Преди година и нещо, с моя приятел Пламен (Шу) бяхме подхванали една интересна тема за смъртта и хората. Той се бе натъкнал на някакви стихчета, писани от млади хора по време на войните в България, след освобождението. Бяха доста мрачни и тъжни. Принципно.. Но на мен естествено ми бяха малко смешни. Таа казах си аз, че не е голяма философия да драснеш подобно нещо и сътворих три стихчета. Едното посветено на смърта, второто е по-фолклорно, а третото обгръща една приказна част от природата. Ето ги и тях.
Момче
В стая, без прозорци, без врати
Младо момче на стол седи
До него тъмна свещ блести
Лицето му да озари
Студ властва над тялото му
Червеи излизат от очите
Тъмнина витае из ума му
Тъга извира от стените
Кой ще го намери
Кой ще го погребе
Забравено човешко тяло
В царство на грехове
* * *
Лица
По пътечка от селото далечно
През море от дървета безконечно
Стара къща, самотна седи
Обладана от духове и мъгли
Казват, че над гроб е построена
От самия дявол изградена
Никой не живее там
Никой не я посещава сам
С факла светла, в черна нощ отидох там
Нарамил мех с вода и брадва на колан
Любопитство ме заведе там
И от гледката останах прикован
Луната озари двора със сноп светлина
И видях, заровени лица
От къщата се чу тътен силен
Излезе през врата Дяволът угрижен
Страх го бе, за градината му мила
Страх го бе, за черната могила
Вперил поглед в мен
Изсмя се той през корем!
"Момче глупаво! Махай се веднага и не казвай нико му!
Че и твоето лице, ще ми стане цвете в градината!
Ще те поливам с кръвта на монахинята!
Тази която зове себе си, майка твоя
Ще бъде вечно моя!
Бягай на далеч и нико му, нито реч!"
Втрещен аз бях
И факлата изтарвах
Побягнах към селото ми родно
През храсти и дървета неуморно
Стигнах аз, в дома си мил
И за вчас забравих, где съм бил
Ни лица заровени, ни Дявол гневен
Изчезна всичко, като сън черен!
* * *
Царе на свободата
О, там далеко!
Далеко под синьото небе
Където се стели безкрайното поле
Стени от планини и вечни гори
Го бранят от зли очи
Далеко там, където вятърът пее
Далеко там, където хоризонта синее
Талази от зелена и равна трева
Се стелят до безкрайност, до края на света
Тропот от копита, песента на конете
Свободни и горди, неуморни са им нозете
Като силен вихър, страховит
Те препускат по дома им, открит
Не знаят те, що е страх
Не знаят те, що е грях
Вечни и свободни
Силни и неуморни
Далеко там, в царство необятно
Далеко там, под небето свято
Препускат волните коне
Царе на свободата са те!
7/18/2009
7/13/2009
Ах тази нелогичност!
Преди 2 дена, нощния покой отново ме отнесе към нови земи.
