
Но защо бях жив? Оглеждах си тялото. Бях само по бели, чеисти боксерки, защото се бях съблякал за да вляза в морето. Аз направо сияех. Започнах да се оглеждам в безумие и паника. И изведнъж се стреснах! Премигнах! Отново като че ли след сън. Бях в раздрънкания и очукан автобус. Зад мен бе шофьора - моя другар по съдба, а срещу мен бедни хора, сгушени един в друг в страх. Незнаейки какво се случва, нещо ме накара да погледна на долу. Момиченцето ме гледаше с изкрящо сини очи и ми каза да търся другите като мен, така надежда ще има. Докато осъзная какво се случва отново се върнах сред руините. А сред пепелта видях още едно сияние. Това бе нещастното момиче, което бях зърнал преди взрива в тълпата. Дрипите и се бяха превърнали в бяла рокля а на гърдите и сияеше някакъв син предмет. Тя се изправи и ми се усмихна и посочи към гърдите ми и ми каза „Виж.”. Медальона, който носех и аз вече години наред, подарен от момиченцето в автобуса, и той сиаяеше! Аз даже бях забравил за него. А дали това беше тя, изправена срещу мен? Времето като че ли беше спряло. Тя тръгна плавно и бавно към мен. Все едно мина цяла вечност докато стигна до мен. Усмихната ме хвана за рамената и всичко се преобрази. Все едно, събуден от сън, момичето ме бе сграбчило за рамената с мръсните си раце, цялата в дрипи и сажди и ми крещеше да тръгваме. Веднага забелязах, че и аз съм целия в мръсотия и я последвах. Двамата знаехме какво да търсим.
А изпепеленото окло нас се размърда. Целият свят се събужда мъртъв. Останахме само ние.

Край...или не?

unnamed

Казват, че човек се учи от грешките си. Така е. Но също така и страда. Физическите рани заздравяват, но психическите не. Те не могат да заздравеят. Един се опитва да ги забрави, с цел те да спрът да го нараняват. Понякога успява, понякога не. Дали ще живее живот в лъжа или заблуда, важното е че ще го живее. Всички ще умрем един ден, но живеем заради някакви цели, обикновено необясними. И през цялото време в умовете ни спят грешки, рани, грехове и прочие. Но идва един момент, в който всичко това се събужда и раздира психиката с бясните нокти на спомените. И тогава си задаваш въпроса - Кога ще го забравя пак? Кога ще си го припомня пак? И до кога?

Един мой колега постоянно повтаря една друга мисъл - Животът е радост и тъга. Така е разбира се. Отново, това са поредните факти, които ме карат да си изградя мое си мнение за живота. Дали ще е карма, всяко зло за добро, баланс..няма значение. Това са само думи и словосъчетания. И все пак, не са само думи и словосъчетания. Просто са закормени в ума и малко хора го осъзнават може би. Както да речем един атеист постоянно повтаря "О боже!", "Божеее!" спрямо нещо фрапиращо, без да осъзнава, че назовава нещо в което не вярва.

На земята има над 6 милиарда човешки същества. Живеем толкова нагъчкани. Да препознаеш някой е ежедневие. Понякога тежко ежедневие, което припомня нещо забравено. Сръзена от този първи удър, психиката ми поема втори. Доста интересен сън, с много емоция и разбирасе хора, които не трябва изобщо да съществуват повече в мен. Минало е много време и ще продължава да минава. И през цялото ми съществуване покрай него, то няма да спре да ми припомня какво съм преживял. Дали ще е през два месеца или две години, няма значение.

И какво от всичко това? Ами кара те да се ядосаш на себе си и на пук да продължиш на пред със смела крачка и да преглъщаш суровата истина. Това не е депресия, нито отчаяние. По-скоро те изважда от релсите, за да се върнеш обратно и да продължиш на където си се насочил.

Сънищата са едно от най-ценните неща които имам и ми се случват. Във тях виждам и преживявам всичко, което знам, усещам, виждам. Необикновен е този, който сънува нещо, което никога не е знаел, усещал или виждал. Случвало ми се е веднъж да имам пророчески сън, но само веднъж. Много хора мечтаят сънищата им да се сбъднат. Аз не. Честно казано ми омръзна да сънувам как родителите ми умират по гаден и брутелен начин. Омръзна ми да сънувам хора, които съм обичал и вероятно още обичам...обич която се е превърнала в рана. Омръзна ми с всеки изминал сън да има все повече и повече подробности покрай тези гадни сънища. Но, както обикновено, нищо не мога да направя по въпроса. Поне за сега. Кошмари? Не. Просто сънища. Кошмара те кара да се страхуваш и да се опитваш да избягаш. Това не са кошмари. Това са някакви психически тестове, как бих реагирал при вида на самоубийство с прерязване на вени. Как бих реагирал на среща с хора, който не искам да знам дали съществуват или не.

Примирявам се. Вглъбявам се в себе си и мисля и спомням. Може би до известна степен това е полезно - напомня ми кой съм и какво съм.

Нека бъде глобално затопляне...

Попаднах на този артикул: http://www.truth-it.net/anti_global_warming_scientists.html

Както казва една значима личност (Джейсън Мартел) - Interesting information :D

Та. На мен ми е ясно от край време, че глобалното затопляне е измислица и преувеличен факт от медии и правителства. Плаши простолюдието и то ще се подчинява. Как инъчи се контролират 6 милиарда човечета.

