Апокалипстични каши

Насабрания гнетеж в мен явно се избива и в сънищата ми, отново. Снощи те бяха толкова подробни, овързани и драматични, но за жалост просто не можах да запомня всичко.

В първия действието се развиваше в покрайнините на някакъв разрушен град. Опустошен от някаква война и около него има само голи поля и хълмове (хах колко често все я има епичната картина на безкрайни хълмове и планини в сънищата ми нали, яко е!). Имаше една част от тях заградена с множество телени огради и вътре лабиринтно, като в скрап зона натрупани сякакви буклуци. Всичко това го държеше някакъв тип, облечен в черна роба и притежаваше някаква сила, която не се сещам каква беше. Май да се телепортира и да отблъсква хора от територията си. Имаше една крайна част от всичко, която бе минирана и осеяна с храсти. Аз бях част от някаква съпротива, но срещу кого, не помня. Разбира се бях навлечен в оръфани дрехи и разни снаражения като ножове и пищове, които не ми влизаха в употреба, незнам защо. Лично моята мисия бе да отмъкна някакви предмети от скрап ярда, но въпросния злодей го пазеше доста осърдно. А сега като се замисля, аз и моите хора (които не ги помня кои са) се борихме срещу някакви войници, който явно се опитваха да въведат някакъв вид военно управление и обикаляха с танкове и трябваше и от тях да се крия. И това е общо де. Както казах не помня повечето подробности. Например поне 5 пъти се опитвах да открия предметите и влизах от различни страни и злодея все ме намираше и се отървавах на косъм от живота си. Мдам, ако не се лъжа силите му не въжаха извън територията му и той често се ядосваше като избягвах през оградата. В крайна сметка, след множество опити успях да го излъжа и да го накарам да иде на другия край на огромния ярд (някакъв вид примамка бях сложил) и успях да влезна в малката му къща, която всъщност от вътре май бе бая огромна и доста се забавих докато намеря това което търсих. Но точно когато намерих предметите и тръгнах да бягам той ми се изпречи и най-после ме спипа. А в същия момент военните нахлуха през оградите и го арестуваха, той бе безсилен срещу тях поради някаква причина. Аз бях вербуван към войската а злодея беше някак си доволен от това. После разбрах защо. Точно този батальон бе обречен да ходи да защитава някакъв си каньон и някаква база от някакви си изроди. На кратко, пренесох се в играта Starcraft, която не съм играл от много време, но вчера си мислих за нея, и това явно е довело до нейната поява. Та, аз бях един обикновен войник и някаква сила ме разпредели, заедно с останалите. Имаше разни командири и герои и танкове и прочие и точно като започна нашествието и като започнахме да стреляме се събудих. Помня че имах разправия с някъв маршал за една кратечница, защото той не бе разпределил тежните оръжия правилно и исках едно за мен да стрелям от една тераса че пред мен почти нямаше никой който да пази и така.

Събуждането ми естествено бе за секунди и започва нов сън. Озовавам се в класна стая. Много силно напомняща за една в която прекарах 2 години в ПМГ, но се намираше в сградата на основното ми училище (типична сцена между другото). Вътре класът бе съставен от хора, които не са ми били съученици в реалния живот. Специално си спомням две приятелки - Инна и Лори, с които реално аз много обичам да си правя шеги за зайци и такива животинчета и те се дразнят и така. Ако не ме лъже паметта се оплаках на Инна (защото тя учи архитектура), че базата (от предния сън) е била разположена на много неправилно място и разпределението на отбраната е било Не на ниво. Другото което помня, че много се лигавихме. Влизаха и излизаха разни даскали, оставяха някакви листи с различни задачи и тестове, които правихме. Но през цялото време всеки говореше с всеки и се смеехме и беше забавно и освежаващо. Последното което помня е, че Лори тръгна да ме гъделичка и аз потърсих помощ от Инна като и хванах ръцете и ги насочих към Лори. И си оплетох пръстите в тези на Инна. Това е, друго по-съществено не помня. И в двата съня небето бе сиво и леко мрачно.

