Карък до край

Това тука е един вид допълнение към предния пост. Общо взето, като ми е гадно, защо пък да не ми е по-гадно? Като може да е трудно, защо да е лесно? За жалост не става дума за някакви интересни предизвикателства. Не. Става дума за това колко съм разсеян и как постоянно се занимавам с некомпетентни хора. Но..кой друга да ми е виновен, а?

За да е хронологически подредено, ще започна от избрани моменти от края на лятото до сега.

След един престой от около 2 месеца в Бургас, така да се каже най-пълният ми от години насам, реших че е време да се върна по-подготвен в реалността. В София, за последните 6 години съм сменил 6 квартири, като в момента съм на "гости" в 7-ма. До без край ми е омръзнало да се местя и да се занимавам с тонове багажи и сакове. Върнах се в столицата само с напълнения ми до горе, изтормозен самар и раницата ми. Реших да си оптимизирам живота. Никакви излишни боклуци, никакви неща, които само да мънка без цел, никакви сувенири и джунджурии да си окачвам по шкафове и стени. Един панталон, десетина тениски, бельо, кърпа, шапка, яке и две горници и куп бомащини. Най-важното ми се явява лаптопът. На него ми е целият свят. И така пристигам аз в София, като първоначално нямаше къде да спя. Едни колеги ме приютиха за две седмици, за което съм им безкрайно благодарен.

Но, някой явно ме е омагьосал. Докато гледах един филм, посегнах към бирата си и по чисто невнимание си залях компютъра. Перфектно. Точно тогава пишех статия. Следваха тонове главоболия. След доста похарчени пари от моята докторантска хазна, ми го оправиха. През това време пък бях в студентски град временно, че нали ми се полага стая там. Гнус ме е даже да си спомня с какво се сблъсках няколко пъти, докато пътувах с градския. С кошмарите ми естествено. После се преместих в апартамента на един приятел, че той в чужбина и е свободно. През това време трябваше да съм извън града по работа по едни баири. Бях отседнал в едно село. Едната вечер преди да си легна си викам, дай да си пусна две песни на компютъра, че обстановката и настроението бяха готини. Тръгнах да заспивам и затварям лаптопа. Сутринта ставам и искам да го включа да видя нещо по работата. Нищо не става. Като се върнах в София и като го занесох на ремонт се оказа, че дъното ми е изгоряло. Как? Ами докато бях в тази къща имаше чепка грозде оставена на нощното шкафче до леглото ми. Сутринта видях, че едно плодче беше притиснато от монитора на лаптопа. Явно сокът е навлязъл до дъното и го и му е видял сметката. Е тази сметка я платих сериозно, отново от чудната хазна. О какво ли още може да се случи? И това само за 2 месеца? А по между тях участвах в една конференция и като по чудо всичко мина добре накрая. Много нерви, много ядове! Особено, когато инструментът на работа постоянно се чупеше. 

Идва началото на Ноември. Трябва да усвоя едни предоставени финанси от университета ми. За жалост, това учебно заведение е сключило договор с доста неразбрани фирми. Първо едната я търсих един час в дъжда, защото на сайта им имаше грешен адрес. Добре, че им видях номера от интернета на телефона ми, че им звъннах да ме ориентират. После се наложи да ходя до една друга фирма, чието име също няма да споменавам, но е на майната си в жк. Бъкстон. Отидох да купя едни плоскости. Чаках известно време, че нали е голям магазин, а защо да няма само 2-ма души персонал. За фактура се ходило в другия им офис, който е на близо. Нямало услуга рязане. Ок, ще дойда утре или в други ден с кола, тогава ще взема и фактурата. Идва другият ден. Трябва да се срещна с колегата с колата. Следва досадно неразбирателство и обикаляне 1 час в и около метра. Станция "Мусагеница" не е в квартал Мусагеница. Та намерихме се, отиваме до магазина. Час и 20 мин. ме въртяха по 2 пъти от единия магазин в другия, защото единия в отпуска, втория в обедна почивка, останалите не знаят как да си свършат работата. Е свършихме я, но не за плануваните 40 мин, а за 3 часа. Накрая единия ми вика "Извиняваме се за всичко, проблема не е във вас а в колегите". Да, мерси, върни ми сега нервите и изгубеното време. А на всичкото отгоре изтървах и интересна презентация на друго място. Както и да е. Предния ден пък хем ми излезе херпес на устната, хем се развали батерията за душа. Айде пак харчове и обикаляне. Добре, че съм поне малко сръчен, че сам сглобих новата батерия. Китайски боклуци, развалят се от нищото. А същия ден трябваше да ходя до Студентски град да се отписвам от жалките им стаи. Оказа се, че трябва да платя едни нощувки на един другар от Септември месец, които са ми били начислени чак Ноември. Добре, а каква беше онази странна сума, която платих за предните два месеца тогава? Не е била нощувки? Жалко, че не пазя касовата бележка. През цялото това време валеше лек дъжд.

