Нямам абсолютно никакво желание да си препрочитам старите постове и да си създавам някакви преценки и да си спомням подробности около разни гадости. Каквото ми е в главата сега, такова да си остане.
Годината е към своят край и се съмнявам, че за 1 месец ще се случи нещо грандиозно и хубаво. По-скоро не. По-скоро зимата и студът ще отворят старите спомени, които не ги искам.
Годината започна ужасно. Продължи ужасно. Свършва горе-долу ОК. По-лесно ми е да изброя хубавите неща, които ми се случиха. Не са много като се замисля. На първо място беше визитата ми на готин рок фестивал в Румъния. Смея да твърдя, че Карпатите са едно прекрасно място. По-големият брат на Родопите, ако мога да се изразя. През тези 4 дена аз просто бях излязъл от обичайното си сдухано настроение и се забавлявах и усмихвах от все сърце. Имаше достатъчно неща да ми ангажират ума и общо взето нямах време да мисля за себе си, което е добре. Все едно бях натиснал някакво бутонче, за временно изключване на мозъка. На второ място бих сложил повечето ми работни дни, които прекарах из хълмове, друмища, поля и...шосета. За друго не знам. Може би е Много Яко, че станах докторант в Софийския университет и уж продължавам да се развивам кариерно и професионално, което до този момент не ми дава нито някакво по-особено самочувствие, нито нещо друго. Общо взето всичко смуче яко. Аз самочувствие отдавна спрях да имам.
Измежду гнилоча, се случва вечер ума ми да ме пренесе в първоначалното ми училище или блока, в който живях до 3ти клас. Винаги е интересно и никога не искам да спират тези моменти. Просто неописуеми сцени! Красивият момент идва, когато се налага да посетя тези места в реалния живот. Училището го посещавам поне веднъж на година-две за да гласувам. Вляза ли вътре, просто започвам да функционирам на половина. Останалата част от мен се рови НЕ в спомените когато учих там, ами в спомените от сънищата ми за това място.
Последно време се наложи и често да посещавам гореспоменатия блок (поне като съм си в Бургас де). Там в момента апартаментът е на брат ми. Тука не изключвам на половина, а тотално. Едната част рови спомените, другата сънищата. Снощи примерно пак сънувах това място. Зад блока имаше огромен концерт на някакъв естраден изпълнител, а под стадиона (който всъщност реално е малко по-далеч от блока) имаше още една зала за подгряващата група. Долу имаше маси и доста мои роднини бяха насядали. Имаше и разни, така наречени кифли. На едната без да искам и счупих модерния телефон, защото показвах на някой как се влиза в това подземно помещение (по нещо като пързалка) и се врязах в една маса и единия гсм свърши на земята, по екран. После отидох във въпросния апартамент и там си обикалях на воля. Вместо тоалетна, там имаше класна стая и тераса след нея. Там баща ми четеше някаква книга. Аз нещо обикалях сърдит и сдухан, защото се гледах в огледалото как ми капе косата и всъщност оплешивявах. Беше сумрачно и при двата момента, като съня беше цветен. Гледах небето.
Та ей такива моменти просто са ми значително по-интересни да си спомням докато пътувам или чакам нещо, от колкото да си мисля за нещо друго. Това не знам кой може да го разбере. Май до сега не съм срещал такъв човек. Повечето хора или не си помнят сънищата, или не ги интересуват, или сънуват рядко (помнят рядко) или за тях това е губене на време, защото в живота има много по-важни неща...да си робот и да служиш на системата, примерно.
В един такъв момент съм, в който не мога да си намеря и мястото на този свят. Буквално. В рамките на 4 месеца обиколих три квартала в София и вероятно скоро пак ще се преместя, но дано този път да е за по-постоянно. Финансово няма какво да коментирам. Човек занимава ли се с наука, го чакат бедни времена. Важното е да избутам зимата.