Интересно ми е как почти нямам сънища в затворени места. Или ако са такива поне гледката ще е епична през прозорец или процеп. Все хълмове и далечни планини, морета и безкрайни плажове, пустини. Което е яко, защото обожавам подобни гледки и места. Ох в главата ми се въртят толкова неразказани сънища.

Ще се опитам да си спомня на един, който сънувах преди година. Ще го разкажа заради това, че действието се развива на затворено място - в гимназията ми - ПМГ.

Училището си бе същото на външен вид, но се намираше на един връх на около 50-60 метра височина, наподобяващ вулкан. Самата сграда по принцип е Г-образна и е на 3 етажа. Аз нещо бях на горните етажи в една от стаите и излизах да сляза до партера където е стола. Но това което ми направи впечатление бе, че коридорите бяха пусти и тъмни. Стените бяха разнебитени и на места имаше просто дупки в тях изпълнени с мрак. Заинтересувано обикалях да разгледам дали навсякъде е така. Повечето класни стаи бяха абсолютно опразнени а на вън беше мрак с червеникъв оттенак, придаващ подтискащо настроение. Из коридорите се чуваха далечни викове и дерзания. Цялата ситуация напомняше на филм на ужасите ( а аз принципно не гледам такива, защото са ми скучни). Стълбищата бяха поорутени и честно казано ме беше страх да слизам по тях, защото можеха всеки момент да се срутят. Не бях единствено проверил кенефите и естествено се отправих на там. Те бяха превърнати в нещо като затворнически килии, но всичко беше орутено и много стени бяха съборени и както споменах по-горе имаше доста тъмни коридори и дупки. Всичко беше раждясало, олющено, разнасяше се мирис на застояло и влага (мда..мирис!). Видях в един от кенефите едно момиче. Младо, русо с рокля по цялото тяло, като пижама. Цялото бе опърпано и мръсно и рошаво. То ми се усмихваше и ми каза нещо, не помня какво и се скри в една тъмна стая. Аз честно казано се притесних и не исках да влизам вътре, но знаех че трябва да отида. Нещо ме накара да се почувствам, че момичето е в опасност и аз бях единствения наблизо. Е влязох и от някъде пресвяткаше лампа и виждах размазани Неща по стените. Момичето беше някъде вътре и ми се смееше и я видях само когато избяга от стаята. Хукнах след нея и продължих по някакви стълби и стигнах до друг коридор. От коридора изкочиха някакви привидно нормални хора, но с разкъсани дрехи и не бяха много доволни, че ме виждат. Бяха озверели. Имаха ножове и химикали и тел и каквото можеха да намерят под ръка и да го използват за оръжие. Аз, разбира се нямах нищо. Успях да завъртя някакъв тип и да го набия на ножа на друг нападател и да му взема химикала, и след като нокалтирах втора с някви шутове взех и ножа. От тук нататък започна пълна касапница. Ръгах, кълцах, разкъсвах. Помня че крещях много от гняв. Последния който убих бе някакъв арабин, който се опита да се скрие в едина от дупките. Аз го хванах за раменете, обърнах го и забих няколко пъти химикала в гърдите му. Той се гърчеше от болка, а аз усещах как пластмасата премесена с желязо прониква между ребрата му и хрущи. Накрая го ритнах на земята. Целия бях облян в кръв и бях озлобен. Тръгнах надолу по стълбита и излязах в двора и видях гледката от възвишението. Целия град бе в огньове и навсякъде върлуваха някакви банди. Мрак осеян от свирепи викове на диви хора. Зад училището имаше една висока кула, около 20 метра с фенер отгоре - подобно на фар. Реших да тръгна на там да видя дали има живи, тъй като бе единствената светлина от електричество, но по пътя срещнах много озверени, които ме подгониха..бяха прекалено много и побягнах обратно към даскало и се събудих.