Говори се за разтапяне на ледове и затопляне. Това винаги се е случвало и ще продължи да се случва. Това е цикъл, кръговрат. След това ще последва леднекова епоха. Дали ще е кратка или дълга, варира. Последната кратка е била преди около 500 години. В лед е била вкована почти цяла Европа. Не помня точно, но около 10 години Темза е била замръзнала.

Интересно ми е обаче как учени отхвърлящи глобалното затопляне се обръщат точно към една от най-голямата мафия и арена на конспирации - ФОКС. Точно тези, които искат уж да ти отворят очите се обръщат за помоща към най-големите лъжци и манипулатори. А те се съгласяват. Бих дал аналогия - Един христианин да търси и намери истината за своя месая - Христос в страниците на Корана. Звучи до безкрай абсурдно, нали? Доста интересни неща се случват. Аз съм си верен на вярванията, базирани на логика и знание, но ми е интересно какво ще си помислятдругите ( да речем 90% ) коне с капаци наречени хора. Ще започнат да харчат и хабят още? Защото ще се успокоят? Хах. Парадоксално. Да, ние влияем, но минимално или поне не сериозно на затоплянето. Като го правим в страх. Разбере ли обикновения човечец, че всичко е вероятно ОК, ще се издъни като засили прихода на отрови към средата, респективно засили влиянието. Провал. Абсолютен. И какво сега...Живеем в свят на лъжи и измами, да. Какво можем да направим? Да уважаваме природата и да живеем спрямо нейните закони, а не нашите прищявки. Отново лицемернича, тъй като в момента хабя енергия и съм роб на измислената демокрация, която пък робува на капитализма. Но на този етап от развитието си, аз не мога да сторя повече. Инвистирам в желание и мечти, та по-нататък да се отърва от този измислен свят. Работи се по въпроса, защо не и с успех. Въпрос на желание. Не ми пука особено кой какво мисли да прави и да струва. В момента цивилизацията ни върви към демографска разруха - прекалено много хора, прекалено много идеи, прекалено много религии. Тактическо отсъпление е варианта за мен. Да избягам и да се скрия. Къде и как, ще покаже бъдещето. Трябва да има надежда, изградена на здрави идеали, мечти и разбира се безпогрешна логика, инъчи останалото е сляпа вяра. А нейната задача е изчезнала преди няколко века.

Ал Гор иска да докара света към по-доброто като го лъже, а опозицията да даде истина и да закопае? Какво се случва? Благородна лъжа срещу грешно осъзнание? Парадоксално до края на иронията си...

Унищожен за пореден път

Събудих се преди малко, а очите още ме болят от сълзите, които пролях снощи. Отдавам цялото си внимание и живот към най-близките ми приятели и разбира се животните ми. Винаги съм твърдял, че всяка гад която отглеждам ми е като дете. Ценя всяка животинка повече дори от човек. Аз мразя човека. Е...аз не мога да мразя, но да речем че го ненавиждам. И все пак, снощи си отиде едно от най-обичаните същества в моя живот. Плъхчето ми Афродита. Последно такава болка изпитах когато ми почина кучето, преди мноооого много години. Болката е просто тежка. През 2009 умряха разни роднини и ценни хора и разбира се..почувствах липсата им и изпитах носталгична болка, не толкова за тях, ами по-скоро заради близките на тях. Но това тук е повече. Грозно е да го кажа, но кой да ме съди? Къде е стандарта за красота? В този свят на лъжи, безразличие, корупция, жажда за пари, има ли стандарт за качествен и базов морал. Не. Аз си живея в моя свят на мизантропия и антисоциалност, живея за природата и нейните чада. Неупесуема е болката към изгубена любов. За един обикновен малоумник от улицата това не значи нищо. Той даже би се зарадвал, че даден плъх е умрял. Но за мен, си е отишло създание, за което съм поверен да се грижа и да отдам всичко. Това е начина ми на живот, това съм правил от както се помня, това продължавам да правя, Уча в университет за тези неща, и ще продължа да ги правя до края на дните ми. Човешкия живот не значи нищо. Живота на едно невинно плъхче е всичко. Бих дал аналогия. Живота на една ракова клетка не значи нищо, даже е вреден и трябва да се отстрани, а живота на един неврон в мозъка е до безкрай ценен.


Разбира се приятелите. Важен компонент от малкия социален живот, който имам...всъщност не е малък. Налага ми се да се занимавам с невежи и да съм сред тях, но изпитван безкрайно блаженство да съм сам и да не се обръщам внимание на когото и да било. Та! Приятелите! Разбира се в труден момент се появяват и те. В случая бяха моите двама налични съквартиранти, които само с присъствието си ме утешиха до някаква степен. Допълнително знаейки, че единия също изпитва огромна болка към загубеното, направи нещата по-леки. Звучи парадоксално, но така работят човешките емоции, на пук на натуралната логика. Алкохол, деспути и стара музика. Това разчупи мъката и агонията.


А де да беше сън. Но не е.


И вън вали сняг. Ако беше дъжд, щеше да е по-силна емоцията - небесата плачат за нелепата смърт на едно невинно и обичано същество.

Ей такива случаи ме озлобяват още повече и ме карат да си изливам негативността върху най-големия провал на тази планета - човека. Никой не може да ме съди за начина ми на мислене и думите ми. Никой няма право да ме критикува.