Град, напомнящ за Бургас. В този град съм бил и преди. Имам доста сънища свързани с него. Разбира се минаха дни от както сънувах това и не помня всичко. Е ще започна с това, че на някаква поляна пред един блок имаше концерт, на който забравих кой щеше да свири. Не бях сам. Имаше много приятели там. Лично аз се движех с момичето Елена! Та сцената представляваше една дървена плоскост, турена на тревата. Полянката не бе голяма стотина метра диаметър. А пред самата сцена имаше някакви подобия на ограждения, съставени от..нещо като водосточни тънки тръби, но не точно. По-скоро перила, образуващи пътеки пред сцената и всеки зрител имаше определено място от пред, а останалите просто се бутаха назад. Тука съня напомня на концерта на Dream Theater, на който присъствах преди седмица. Напомня по това, че на събитието отново бях с Ели. Не искахме да се бутаме да сме най-отпред и седяхме по-отстрани и назад. Така бе и в съня...поне идеята бе такава. Помня, че видях един приятел - Делю (който беше и на Dream Theater) да се бута сред тълпата. Но аз реших, че е рано да се нареждаме за шоуто и мръднах назад. Ако не се лъжа Елито бе зад мен през останалата част от съня. Отправих се към една част от поляната, която представляваше изрязана стая, в която имаше голям шкаф с няколко чекмеджета. Около него се бяха насъбрали доста хора и бяха заинтригувани какво има вътре. Някои от тях ме подтикваха да ги отворя с идеята, че може да има изненада вътре. Е, сторих го. Нищо специално не намерих, освен стари вехтории - разни листи, части от някакви машини и това което ми направи най-голямо впечатление - следи от монети по долната дъска на чекмеджето. Все едно някой е сложил стотинката там и я натиснал толкова силно, че да се отпечата. Това ме заинтригува и започнах да оглеждам следите и да го опипвам. Бях две всъщност, от една и от две стотинки (като парични стойности). Последваха няколко отивания до сцената и няколко връщания към шкафа, като наистина не помня подробности. После се оказа, че един приятел е направил нещо и в момента се води дело за него. Става дума за Кампуса (Камен). Той беше сгафил нещо, но не мога да се сетя какво. Не беше свършил нещо както трябва и както бе обещал на някой и бе осъден за 3 или 5 години, не помня. Това незнам как го разбрахме..май по нечий телефон. Идеята бе да отидем до съда в този град и да видим дали може да направим нещо за него. Аз и още някакви (май Ран и Насо) се качихме в някаква кола и се отправихме към съда. В един момент спряхме и продължихме пеша, защото не бяхме сигурни за пътя. Започнахме да разпитваме някакви хора и те ни обясниха. А тези хора бяха част от един разкъсан поток, който се нижише към друга част на града, защото там имало някакъв си концерт. Ние много искахме да отидем, но бяхме заети все пак. Е стигнахме до съда. Влязохме в някаква сграда в един приземен етаж. Стените бяха дървени и имаше разни колони и столове и няколко дървени врати. Самата зала беше зад вратите, но не ни допуснаха. Освен нас, в помещението беше Кампуса, няколко полицаи и разни юристи. Мисля, че и родителите на Кампуса бяха там, но не помня как изглеждаха (по простата причина, че никога не съм ги виждал). Някакъв чичка ядосано ни обясни, че за Камен вече е взето решение и че е осъден на 3 или 5 години затвор и че никой няма намерение да се застъпва за него. А осъдения бе крайно разтроен и ни се извиняваше. Това незнам защо. После се отправихме към концерта, но така и не разбрахме от къде точно да минем и се събудих.
конец