В момента имам две работни места - едното в университета, другото е по Кресненското дефиле, по един проект. На първото, хората от администрацията излизат в отпуски когато си поискат. Нямат и никъде написани правила и модели за конструкция на доклади и куп други неща. Ние трябва от нищото да ги знаем тези неща как се правят. Естествено...А на проекта по шосетата по дефилето..аз даже не знам защо се записах там, може би заради парите, вече два-три пъти щяха да ме отнесат разни адекватни шофьори (за единия път си признавам, аз бях виновен).

О, бях забравил за един много готин момент. Някъде между края на Октомври и до преди 2 седмици дебитната ми карта беше изчезнала. Само един вариант ми се върти в главата и той е, че пак съм теглил пари да давам за някаква безумна простотия и от чисто невнимание и нерви съм забравил картата в банкомата, няма какво друго да е. И там главоболия..добре, че поне персонала на банката е адекватен и готин. Дават ми нова, брей..Готина е, не че ме интересува. Тръгвам да влизам в метрото да се прибирам. Бариерата започва да ми пищи и да ми свети в червено. Е какво пък сега? Имало две карти. Чете ми дебитната карта, като такава за градски транспорт. Сега всеки път като влизам (което понякога става по 3-6 пъти на ден) трябва да вадя картата за градски и да я прибирам. Първо, че е много досадно, второ че трябва да внимавам и постоянно да гледам да не изпада нещо от портфейла/джобовете. 

Всеки шибан път като ходя до кауфланд разни неадекватни лелки и баби просто решават, че трябва да се бутат, пререждат и спират по средата на пътеките, ей така изведнъж. Бял кахър! Е да, ама като се случва всеки път и на фона на останалото..не е много бял. И хем избирам да ходя там в някакви убити часове, когато уж няма хора. То 5 души да са, 4 ще са баби и кухи лелки.

Изгубих си флашката, на която имаше важни неща. Не знам как..Връщах се и питах, казаха, че я няма (не ми е за първи път да я забравям в принт центъра, в който ходя).

Онзи ден забивах колчета за едни дръвчета и два пъти си халосах ръката с едно нещо като чук, защото съм зле естествено.

Лицето постоянно се обримчва от и аз не знам от какво. Мисля, че е някаква реакция към боклуците, които ям. Ама дай пари за хубавите неща. А може и да е, както се беше изразила една стара приятелка преди много време "пъпка недоебка".

Постоянно изтървам и забравям някакви неща, та се налага да се връщам. И разни други моменти, които вече са в рамките на нормалното. Да, в рамките на нормалния дразнещ живот, от който по някакъв начин се прехвърлих на следващото ниво. Не знам как и защо започнаха да ми се случват такива работи. И всичко това е само от средата на Септември до сега. Не искам да се връщам по-назад, че ще стане страшно и ще изляза бахти мрънкалото. Не че сега не излизам такъв, но заслужавам ли всичко това? На фона на всичко останало, което преживявам? Разбира се! И пак казвам, годината още не е приключила. Може и да съм пропуснал нещо, но нека. Стига съм си спомнял тези досадни неща.

Преглед на 2014

Нямам абсолютно никакво желание да си препрочитам старите постове и да си създавам някакви преценки и да си спомням подробности около разни гадости. Каквото ми е в главата сега, такова да си остане.

Годината е към своят край и се съмнявам, че за 1 месец ще се случи нещо грандиозно и хубаво. По-скоро не. По-скоро зимата и студът ще отворят старите спомени, които не ги искам.



Годината започна ужасно. Продължи ужасно. Свършва горе-долу ОК. По-лесно ми е да изброя хубавите неща, които ми се случиха. Не са много като се замисля. На първо място беше визитата ми на готин рок фестивал в Румъния. Смея да твърдя, че Карпатите са едно прекрасно място. По-големият брат на Родопите, ако мога да се изразя. През тези 4 дена аз просто бях излязъл от обичайното си сдухано настроение и се забавлявах и усмихвах от все сърце. Имаше достатъчно неща да ми ангажират ума и общо взето нямах време да мисля за себе си, което е добре. Все едно бях натиснал някакво бутонче, за временно изключване на мозъка. На второ място бих сложил повечето ми работни дни, които прекарах из хълмове, друмища, поля и...шосета. За друго не знам. Може би е Много Яко, че станах докторант в Софийския университет и уж продължавам да се развивам кариерно и професионално, което до този момент не ми дава нито някакво по-особено самочувствие, нито нещо друго. Общо взето всичко смуче яко. Аз самочувствие отдавна спрях да имам.