Един от най-мрачните ми сънища. Място в което съм изпитвал какви ли не емоции, сега превърнато в обежище на злодеи, и стаи оцапани с вътрешности и какво ли не..просто Неща, които висяха по стените. Аз описах само една стая от кенефите, но бях в поне няколко кенефа. Някои имаха решетки, като част от тях бяха счупени...от нещо. Момичето бе единственото живо същество, което не ме нападна. В далечините чувах постоянно викове и плачове като доста от тях бяха на познати хора. Начина ми на борба срещу нападателите беше без всякаква логика. Просто размахвах ножа или химикала и ръгах и кълцах каквото смогна. Помня че виждах агония в очите на умиращите, най-вече в арабнина, който умря последен.

В момента не мога да се сетя за друг сън конкретен сън на затворено, събиращ в себе си мрак и агресия. Но си спомних какво сънувах вчера..или поне от части.

Мрак. Отново мрак. Бургас, отново опустошен и опожарен. Навсякъде хората се криеха като плъхове и не смееха да се разхождат нормално. Раздърпани и мръсни дебнеха зад руини и буклуци всеки който се осмеляваше да преминава изправен от там. От къде тоя страх? От това което помня, източника на злокобноста беше дребен, дебел клоун, оцапан с грозен грим. Въпросния изрод контролираше някакви хуманоиди, които притежаваха различни сили и бяха целите олепени в парцали, маски, брони и какво ли не. Те му служиха. Кой бях аз? Аз бях никой. Бях си нормалния аз, който се бореше в новия свят на разруха.

От там от където помня съня, аз бях на плажа в Бургас, до моста. Пред мен се откриваше тегава гледка на отминала война. Море липсваше. Там където би трябвало да е то, имаше мрачни пясъчни дюни, оградни като ниви с малки дървени стенички. По подобен начин са оградени солниците в Бургас - на отделни басейни, разделени от дървени стени с пръст между тях. Но в съня нямаше басейнчета а локви. По една по-дълга свободна ивица имаше нещо като селце. Прав път заобграден от съборетини, направени от различни материали - дъски, ламарини, парцали и какво ли още не. Хората лежаха по земята гладни и безсилни. Един от тях успя да се изправи и да ме предупреди да не продължавам, защото ще намерея единствено смърта си. Обясни ми, че в момента на власт е нов владетел, който не толерира здравото тяло и здравия разум. В крайна сметка се поразходих измежду къщите и се нагледах на мизерия и агония. Хората просто умираха. Няколко десетки метра след цялата зона имаше някакво подобие на портал, който ме телепортира в града. Озовах се в центъра на Бургас, до Свободния Университет. Хора нямаше, освен един познат, мисля че Ран, но не мога да се сетя, който като ме видя ме грабна и ми каза да се скрием. Но аз не исках. В този момент видях как двама души идват към нас. Това бяха китариста и барабниста на може би л'бимата ми група - Edguy - Дирк Зауър и Феликс Бонхе. Аз потръпнах и се изправих и хукнах срещу тях. Обзе ме неупесуема емоция, да срещна любими музиканти. Веднага ги заговорих, до колкот можех не-фанатически за да не ги изплаша. Те ми се зарадваха и разменихме няколко приказки. В този момент реших, че е редно да им поискам автограф за една моя приятелка и тогава всичко рухна. Лицата им се сбръчкаха и те ми казах, че трябва да тръгват. Аз ги спрях и ги помолих още по-учтиво. Феликс се засмя и тръгна, Дирк остана и грубо ми каза, че няма намерение да ми дава автографи па и няма на какво и с какво. Аз панически забих поглед в земята около мен и намерих някакъв лист и май извадих един спрял химикал от джоба ми (такъв с който се мъчех преди да заспя) и му ги връчих. Той ме отблъсна и понечи да тръгне. Аз го сграбчих и му казах, че трябва да ми даде тоя автограф. Ядосано той ми изръмжа сам да си го напиша, а той само да се подпише. И написах го аз а той надраска някакви произволни черти и каза, че това не му е истинския подпис и му е се тая. Отскубна се и бясно тръгна към входа на университета, през който преди мигове Феликс вече беше преминал. Аз бях доста разочарован и натъжен, но нямах време за такива неща зашото другаря който беше до мен и тръпнеше най-после ме сграбчи и тръгнахме да бягаме към моя комплекс, който бе наблизо. И от тук се започна един екшън, който не го помня много. Намерихме някаква екипировка, която щеше да ни помогне да се борим срещу слогите на онзи проклет клоун. След като приборихме част от тях той се ядоса. Всичко се развиваше по покривите на разни сгради или пред входовете на блоковете. Докато убивахме един от слугите той се появи в някаква летяща машина пред нас и ни се изсмя и каза, че за наказание сега той ще събере всичките си слуги и ще избие целия град. В този миг зад него изкочиха множество изрода и ние побягнахме. Бягахме колкот можехме по-бързо и стигхаме до една главна улица където се бяха събрали доста хора и бяха изпаднали в някаква паника. Аз и другаря ми и още някакви дет в последствие се бяха присъединили към нас веднага размятахме екипировките с идеята, че няма да ни забележат и няма да умрем веднага. В този момент от един ъгъл изкочи с бесен смях клоуна аз покрай него безчетна войска от всякакви видоизменени хора и животни..абсолютен ужъс. Който се изпречеше пред тях беше разкъсван на парченца и разпръскван по цялата улица. Аз се бях озовал по-средата на улицата и ядосано се втурнах срещу тях..ако ще се мре, да се мре в битка и отново се събудих, щот някой вдигна шум.