Град, напомнящ за Бургас. В този град съм бил и преди. Имам доста сънища свързани с него. Разбира се минаха дни от както сънувах това и не помня всичко. Е ще започна с това, че на някаква поляна пред един блок имаше концерт, на който забравих кой щеше да свири. Не бях сам. Имаше много приятели там. Лично аз се движех с момичето Елена! Та сцената представляваше една дървена плоскост, турена на тревата. Полянката не бе голяма стотина метра диаметър. А пред самата сцена имаше някакви подобия на ограждения, съставени от..нещо като водосточни тънки тръби, но не точно. По-скоро перила, образуващи пътеки пред сцената и всеки зрител имаше определено място от пред, а останалите просто се бутаха назад. Тука съня напомня на концерта на Dream Theater, на който присъствах преди седмица. Напомня по това, че на събитието отново бях с Ели. Не искахме да се бутаме да сме най-отпред и седяхме по-отстрани и назад. Така бе и в съня...поне идеята бе такава. Помня, че видях един приятел - Делю (който беше и на Dream Theater) да се бута сред тълпата. Но аз реших, че е рано да се нареждаме за шоуто и мръднах назад. Ако не се лъжа Елито бе зад мен през останалата част от съня. Отправих се към една част от поляната, която представляваше изрязана стая, в която имаше голям шкаф с няколко чекмеджета. Около него се бяха насъбрали доста хора и бяха заинтригувани какво има вътре. Някои от тях ме подтикваха да ги отворя с идеята, че може да има изненада вътре. Е, сторих го. Нищо специално не намерих, освен стари вехтории - разни листи, части от някакви машини и това което ми направи най-голямо впечатление - следи от монети по долната дъска на чекмеджето. Все едно някой е сложил стотинката там и я натиснал толкова силно, че да се отпечата. Това ме заинтригува и започнах да оглеждам следите и да го опипвам. Бях две всъщност, от една и от две стотинки (като парични стойности). Последваха няколко отивания до сцената и няколко връщания към шкафа, като наистина не помня подробности. После се оказа, че един приятел е направил нещо и в момента се води дело за него. Става дума за Кампуса (Камен). Той беше сгафил нещо, но не мога да се сетя какво. Не беше свършил нещо както трябва и както бе обещал на някой и бе осъден за 3 или 5 години, не помня. Това незнам как го разбрахме..май по нечий телефон. Идеята бе да отидем до съда в този град и да видим дали може да направим нещо за него. Аз и още някакви (май Ран и Насо) се качихме в някаква кола и се отправихме към съда. В един момент спряхме и продължихме пеша, защото не бяхме сигурни за пътя. Започнахме да разпитваме някакви хора и те ни обясниха. А тези хора бяха част от един разкъсан поток, който се нижише към друга част на града, защото там имало някакъв си концерт. Ние много искахме да отидем, но бяхме заети все пак. Е стигнахме до съда. Влязохме в някаква сграда в един приземен етаж. Стените бяха дървени и имаше разни колони и столове и няколко дървени врати. Самата зала беше зад вратите, но не ни допуснаха. Освен нас, в помещението беше Кампуса, няколко полицаи и разни юристи. Мисля, че и родителите на Кампуса бяха там, но не помня как изглеждаха (по простата причина, че никога не съм ги виждал). Някакъв чичка ядосано ни обясни, че за Камен вече е взето решение и че е осъден на 3 или 5 години затвор и че никой няма намерение да се застъпва за него. А осъдения бе крайно разтроен и ни се извиняваше. Това незнам защо. После се отправихме към концерта, но така и не разбрахме от къде точно да минем и се събудих.
конец
Аз човекът
Това не е сън, нито фантазия. Това съм аз.
Хаос цари в съзнанието ми. Но няма Зевс да го укроти. Оставам аз.
Като типичен човек аз страдам от константа депресия за несъвършенство. Защо ли? Защото е така. И все пак, аз оцелявам. Оцелявам както много други като мен. Отново защо ли? Защото мога. Е, това е една история за мен и моето аз.
Хаос. А аз смятам отново да го преборя. А хаоса представлява сбор от събития, чувства и мисли в моето съзнание. Кое е моето съзнание? То е! Познавам себе си. Аз съм три фракции - ум, душа, тяло. Ума управлява благодарение на душата! А тялото е просто гостоприемник и подчинен. Е! Гнетеж неземен пръска пареща светлина в моето съществуване. Какво правя аз? Правя обратното!
Решавам да потърся себе си. А къде съм аз. Естествено на много места, но аз искам да съм в своя дом. Намирам се на около 600 километра от родния дом и морето. Ах, морето! Моя док на чувства и откровения! Е не! Аз съм в най-големия град в тази дадена територия. Аз съм в милионен жилищен комплекс в който няма море ( моята страст ), но има моя втори дом - гора. Логически погледнато, може да се счита за гора, въпреки безбройните пейки, игрища и хора - Борисова градина. Или просто парка.