Един по-нормален човек, минаващ през моите измислени филми би се стегнал, оправил и забравил. Аз прекарах първите си 2-3 години в София в трениране на ума си, да помня сънища и да ги контролирам. В момента това ми изиграва отвратителна шега, защото аз просто не спирам да сънувам гадости. Последната седмица-две понамаляха, но съм сигурен че скоро ще се сблъскам с нещо, което ще рестартира кашата. Много хора си мислят, че това са глупости ама за мен не са. Сънищата са огромна част от живота ми и принципно прекарвам доста време в спомени за тях. Както примерно някой си припомня филм, книга или пиеса, аз така си припомням сънища. Като пътувам постоянно виждам разни ландшафти, сгради, пътища и какво ли още не, което някоя вечер ме е вкарвало в друг свят.

Измежду гнилоча, се случва вечер ума ми да ме пренесе в първоначалното ми училище или блока, в който живях до 3ти клас. Винаги е интересно и никога не искам да спират тези моменти. Просто неописуеми сцени! Красивият момент идва, когато се налага да посетя тези места в реалния живот. Училището го посещавам поне веднъж на година-две за да гласувам. Вляза ли вътре, просто започвам да функционирам на половина. Останалата част от мен се рови НЕ в спомените когато учих там, ами в спомените от сънищата ми за това място.

Последно време се наложи и често да посещавам гореспоменатия блок (поне като съм си в Бургас де). Там в момента апартаментът е на брат ми. Тука не изключвам на половина, а тотално. Едната част рови спомените, другата сънищата. Снощи примерно пак сънувах това място. Зад блока имаше огромен концерт на някакъв естраден изпълнител, а под стадиона (който всъщност реално е малко по-далеч от блока) имаше още една зала за подгряващата група. Долу имаше маси и доста мои роднини бяха насядали. Имаше и разни, така наречени кифли. На едната без да искам и счупих модерния телефон, защото показвах на някой как се влиза в това подземно помещение (по нещо като пързалка) и се врязах в една маса и единия гсм свърши на земята, по екран. После отидох във въпросния апартамент и там си обикалях на воля. Вместо тоалетна, там имаше класна стая и тераса след нея. Там баща ми четеше някаква книга. Аз нещо обикалях сърдит и сдухан, защото се гледах в огледалото как ми капе косата и всъщност оплешивявах.  Беше сумрачно и при двата момента, като съня беше цветен. Гледах небето.

Та ей такива моменти просто са ми значително по-интересни да си спомням докато пътувам или чакам нещо, от колкото да си мисля за нещо друго. Това не знам кой може да го разбере. Май до сега не съм срещал такъв човек. Повечето хора или не си помнят сънищата, или не ги интересуват, или сънуват рядко (помнят рядко) или за тях това е губене на време, защото в живота има много по-важни неща...да си робот и да служиш на системата, примерно.


В един такъв момент съм, в който не мога да си намеря и мястото на този свят. Буквално. В рамките на 4 месеца обиколих три квартала в София и вероятно скоро пак ще се преместя, но дано този път да е за по-постоянно. Финансово няма какво да коментирам. Човек занимава ли се с наука, го чакат бедни времена. Важното е да избутам зимата.

Музиката е спасение. Днеска трябваше да отида до другия край на прекрасната ни столица и телефона ми беше на една черта, а ми трябваше да говоря по него. Какво правех? НЕ слушах музика, за да пестя батерия. Още като влязах в метрото и до третата станция исках да убия трима "граждани". Единия си търкаше обувките по пода и издаваха отвратителен звук и го правеше постоянно докато чакахме влака. Вътре пък от едната страна един си търкаше ноктите на едната ръка в ноктите на другата????? гаден звук???? да! А от другата страна, някакво 4-6 годишно лайно не спря да говори глупости и да издава звуци. Това ми е наказанието, че предната вечер не си погледнах батерията и аз сам съм си виновен, че хората около мен са дразнещи отрепки и олигофрени. До края на деня поне още 3-4 баби и един дядо щяха да го ядът големия (особено в Кауфланд). Музиката е спасението. Слушалките и аййде, чао свят. Но е и спасение в друг смисъл на думата. Записахме нова песен за Forest Troll. Отделно аз си записах и една и половина от моите лични болници. От време на време просто си свиря, да се отдалеча. Определено помага в някои моменти. Но после пак идва реалността и започва да ми се повръща, отново буквално.

Отчуждих се от почти всички. Нямам никакво намерение да ходя на разни "събиранки" и купончета по заведения и пейки (вече е късно за последното).  Един път на седмица-две каня гости или съм в университета с колегите. С това ми се изчерпва социалния живот. Да не говорим, че от последните основно контактувам с по-възрастните, вече асистенти, доктори и доценти. Вече нямам познати по-млади от мен. Само с един колега сме на общо взето на един акъл и с него висим повече време. А какво да кажа за по-младите. Всички ми казват, че това, което сме били ние (аз и моят поток) през студентските години вече го няма. Ами няма го. Сега всичко е модерни телефони, дискотеки (не че това някога е спирало) и естествено демографския срив. Но да не коментирам по тази тема, че не му е тука мястото..за сега.

