Отново интересен сън, в който има доста интриги.
Необичайното бе, че пътувах от Бургас към София с цел да посетя родителите си, т.е. ролята на градовете беше сменена. Пътувах с влак, който повече приличаше на автобус от вътре. В началото бях сам, като изключим многобройните пенсионери нацвъкани вътре. На някаква спирка се качиха доста млади хора, които всъщност се оказаха (поне част от тях) мои колеги от университета. И веднага седнах при тях и се заговорихме. Като станах да ги посрещна нали, някаква жена веднага се намърда на моето място, но назад имаше още и не казах нищо, само помолих да ми подаде багажа - една горница и една чанта-сак. Та говорихме си с приятелите, по-точно с колегата ми Дениз, който е много готин пич. Много се смяхме на различни глупости и даже на моменти прекалявахме хаха. На една спирка влака спря и ние решихме да се клатим на седалките и да го друсаме, но бързо се отказахме като срещнахме недоволните погледи на останалите пътници. И така. Пътувахме и пътувахме и на няква спирка на някво село една част от младите решиха, че трябва да слязат и да пушат, за което естествено нямаше време. Нахално накараха някой да каже на машиниста да не тръгва. Разбира се това беше отхвърлено и тръгнахме без тях. След време пристигнахме в "София". Повече ми приличаше на Пловдив, но както и да е. Тръгвам аз по разни улици да бродя и стигнах до някаква панелка и там намерих входа. Иии посрещнаха ме там, прегръдки, целувки и всичко. Но апартамента беше изключително различен от всичко което съм виждал, може би най-близко напомняше на този на моя приятел Георги или Фън Жоро. И сядам на масата да ядем и да говорим. Бяхме аз, майка ми, баща ми, брат ми, БАБА МИ?, БРАЧЕД МИ? ииии някво момиче. Странното е, че точно с тая баба и брачед (единствената ми баба всъщност) изобщо не се харесваме и така нататък..семейни драми. И какво стана дума за момичето, то се оказало че било моя братовчедка. Първа при това. Казваше се Ралица и беше на същата възраст като мен. Аз веднага се ядосах. Как може 20 години всички да крият такова нещо от мен и заисках обяснение от майка ми. Тя незнаеше какво да каже и просто изръси "щот така". И веднаха започнаха безкрайните спорове, в които аз не намирам никаква логика в казаното от нея, защото тя е твърдоглав инат и така нататък. Аз се ядосах, избеснях и започнах да бутам всичко що беше на масата (някви чинии и няква книга) върху нея. Станах и ядосано с ярост тръгнах да се махам. Те започнаха да ми се подиграват и да ми се смеят, което още повече ме вбеси и им казах, че си стягам багажа и се връщам в Бургас и че повече не искам да имам нищо общо с тия хора. Баща ми бе така добър да ме закара до гарата. А то каква гара беше...по-скоро приличаше на складов парк на който имаше подобие на линии. Е както и да е. Срещнах разни приятели там, които също искали да пътуват, но нямали билети. И извадих си аз портфейла и там където са ми банкнотите имаше 20 лв и разбира се студентската ми карта за намаление. И казах чал на баща ми, щот той беше така най-небруталния в грозните семейни сцени и се понесох към някаква сграда. Вътре беше бая обширна, излъскана, модерна. От там трябваше да си взема билет. Моите приятели се пръснаха и в един момент останах сам. Тук вече от съня не помня особено много. Помня че в един момент цялата зала се сля с някаква поляна и ходех да бера разни цвета и насекоми и се разхождах и се запознавах с разни хора и се бутах по опашки, но никъде не намерих билети. В крайна сметка се запътих сам към влака. Някакъв контрольор ми помогна да се кача. Аз му казах че нямам билет, защото просто не продаваха и му размахвах картата и парите. Той, с усмивка ми каза да се успокоя, потупа ме по гърба и с ръка ми направи знак да вляза да продължа към единия вагон в дясно. Там било кат за мен и щяло да ми хареса повече от другия. Другия бил първа класа и не било за мен. Е отидох във втората класа. Влязох и така се поучудих. Отново всичко беше бяло, излъскано, чисто и модерно. Вагона беше широк около 4-5 метра и имаше различни видове седалки (не купета), разположени по различен начин. Хората бяха спокойни и или четяха вестници, книги или гледаха през прозорците или спяха. Имаше няколко жени в униформи като стюардеси, но