На фона на всичкия тоя прокажан театър, поне успях да постигна още едно нещо, с което да накарам семейство и близки да се гордеят с мен. Приеха ме да съм докторант към Софийския университет. Нещо, което приех като оферта, когато бях в еуфория и имах надежда, че всичко което преживявах в онзи момент е просто временно. Четери месеца по-късно аз не знам защо се събуждам сутрин и защо лягам вечер. Да, приеха ме. И какво от това? Ми какво, както казах, много хора имаха надежда в мен и общо взето го направих заради тях, да не ги разочаровам. В процеса на подготовка и чакане моментите на желание да повърня и зяпане в една точка, бяха просто ежедневие. Ъм, предполагам още са.
Продължавам да се насилвам и да излизам. Да виждам хора, да се "забавлявам", ама явно не помага. Особено, когато се случва да видя нещо, което не трябва. Общо взето гледам да посещавам максимално много странни концерти, да намеря нещо различно в цялата бъркотия. Излизайки на вън за социализация, обикновено правя така, че да не помня с какви мисли съм си легнал. Сутринта да ми е по-лесно да се събудя. Ама не винаги помага. Отново искам да благодаря на моя жесток ум, който продължава да се убива, карайки ме да сънувам хора, които искам да забравя. Да, един глупав сън, една малка мисъл, може да ти провали цял ден, уикенд, седмица. Уоу, поне спрях цигарите, пак???? Нали, трябва да водим здравословен начин на живот.
Абсолютно не виждам смисъл в нищо вече. Добре, че от време на време виждам някакви същества, които са по-зле от мен, та ме карат да се усмихна. А щастието на други хора ми завърта вътрешностите
Осрал съм се до такава степен, че не знам по кой тунел да поема, за да изляза от пещерата на абисала, намираща се на дъното. Гледам си лицето, вече е изкривено. В някои случаи даже не искам да го гледам. Там няма никой.