Да се върнем на музиката. Определено след масата благини, които ме сполетяха тази година, тотално се отчуждих от така нареченият метъл стил, който беше един сравнително голям процент от музиката, която слушам. Реших, че нямам нужда от това и спомените зад него. Имам нужда да обърна по-сериозно внимание на всичко останало, което принципно слушам по-малко. А от там се отварят какви ли не други прозорци. Аз никога не съм криел афинитета си към електронната музика. Никога няма да отрека, че слушах такава преди тинейджърските ми времена. Едва последните години пак започнах лека по-лека да се връщам към корените си. А от известно време насам и за по-постоянно. Абсолютно не ме интересуват стереотипи и някакви такива глупости. Слушам това, което ме кара да се чувствам добре или е подходящо за настроението. Нямам нужда от стари настроения. Поне не всички де. И въпреки това, аз няма да спра и да правя музика. С удоволствие развивам блек метъл проекта Forest Troll, с удоволствие развивам собствения си ембиътн/електронен проект Ethereal Suns. Има ли значение стила? Не. Има значение за "тесногръдите хеви металисти" - това го прочетох в един форум преди 6-7 години и ми хареса страшно много като израз. Тука мисля, че никога не съм говорил за музика, но просто не съм и намирал смисъл да го правя. "Не харесвам тази песен и този изпълнител, защото е еди какъв си стил, еди какъв си боклук" - тъжно.

Отървах се от всичките си животни още зимата. Просто няма сили и психика да се грижа за нещо друго...то аз за себе си нямам. Едва преди месец си намерих един воден бръмбар и в момента той ми прави компания. Останалото го оставих в учебната лаборатория в Университета.

Всеки ден си задавам един и същи въпрос до безкрай. Има ли смисъл? Явно има - той е да си го задавам тоя въпрос максимално дълго време.

Всеки ден ставам сутринта за да си легна вечерта. Помежду само главоболия или себеотрицания.

Прогрес виждам в това, че все пак от време на време изпивам по някоя друга бира с приятел или колега, няколко пъти и в по-широка компания (всичките на куп - има няма 5-6 души хаха).

По цял ден се чудя с какво да се разсейвам, само и само да не зациклям и да не мисля.

Това, с което ще изпратя 2014 година е със средни пръсти и на двете ръце. По същия начин мисля да посрещна и следващата. Това, което е в главата ми и ме трови постоянно не мога да го преборя. Винаги съм мразел хората. Винаги съм сам. И за всичко това сам съм си виновен. Няма кой друг да е. Ама след толкова много време, просто свикнах на това и за мен е някак си нормално. Театърът продължава.

триточие, част четвърта

Ах колко много искам да съм малоумен, егоистичен, плитък, но щастлив човек. Какво не бих дал за това. Искам да изрежа част от мозъка за да го накарам да спре да ме занимава с един тон глупости, с които ми реже живеца вече повече от половин година. Масивно съм ядосан и безидеен.

На фона на всичкия тоя прокажан театър, поне успях да постигна още едно нещо, с което да накарам семейство и близки да се гордеят с мен. Приеха ме да съм докторант към Софийския университет. Нещо, което приех като оферта, когато бях в еуфория и имах надежда, че всичко което преживявах в онзи момент е просто временно. Четери месеца по-късно аз не знам защо се събуждам сутрин и защо лягам вечер. Да, приеха ме. И какво от това? Ми какво, както казах, много хора имаха надежда в мен и общо взето го направих заради тях, да не ги разочаровам. В процеса на подготовка и чакане моментите на желание да повърня и зяпане в една точка, бяха просто ежедневие. Ъм, предполагам още са.

Продължавам да се насилвам и да излизам. Да виждам хора, да се "забавлявам", ама явно не помага. Особено, когато се случва да видя нещо, което не трябва. Общо взето гледам да посещавам максимално много странни концерти, да намеря нещо различно в цялата бъркотия. Излизайки на вън за социализация, обикновено правя така, че да не помня с какви мисли съм си легнал. Сутринта да ми е по-лесно да се събудя. Ама не винаги помага. Отново искам да благодаря на моя жесток ум, който продължава да се убива, карайки ме да сънувам хора, които искам да забравя. Да, един глупав сън, една малка мисъл, може да ти провали цял ден, уикенд, седмица. Уоу, поне спрях цигарите, пак???? Нали, трябва да водим здравословен начин на живот.