Е славно се отправих към кътчето, в което смятах че ще намеря покой. По пътя си купих бяло вино, за да ми олегне мисълта. Натоварен вече вървях към своята дестинация. По пътя се сблъсках с едни авантюристи - няколко охлюва, които явно бяха решени да преминат грозния асвалт, за да стигнат до по-добри земи. Е, аз им помогнах като ги преместих. Е, вече бях с една усмивка по-напред!
Та навлязох аз из дебрите на парка. Горд съм, че съм прекарвал безброй часове в гори, в техните съцра или просто сред тях. Но сега бе различно. Да! Аз бях заобиколен от растения, но какви?! Тука идва първия съществен парадокс. Изкуственоста на всичко това ме подтискаше. И все пак аз се абстрахирах от антропогенния фактор. Отворих си виното, седнах на удобна пейка, нагласих си подходяща музика и се гмурнах в магията. Разбира се, не всичко мина добре. Полезния и правилен момент бе, когато разграничих Хаоса на части и си преговорих на бързо кое трябва да се поправи. Поправи? Мда! Поправи! Съзнанието ми е една машина чиито части не работят както трябва! Не работи ли една част, респективно не работят поне още няколко! Съзнанието ми е счупено и има нужда от помощ!
Е сам съм, на пейка. Зад мен греят нощните лампи и погледа ми не изтърва сенките на клатушкащите се клони на дърветата. Толкова много приличаха на човешки ръце, протягащи се да ме удошат! Повредена гледка. Неестествена. Не трябваща да бъде. Но аз бях там, видях го, почувствах го.
И така, реших да направя един простичък парадокс. Да се приблежа до нещото, което мразя, за да се чувствам по-спокоен, за да мисля!? Нали, странно е. Отидох на светло, за да знам, че човешката простотия няма да ме застигне! А какво е човешката простотия?Човека е развален психологически организъм, той нарушава законите на природата първично, което е неправилно, респективно - нелогично. Човека е непредсказуемо същество, човек може да убие когато си иска, без причина, без мотив, без каквото и да било! А кой съм аз? Аз съм този който седи сам на пейка в парка, въоражен само с една бутилка вино!
Разбира се че се почувствах уязвим! Идеята на цялото мероприятие бе един вид медитация. Но за жалост идиотизма на расата ми ме предаде. Пазя си гърба за да съм жив.
Е това, което реших бе да се преместя. Забих се на едни по-светли пейки. Като цяло Борисовата градина беше празна, но аз пак знаех как на сто метра от мен има солидна човешка глъч, и че един стандартен глупак никога не би ме нападнал или направил каквото и да било!
Е седях си аз. Изкарвах факт след факт и го реформирах. Както вече споменах, ума ми е този който владее. В случая той задаваше повечето въпроси, а отговори получаваше от душата ми. Ума има логическо и праволинейно мислене, а душата е интуитивна и жива. Двете заедно правят едно съзнание. Разделения Хаос бе на лице, на лице бяха и преговорените факти пръснати в частици. Отаваше само да си отговоря на въпросите и да си направя нужните обещания. Моето съзнание е мой храм. В този храм има много реликви, наредени на различни олтари. Някои от тях са стари и счупени, а други сияещи и нови. Аз се отправих към две конкретни. Под тях бяха изредени надписи, описващи същественото у тях. Е, някои от тези надписи трябваше да бъда изтрити, подменени или просто зачеркнати за известно време. Дебати нямаше, просто действах. Надписите просто преминаваха, всеки устремен към своята дестинация. Това, което последва бе отново да си ги преговоря, да знам че са си на мястото. Остваше само да ги закърмя с обещания. Обещания към себе си, за едно по-добро бъдеще, изпълнено с правилни взаимоотношения към дадени личности. А шишето олекна. То си свърши ролята, помогна ми да се отпусна и да се оставя на течението на мисълта ми. Обстановката също се погрижи за моето спокойствие. Духаше лек хладен ветрец - перфектния ветрец. Дърветата се люшкаха ритмично и живо. Няколкото лампи зад тях премигваха с ритъма на листата и караха сенките да танцуват. Това което ми липсваше бе една ясна гледка на небето, да видя звездите и безкрая. Но това бе крайно наваксано от прегръдката на зелената природа. Хаоса почти изчезна. Аз, го накарах да изчезне. Аз го превърнах в ред, в логика, в правилност и точност. Аз съм този Зевс, който пребори нищото и създаде нещото. Един нов свят, или по-скоро един нов компонент от този свят, изпълнен с правилни обещания. А вече от мен зависи дали те ще се спазят.