И да, това е за сега от мен. Вмрачих малко нещата, но трябва да има от всичко в този живот.

Тъпня

Последните 5-6 дена бяха доста емоционални и почти нямаше време за сън, респективно сънищата ми бяха кратки, скучни и псевдо реални, поради факта че често се будех от различни дразнения. Обикновено ситуацията бе как нещо, което реално се случва около мене, приема обрат в съня ми, който е незначителен.

Мдам. Първо незначителен тричасов сън преди изпит, след това 11 часово пътуване (заради куп почивки и спирания) до Бургас. След това още веднъж 3 часа сън следван от 6 часов път до Камен Бряг, отново поради по-горе изброените причини. Доста уморително. И след това просто три дни рок фест, където повече от час не можах да дремна на спокойствие и фактически ми се насъбират към десетина часа сън за три вечери, яко а? На фона на цялата умора и емоция просто си е тежичко. Някак си е интересен факта, че успях да се напия само на Камен Бряг, а след това просто не исках, защото не ми беше нужно. Освен може би за третия ден, който поне от части посветих на мъката на един много скъп приятел, като такова нещо от може би 5 години не бях чувствал. Но важното е че посветих мига на него и на тежката му загуба и се радвам, че до мен бе скъп човек, който да ми помогне. Абсолютен хаос от чувства. Сълзи от болка, усмивки от щастие..като вълни. А после, след изтормозения ум и тяло следва депресия, която ще отмине, оставяйки белези. Мислех си, че това което ми се случи на по-миналия рок фест заслужава едно от централните места в мисловната ми зала на славата по концерти. Е, не.

Прибрах се. Безразличен към всичко и всеки. И след кратка ретроспекция ме сви корема и ми стана лошо. Както предния път, но по-силно. Тая вечер сигурно няма да заспя лесно и ще трябва да се боря с реалността без почивката във временните бягства от нея.

За финал, с цел да изцидя максимално, качествено и бързо моментното ми ментално състояние, без да оставям каквито и да е отрови след себе си, се отдавам на също тъй силната емоция вложена от мен и моя скъп приятел Жоро в нашата песен - Shores of Pirgos. Посветена първоначално на любимия ни роден град, а в последствие и на морето и песента на вълните. Това което е вътре е дошло от същото място от което в момента извират куп други емоции. Може би първите са тези които трябва изведат последните в правилната посока, изцяло.

А утре, отново на път за София. Отново изпити, после пак изпити и пак изпити. Чак до първи Август. А след това, е редно всичко да си дойде на мястото.

В момента не мога да се сетя за по-стойностни и незабравими 3 дни от година насам. Благодаря на тези, които заслужават и те знаят кои са.