Абсолютно не виждам смисъл в нищо вече. Добре, че от време на време виждам някакви същества, които са по-зле от мен, та ме карат да се усмихна. А щастието на други хора ми завърта вътрешностите

Осрал съм се до такава степен, че не знам по кой тунел да поема, за да изляза от пещерата на абисала, намираща се на дъното. Гледам си лицето, вече е изкривено. В някои случаи даже не искам да го гледам. Там няма никой.

триточие, част трета

Казват, че времето лекува. Не, времето удължава агонията. Вече 5 месеца не знам какво правя на тази Земя. Все тая..след няколко седмици се изправям на кръстопът и ще се разбере накъде ще продължи този мой животец. В София или Бургас. Омръзнало ми е до повръщане да седя в тая столица. Шест години, изпълнени с толкова много емоции. Последната половин година за жалост с гадни, даже противни такива. Имам моменти, в които просто седя и нищо не правя и започва да ми се повръща. Ама как така нищо да не правя? Та аз не спирам да мисля. Не спирам да мисля за предателства и болка. За противното бъдеще и за това как искам да изчезна, защото ще прозвучи егоистично ако поискам хората да изчезнат. Е не всички, ама няколко милиарда, като за на първите места имам някои имена.

През този период, освен много неща, разбрах, че имам и приятели. Ако не бяха те, не знам какво щеше да се случи. Всъщност знам.

Преди време ме питаха, за какво живееш? Какъв е смисълът, при положение, че ще изчезнеш и никой няма да те запомни с нищо? Доста интересен въпрос. Аз на него имам отговор. На първо място музиката, която създавам и участвам. Това хич не е малко. Второ, този блог, съдържащ голяма част от мислите ми, подредени хронологически. Част от тях са пръснати и в профила ми в last.fm.

Това ще оставя след себе си. Музика изпълнена с омраза, мисли погълнати в безсмислена злоба и болка. Тука таме нещо свежо. Както и единия ми ambient албум. Там нещата са спокойни и далечни. 

Гнус ме е от целия свят.

Вчера, докато се мотах из един форум/сайт за снимки, попаднах на тема, в която всеки който иска може да напише някакви супер произволни неща. Дали от скука или нещо друго, написах две кратки истории. Измислих ги на място, докато натисках клавишите. Едната история е вдъхновена от човека, който срути целия ми свят. На ангийски са.

Chapter 1

Yesterday I decided to do something new. I went outside and found a box. It was big enough to place a small child inside. So there it was. a task that had to be done. I live nearby to a kindergarten. The kids were on play time and were outside. I lured one trough the fence with promises of toys and candy. When it was close enough I asked it to jump over the fence. So it did and fell right into the box.

With fast paste I ran to my car to get my hammer. The little rascal was trying to escape. So I managed to calm him down with some hits trough the box. But some strange red water started to pour trough it. The box was ruined, so was my mission. I left the box near a dumpster. I was so angry! So I kicked it, to calm my nerves and went back home.

Odd day. 


Chapter 2

I was visiting a relative in a small town nearby. After some good times and dinner I decided to take a walk and see what's new in town. It was around midnight and I was alone on the streets. I found a stick and closed my eyes. pretending to be blind. It was fun. I was walking like that for about 2 hours. Then I got bored and I opened my eyes to found myself in some strange neighborhood.

I walked to last house on the street. Beyond that, there was only fields of corn and wheat. The house was small, two rooms, maybe three. I was curious. The front door was locked. I searched for another way in, and there it was, the kitchen's window. Just as I thought! Two rooms. I checked them, and all I found was a beautiful girl, sleeping. I wondered, how many rooms does she have in her body? Whelp, there was only one way to find out! 

I thank Jesus Christ that there was a kitchen with knifes. otherwise I was stuck to open her with my keys. So I took the biggest knife and went to her bed. She was like an angel. But an angel with rooms nevertheless. I removed the blanket slowly. She was sleeping naked. Odd. Anyway. I cut her cute belly with the knife and started opening her body. She woke up for some reason and started screaming. That didn't last long thou, she went back to sleep. Maybe she had a nightmare. Anyway. She was opened already. No rooms found. Only some meat stuff and red water. I was very disappointed. I washed myself and left. 

Weird night. What was she dreaming about? Hm..

Явно съм имал нужда да изпиша тия неща. Идеите се стичаха като вода по пръстите ми. Даже не спирах да се замисля какво пиша.

След една кореспонденция във формата на електронни писма си дадох сметка за друго нещо. Това нещо изобщо не е красиво, даже е грозно. Но вече няма значение и смисъл, кое какво е. Отдавна всичко е черно и грешно. Та, това нещо е следното: дали изпитвам удоволствие от чуждото нещастие. Отговорът е ДА. Тука идва моментът да спомена, че не става дума за блъснати баби по улиците или някакъв атентат някъде, ами за хора, които заслужават болката. О да, такива, които тровят заслужават най-лошото. А кое е то? Агония или смърт? Пожелавам на всичките ми врагове да изпитат това, което изпитвам аз в момента. Не ви ща смъртта. Една единствена смърт желая.