Така завърши поредното ми пътешествие в света на моето аз. За жалост, не на най-правилното място, не където съм свикнал...край вълните и техните симфонии, под вселената и нейните очи, сред прегръдките на морските бризове и ласките на нежните им капки. Аз съм безкраен, защото още не съм стигнал до границите. Аз съм бог, който почитам и изповядвам.
Преди няколко дена в главата ми изникнаха няколко реда, които ясно отговаряха на проблемите ми. Те ще са част от песен.
Alone, I am with me
In silence I hear my mind
Speaking of sanity, thinking about madness
Between these trees I find peace
I gaze my eyes to the horizon
What I see is what I feel
And what I need is where I am
Хаос цари в съзнанието ми. Но няма Зевс да го укроти. Оставам аз.
Като типичен човек аз страдам от константа депресия за несъвършенство. Защо ли? Защото е така. И все пак, аз оцелявам. Оцелявам както много други като мен. Отново защо ли? Защото мога. Е, това е една история за мен и моето аз.
Хаос. А аз смятам отново да го преборя. А хаоса представлява сбор от събития, чувства и мисли в моето съзнание. Кое е моето съзнание? То е! Познавам себе си. Аз съм три фракции - ум, душа, тяло. Ума управлява благодарение на душата! А тялото е просто гостоприемник и подчинен. Е! Гнетеж неземен пръска пареща светлина в моето съществуване. Какво правя аз? Правя обратното!
Решавам да потърся себе си. А къде съм аз. Естествено на много места, но аз искам да съм в своя дом. Намирам се на около 600 километра от родния дом и морето. Ах, морето! Моя док на чувства и откровения! Е не! Аз съм в най-големия град в тази дадена територия. Аз съм в милионен жилищен комплекс в който няма море ( моята страст ), но има моя втори дом - гора. Логически погледнато, може да се счита за гора, въпреки безбройните пейки, игрища и хора - Борисова градина. Или просто парка.
Е славно се отправих към кътчето, в което смятах че ще намеря покой. По пътя си купих бяло вино, за да ми олегне мисълта. Натоварен вече вървях към своята дестинация. По пътя се сблъсках с едни авантюристи - няколко охлюва, които явно бяха решени да преминат грозния асвалт, за да стигнат до по-добри земи. Е, аз им помогнах като ги преместих. Е, вече бях с една усмивка по-напред!
Та навлязох аз из дебрите на парка. Горд съм, че съм прекарвал безброй часове в гори, в техните съцра или просто сред тях. Но сега бе различно. Да! Аз бях заобиколен от растения, но какви?! Тука идва първия съществен парадокс. Изкуственоста на всичко това ме подтискаше. И все пак аз се абстрахирах от антропогенния фактор. Отворих си виното, седнах на удобна пейка, нагласих си подходяща музика и се гмурнах в магията. Разбира се, не всичко мина добре. Полезния и правилен момент бе, когато разграничих Хаоса на части и си преговорих на бързо кое трябва да се поправи. Поправи? Мда! Поправи! Съзнанието ми е една машина чиито части не работят както трябва! Не работи ли една част, респективно не работят поне още няколко! Съзнанието ми е счупено и има нужда от помощ!