не точно. По-скоро бяха помощници на контрольорите. Една от тях веднага ме посрещна и ме опъти да седна на едно място, което беше част от полукръг от седалки врязан в стената на вагона. Но въпреки всичко това аз бях още притеснен, че нямам билет и на нея и показах картата и парите и жената отговори че ще види какво може да направи, но да не се притеснявам. Е в крайна сметка реших да не се притеснявам. Поогледах хората. Срещу седалките седяха още 2 контрольорки които си говориха тихо нещо и се смееха. Аз бях на последната седалка до стената, срещу входа от който влезнах и бях горе-долу в средната част на вагона. Стените бяха почти навсякъде прозрачни - стъкло. Всичко беше изключително тихо и като потеглихме не се чуваше нищо. Беше ту слънчево, ту тъмно (така още от началото на съня и до края). Зад мен имаше едно младо момче, което го препознах с един другар, но не го заговорих. И така. Стана ми скучно и от чантата си извадих малък, бял лаптоп и започнах да си цъкам и да играя Counter-Strike. След известно време въпросния младеж дойде до мен и започнахме да си говориме и се оказа, че и на него му е скучно и пуснахме някакви сайтове да гледаме и разни клипове, в които нямаше никакъв смисъл - само някакви пейзажи и шум. Той започна да говори някакви уж забавни неща, но само той се смееше и то изключително силно и дразнещо и мен ме хвана малко срам и го помолих да спре. Той се обиди и си седна на мястото. В крайна сметка така и не стигнах до Бургас защото влака спря на някаква спирка и ми казаха, че тя е последната. Единствената спирка на която спряхме. Слизам и пред мен се откриха безкрайни хълмисти поляни врязани в сърцето на някаква планина. Имаше пътечки и малки струпвания на дървета. Някъде се виждаха остатъци от населено място и реших да ида до там и да разгледам. "Градчето", което някога май е било доста населено бе в сърцето на малка горичка, в която колкото по-навътре влизах ставаше все по тъмна и дърветата все по-изсъхнали и черни. Градът беше стар. Постройките бяха с архитектура от началото на 20ти век и все едно то беше жертва на някоя от двете световни войни. Всичко бе опожарено и разрушено. Принципно бях сам, но имаше и други хора слезли от влака, които ги виждах тук таме из горите или в градчето. Но като че ли те не искаха да ги виждам и се криеха. Това което ми направи впечатление беше едно пакетче от моливи поставено във ветрина на една изгоряла сграда. На фона на цялото разрушение и мрак, пакета беше шарен а вътре имаше само 1 молив. Той бе черен и опакован в наелон. На витрината пишеше нещо от рода, че това първият и последен символ на комунизма и символизира единствената част останала от него. Аз го взех, разлгедах го и го върнах. Нямаше причина да му правя нещо. Реших да се махна от града и продължих по нещо като главна улица, която бе сравнително по-огряна от слънцето. Намерих някакъв път и се разкарах от града. Тръгнах да вървя по някаква камениста, прашна пътечка из хълмовете докато не стигнах до нещо като каменоломна. Там срещнах колегите ми и по-точно Дениз, който бе безкрайно щастлив да ме види и ме отведоха на някъде и се събудих!
Не мога да опиша колко истинско беше всичко и как караницата с наще беше просто унищожително реална. Даже докато бутах агресивно чиниите си мислих "това не може да е сън!".
Но това не е всичко разбира се. Събудих се поради неодобство в леглото. Посе естествено изкъртих отново хаха. Нов сън.
Съня започна как присичам улиците към входа на стадиона Васил Левски в София с майка ми и и обяснявам горния сън и как сме се карали. Тя се усмихна и ми каза, че всичко е наред и че не незнае да имам такава братовчедка. Но в усмивката и имаше такава злоба и просто си пролича как ме лъже. Аз я блъснах и се озовах в къщи в Бургас. Очудих се и започнах да търся дали има хора из стаите. Е намерих само кака Силвия в хола. Лежеше и четеше някакво списание и се зарадва да ме види. И докрая аз си седях в къщи, говорих си с нея, обикалях стаите и разглеждах разни предмети които ме караха да се чувствам спокойно и приятно. И така.
Въртят ми се още някакви подробности за багажа ми, с който пътувах - какви предмети носех, как го бях закопчал, белия ми лаптоп и разни такива. Как са облечени хора и прочие.