Умът е повреден и счупен, личи си. Няма кой да го поправи. Аз се опитвам, но явно не съм добър в тази работа. Обаче май съм много добър актьор. Да носиш маска и да се правиш пред хората, че всичко е наред е направо геройство. Дали? Как човек се справя с проблемите си? Като се изправи срещу тях и ги реши по най-рационалния начин. Пробвах, не стана. Само дето повредих още няколко нервни възела. Остава маската и илюзията. Самозългване, че всичко е наред. Принципа е следния, когато повтаряш една лъжа достатъчно пъти, то тя се превръща в истина. Това явно работи.

Благодаря изключително много на въпросния ми счупен орган, който не ме оставя да спя и си играе с мен. Играе си на "Чувстваш се щастлив? Ооо, сега ще поправим това.". Благодаря му, че още ме тормози със противни сънища. За последните 2 месеца само веднъж успях ей така да се отпусна и да спя до късно и да се чувствам наспан. За жалост, това едва ли ще се повтори скоро. 

Разни хора ми разправят, че са минали през това и знаят какво е. Супер. Значи ме очаква още около година-две горчивина. Страхотен живот а. Всеки ден, абсолютно всеки ден, аз мисля за забития ми нож в сърцето. По цял ден, явно и докато спя. Онзи ден се изумих как всъщност изгледах един филм - час и половина и през това време аз не мислех за гадостите. Останах доста изненадан. Час и половина свобода. Да, филма беше интересен. Ама какво сега? Да гледам интересни филми по цял ден до края на живота ли? 

Защо не спреш да се занимавам с глупости а? А защо не спреш да дишаш а? Същото е.

Знаеш ли хората какви проблеми имат, ти се хабиш за това. Аз проблемите на тия хора ги нямам, а и крайно не ме интересуват. Аз си имам свои проблеми. Ако бях общак без бъдеще, ок. Ама пред мен вратите са отворени а аз нямам никакво желание да вляза в тях. Абсолютно никакво.

Аз вече се изприщих, че нямам мотивацията да правя каквото и да е. Това било някакъв симптом на депресията. Уау, айде бе. Имах предложения да ходя на психолог. За какво? Да ми каже всичко, което знам ли? И да дам пари за тая работа, да-да. За щастие, наскоро се задвижиха едни музикални истории и ще има заетост. Заетост има и от професионална гледна точка. И какво от това?

Един приятел ми каза нещо доста интересно. "Дори да ми предложат хубава работа в Бургас, за много пари, пак няма да я приема. С кой ще ги харча тия пари и къде?". Става дума, че родния ми град е скучен и че почти няма никой там. Същите думи ги пренасям и в моя живот. Освен да се напивам с приятели/сам, друго не остава. С кой ще харча парите? Изобщо, с кой ще споделям живота си? Сам.

До преди седмица си мислех, че нещата вече се оправят и мога да вървя и да се усмихвам. И после пак се започнаха глупостите с мислите. Е как да спра? Къде е бутона? Щот ми е кеф да живея така, направо Умирам от кеф.

....

триточие, част втора

        Може би някой ден трябва да седна и да си направя една или две класации на "причини, защо мразя хората" или нещо такова. Просто чисто и ясно да изброя, с какво до тука тези мои събратя са ме убивали с техните човещини. Потресен съм.

Близък до мен човек (лека по-лека, тия започнаха да изчезват) ми даде някаква надежда, с един доста силен и важен разговор. Такъв, какъвто се опитах да водя с много други, но не се получи. Накратко, извода е, че въпреки всичките нащърбени, горещи медицински игли, които пронизват както сърцето така и мозъка ми 24/7 (да, дори и докато спя), човек трябва да гледа напред и да е позитивен. Рядко съм оптимист или песимист. Аз съм реалист и може би за това винаги съм тъжен. Ако бях песимист, предполагам пак щях да съм тъжен.

Преди няколко дена ми беше генералната репетиция за защита на дипломната ми работа. Прелюдия, към най-важния ден до този момент в живота ми. Стреса беше жесток. Преди и след това се случиха две неща, които всъщност ме накараха да се усмихна и да отдъхна за момент:

       Първо, продавачката в студентския бар ми каза, че съм отслабнал. Уау, реално съм свалил към 2 килограма. От какво? Аз всъщност се притеснявах точно за обратното. Последните месеци ям само вредни храни. Общо взето храня се по същия начин, по който се хранех когато бях 90 kg. Отслабнах с диета и упражнения и от две години се въртя около 76-77 kg. Сега съм 74,9 и по всичко личи, че това ще продължи.