Е сам съм, на пейка. Зад мен греят нощните лампи и погледа ми не изтърва сенките на клатушкащите се клони на дърветата. Толкова много приличаха на човешки ръце, протягащи се да ме удошат! Повредена гледка. Неестествена. Не трябваща да бъде. Но аз бях там, видях го, почувствах го.
И така, реших да направя един простичък парадокс. Да се приблежа до нещото, което мразя, за да се чувствам по-спокоен, за да мисля!? Нали, странно е. Отидох на светло, за да знам, че човешката простотия няма да ме застигне! А какво е човешката простотия?Човека е развален психологически организъм, той нарушава законите на природата първично, което е неправилно, респективно - нелогично. Човека е непредсказуемо същество, човек може да убие когато си иска, без причина, без мотив, без каквото и да било! А кой съм аз? Аз съм този който седи сам на пейка в парка, въоражен само с една бутилка вино!
Разбира се че се почувствах уязвим! Идеята на цялото мероприятие бе един вид медитация. Но за жалост идиотизма на расата ми ме предаде. Пазя си гърба за да съм жив.
Е това, което реших бе да се преместя. Забих се на едни по-светли пейки. Като цяло Борисовата градина беше празна, но аз пак знаех как на сто метра от мен има солидна човешка глъч, и че един стандартен глупак никога не би ме нападнал или направил каквото и да било!
Е седях си аз. Изкарвах факт след факт и го реформирах. Както вече споменах, ума ми е този който владее. В случая той задаваше повечето въпроси, а отговори получаваше от душата ми. Ума има логическо и праволинейно мислене, а душата е интуитивна и жива. Двете заедно правят едно съзнание. Разделения Хаос бе на лице, на лице бяха и преговорените факти пръснати в частици. Отаваше само да си отговоря на въпросите и да си направя нужните обещания. Моето съзнание е мой храм. В този храм има много реликви, наредени на различни олтари. Някои от тях са стари и счупени, а други сияещи и нови. Аз се отправих към две конкретни. Под тях бяха изредени надписи, описващи същественото у тях. Е, някои от тези надписи трябваше да бъда изтрити, подменени или просто зачеркнати за известно време. Дебати нямаше, просто действах. Надписите просто преминаваха, всеки устремен към своята дестинация. Това, което последва бе отново да си ги преговоря, да знам че са си на мястото. Остваше само да ги закърмя с обещания. Обещания към себе си, за едно по-добро бъдеще, изпълнено с правилни взаимоотношения към дадени личности. А шишето олекна. То си свърши ролята, помогна ми да се отпусна и да се оставя на течението на мисълта ми. Обстановката също се погрижи за моето спокойствие. Духаше лек хладен ветрец - перфектния ветрец. Дърветата се люшкаха ритмично и живо. Няколкото лампи зад тях премигваха с ритъма на листата и караха сенките да танцуват. Това което ми липсваше бе една ясна гледка на небето, да видя звездите и безкрая. Но това бе крайно наваксано от прегръдката на зелената природа. Хаоса почти изчезна. Аз, го накарах да изчезне. Аз го превърнах в ред, в логика, в правилност и точност. Аз съм този Зевс, който пребори нищото и създаде нещото. Един нов свят, или по-скоро един нов компонент от този свят, изпълнен с правилни обещания. А вече от мен зависи дали те ще се спазят.
Така завърши поредното ми пътешествие в света на моето аз. За жалост, не на най-правилното място, не където съм свикнал...край вълните и техните симфонии, под вселената и нейните очи, сред прегръдките на морските бризове и ласките на нежните им капки. Аз съм безкраен, защото още не съм стигнал до границите. Аз съм бог, който почитам и изповядвам.
Преди няколко дена в главата ми изникнаха няколко реда, които ясно отговаряха на проблемите ми. Те ще са част от песен.
Alone, I am with me
In silence I hear my mind
Speaking of sanity, thinking about madness
Between these trees I find peace
I gaze my eyes to the horizon
What I see is what I feel
And what I need is where I am
Subscribe to:
Posts (Atom)