Музиката е спасение. Днеска трябваше да отида до другия край на прекрасната ни столица и телефона ми беше на една черта, а ми трябваше да говоря по него. Какво правех? НЕ слушах музика, за да пестя батерия. Още като влязах в метрото и до третата станция исках да убия трима "граждани". Единия си търкаше обувките по пода и издаваха отвратителен звук и го правеше постоянно докато чакахме влака. Вътре пък от едната страна един си търкаше ноктите на едната ръка в ноктите на другата????? гаден звук???? да! А от другата страна, някакво 4-6 годишно лайно не спря да говори глупости и да издава звуци. Това ми е наказанието, че предната вечер не си погледнах батерията и аз сам съм си виновен, че хората около мен са дразнещи отрепки и олигофрени. До края на деня поне още 3-4 баби и един дядо щяха да го ядът големия (особено в Кауфланд). Музиката е спасението. Слушалките и аййде, чао свят. Но е и спасение в друг смисъл на думата. Записахме нова песен за Forest Troll. Отделно аз си записах и една и половина от моите лични болници. От време на време просто си свиря, да се отдалеча. Определено помага в някои моменти. Но после пак идва реалността и започва да ми се повръща, отново буквално.
Отчуждих се от почти всички. Нямам никакво намерение да ходя на разни "събиранки" и купончета по заведения и пейки (вече е късно за последното). Един път на седмица-две каня гости или съм в университета с колегите. С това ми се изчерпва социалния живот. Да не говорим, че от последните основно контактувам с по-възрастните, вече асистенти, доктори и доценти. Вече нямам познати по-млади от мен. Само с един колега сме на общо взето на един акъл и с него висим повече време. А какво да кажа за по-младите. Всички ми казват, че това, което сме били ние (аз и моят поток) през студентските години вече го няма. Ами няма го. Сега всичко е модерни телефони, дискотеки (не че това някога е спирало) и естествено демографския срив. Но да не коментирам по тази тема, че не му е тука мястото..за сега.
Да се върнем на музиката. Определено след масата благини, които ме сполетяха тази година, тотално се отчуждих от така нареченият метъл стил, който беше един сравнително голям процент от музиката, която слушам. Реших, че нямам нужда от това и спомените зад него. Имам нужда да обърна по-сериозно внимание на всичко останало, което принципно слушам по-малко. А от там се отварят какви ли не други прозорци. Аз никога не съм криел афинитета си към електронната музика. Никога няма да отрека, че слушах такава преди тинейджърските ми времена. Едва последните години пак започнах лека по-лека да се връщам към корените си. А от известно време насам и за по-постоянно. Абсолютно не ме интересуват стереотипи и някакви такива глупости. Слушам това, което ме кара да се чувствам добре или е подходящо за настроението. Нямам нужда от стари настроения. Поне не всички де. И въпреки това, аз няма да спра и да правя музика. С удоволствие развивам блек метъл проекта Forest Troll, с удоволствие развивам собствения си ембиътн/електронен проект Ethereal Suns. Има ли значение стила? Не. Има значение за "тесногръдите хеви металисти" - това го прочетох в един форум преди 6-7 години и ми хареса страшно много като израз. Тука мисля, че никога не съм говорил за музика, но просто не съм и намирал смисъл да го правя. "Не харесвам тази песен и този изпълнител, защото е еди какъв си стил, еди какъв си боклук" - тъжно.
Отървах се от всичките си животни още зимата. Просто няма сили и психика да се грижа за нещо друго...то аз за себе си нямам. Едва преди месец си намерих един воден бръмбар и в момента той ми прави компания. Останалото го оставих в учебната лаборатория в Университета.
Всеки ден си задавам един и същи въпрос до безкрай. Има ли смисъл? Явно има - той е да си го задавам тоя въпрос максимално дълго време.
Всеки ден ставам сутринта за да си легна вечерта. Помежду само главоболия или себеотрицания.
Прогрес виждам в това, че все пак от време на време изпивам по някоя друга бира с приятел или колега, няколко пъти и в по-широка компания (всичките на куп - има няма 5-6 души хаха).
По цял ден се чудя с какво да се разсейвам, само и само да не зациклям и да не мисля.
Това, с което ще изпратя 2014 година е със средни пръсти и на двете ръце. По същия начин мисля да посрещна и следващата. Това, което е в главата ми и ме трови постоянно не мога да го преборя. Винаги съм мразел хората. Винаги съм сам. И за всичко това сам съм си виновен. Няма кой друг да е. Ама след толкова много време, просто свикнах на това и за мен е някак си нормално. Театърът продължава.