      Второ, след академичните премеждия, реших да се обадя на близък приятел да пийнем бира, да се видим и прочее. Първото, което той ми каза, като се видяхме е, че приличам на гъз. "Не си спал от няколко дни нали?". Не, не съм спал от почти 3 месеца.

      Извод: Получавам удовлетворение, че организма ми се разпада и че ми личи, че съм зле. Нямам търпение, някой от тия случайни пристъпи, които получавам да ме събори най-после и да се свършва.

Ммм, по-скоро не искам така да се случва. Не че, като пресичам улицата очаквам всяка кола в полизрението ми да даде газ и да ме блъсне, но имам някакви жалки планове за бъдещето. След като официално стана магистър, аз започвам собствен бизнес, започвам работа по няколко проекта, по-нататък записвам и докторантура. Всичко това го правя, за да имам бъдеще, пълно CV, за да мога да живея на този грозен свят и да търпя всичките абсурди на това счупено общество с неговите безкрайни недъзи.

Благодаря безкрайно на човека, който съсипва моя живот. Някои биха го нарекли демон, дявол или някакво друго отрицателно прозвище, а аз го наричам просто човек. Всъщност е жена, но аз не съм сексист. Всички сме равни. По пол. Не ми се говори за моята въображаема кастова система. Може би в някоя следваща тема, в която бих доразвил утопичните си идеи.

Благодаря, на жената, към коята изпитвам невъзможното, към която излях цялата си енергия и се открих максимално. Благодаря и, че тя ме улови от отровната река и ме пусна в приказното езерце. За жалост това езеро пресъхна и в момента убивам номера, че живея. Неузрели емоционални думички като "незнам", "нямам отговор", "извинявай, че така стана", са като бучки сол в това пресъхнало езерце.

Като гледам други жени и ми се иска да мисля мръсотии за тях, но не се получава. Копнея да намеря следващия вампир, който да завладее сърцето ми.

На фона на всичко това, ежедневието ми е следното: Ставам, като обикновено се будя от ужасен сън много рано сутрин, свързан с този човек. Цял ден се опитвам да свърша нещо полезно, докато мисли за тоя човек ми пречат и ме демотивират и умората от липсата на сън ме прави неизползваем. Вечер заспивам с хапчета и мисли за този човек. Спя, няколко часа като сънувам само гадости с този човек. От 1ви Януари до сега (тези от преди туй не ги броя, защото не бяха толкова сериозни и чести), само 5 пъти Не съм сънувал този човек. От всичките пъти, в които съм го сънувал, само два или три пъти съня всъщност беше Ок.

Преди страшно мого ми харесваше факта, че сънувам постоянно и че помня всичките си сънища. Ценях това и нямах търпение да заспя, за да се махна от тази реалност, за да отида в другата, където нещата винаги са по-интересни, разнообразни и вълнуващи. Сега нямам търпение да заспя, за да мога поне 4-5 часа да заредя жалкото си тяло със сили за следващия гаден ден. Страшна мотивация а? И да знам, че подсъзнанието ми вече е почернено и отровено.

Ама трябва да съм оптимист. А всичко това са вероятно глупости.


Човека е егоистично същестество и много често, отношението му към другия човек е чист театър.

Черен съм и съм уморен.

Ехееее, чакай сега. Какво стана? Много разбирам аз от болка, много разбирам аз от нещастия. Млад съм. И какво ли още не. Мхм, така е. Ако можех само да си пукна главата и да излея в една прозрачна вана цяла черна отрова, която се е събрала и да наръгам, този който ми го казва това.

Всичко това има и добра страна. Измислих си нов лаф. Хората намират за забавно, когато като ме питат как съм, аз им отговарям с усмивка, различни варианти на "Ми на, ок съм. Чакам да се спъна и да падна на ножа". Насреща има усмивки.

Страниците от тази глава искам да са смачкани.

триточие

Стигна се до момент, в който до мене би трябвало да е човека на когото бих споделил всичко и бих отдал всичко. Този човек го има, но жестокото студено държание от негова страна ме заключва в една черна клетка. Изгубих желание да контактувам с който и да било. Понякога се храня на сила, заспивам с някакви хапчета, които май не е много добре да взимам. Пуша като комин.

Стигна се до момент, в който си помислих, че човека до мен ще е този, за който винаги съм мечтал и не бих искал да бъде друг. От среща получавам една мъгла, закриваща стена от чувства и емоции.

Стигна се до момент, в който ума ми се вманиачава в този човек, a oт него получавам...нищо. Абсолютно нищо.

Изолация до постигане на кариерните цели. Контакти на колегиално ниво. Контакт със семейство. Няма на кой да споделя, какво е в съзнанието ми. Добре, че го има този убит блог, че ако случайно погина, някой да се сети да ми намери мислите.

Някакви потрепервания получавам от време на време на горните крайници. От какво ли, сигурно от филма, в който живея.

Стигна се до момент, в който вече не мога да се пренасям в любимия ми свят на сънищата по нормален начин. Между час и час и половина, изтормозващи духа въртежи в самотното легло. Мисли, които по никакъв начин не искат да напуснат главата ми, относно този човек, който по никакъв начин не показва, че иска да е в главата ми. Мисли за хиляди диалози, мисли за хиляди събития, все с логично-тъжен край. Най-после сън. Най-после същите мисли, но в подсъзнанието.

Стигна се до момент, в който по цял ден мисля за това. Добре, че имам работа от време на време, та има в какво да се съсредоточа, поне за момент. После отново, едни и същи мисли.

Стигна се до момент, в който се чувствам изгубен и изоставен.

Крайно нежелание да изповядвам болката пред физически лица. Безкрайно благодарен за съществуването на този мой архив. Някой ден, ако още съм, ще побера всичко между две корици. На този етап живота тече. Тече и аз се нося като сапун в тесен отходен канал, със стени от резци и шипове, шлайфайки по възможно най-грозния и неестествен начин моето аз.

От време на време излизам да се разхождам навън. Сядам на някоя пейка, в някой от парковете в този прекрасен град. Сядам, паля и гледам хората. Гледам дърветата. Гледам птиците. Гледам небето. Поглеждам себе си и си тръгвам. Така по час-два на ден. Понякога през ден. Понякога през два. По-често през ден.

Дали да се притеснявам за здравето си? Да, имам известни проблеми със сърцето. Да, пия някакви преспивателни, които почти не вършат работа и трябва да прекалявам с дозата. Ума е развален и болен. Няма който да го поправи, няма кой да го излекува. Има, но него не го интересува. А само ако знаех на него какво му е. Само ако можех да разбера, защо този друг човек се държи така. Но не мога. С един човек бих искал да имам диалог и комуникация, а той ще иска обратното.

Не знам дали не се повтарям от някой по-преден пост, ама понякога ми се иска да съм прост малоумник. Без ценности, без образование, без характеристика, без способности. Някакъв прост общак, шофьор интересуващ се от абсолютно банални и скучни неща, вероятно религиозен. Съжелявам единствено себе си, че позволих да се издигна до такова ниво, на което да мразя и ненавиждам всички. Ниво, на което имам знания за какво ли не, но единственото, което мога да направя с тях е едно нищо. Едно абсолютно нищо.

Стигна се до момент, в който на 25 годишна възраст, започнах да си задавам възможно най-глупавите въпроси. Много малко хора от близките ми явно оценяват и взимат на сериозно всичко, с което се занимавам. Най-болезненото, най-тънкорежещото е, че точно тези хора, които по някакъв начин искам да ме взимат на сериозно и да уважават и ценят това, което правя, не го правят.

Стигна се до момент, в който аз не знам какво да правя. Опитах се да правя нещо и всичко започна да се рине в по-усилени обороти. Май е най-добре да прекратя какъвто и да е било опит да правя каквото и да е. Очевидно не съм добър в това, защото на среща не получавам положителни отзиви и резултати. А колко виновен съм аз самия? Безкрайно! Когато се опитваш да опазиш нещо, да не го счупиш, ти го потрошаваш. Извода е, че трябва да си абсолютен безхаберник и непукист. Точно това, което не съм и не знам как да бъда.

Тривиалното ме отвращава. Стандартите ме карат да изпитвам онова гадно чувство в корема. Късно е да слагам капаците. Прекалено късно. Иска ми се толкова много, но не мога вече. Мога единствено да затварям очи за по-дълго време. Но когато спре да постъпва информация през очите, мозъка се съсредоточава в себе си. Когато няма какво да видя, започвам да си представям. Един кръговъртеж, който би спрял едва когато носещата сила се изпари.

Имаше един интересен момент преди седмица и половина. Купувах си цигари от някаква лафка в центъра на София. След приключване на тривиалните покупко-продажнически глупости, продавачката (млада и много добре изглеждаща)  ме погледна в очите и ми пожела някакви доста уместни неща за предстоящата година. Беше вече 6ти Януари, а аз забих при думите и. Благодарих и, тя ми се усмихна и аз изчезнах. Все едно знаеше какви глупости ми се въртяха в главата. А да, разбира се всичко това са пълни глупости. Какво друго може да е, освен да е глупост. Кой нормален би си тормозил крехката и оригинална главичка с такива неща. Кой? Не знам, не ме интересува.

Никога до сега не бях чувствал това, за толкова продължителен период от време и с такава сила. Не и на тази възраст с така наречената "мъдрост" зад нея. Страх ме е да видя това, ако се случи след 10 години.

Най-обичам самотата. А още повече обичам да я прекарвам с любимия човек до мен.