Може би някой ден трябва да седна и да си направя една или две класации на "причини, защо мразя хората" или нещо такова. Просто чисто и ясно да изброя, с какво до тука тези мои събратя са ме убивали с техните човещини. Потресен съм.
Близък до мен човек (лека по-лека, тия започнаха да изчезват) ми даде някаква надежда, с един доста силен и важен разговор. Такъв, какъвто се опитах да водя с много други, но не се получи. Накратко, извода е, че въпреки всичките нащърбени, горещи медицински игли, които пронизват както сърцето така и мозъка ми 24/7 (да, дори и докато спя), човек трябва да гледа напред и да е позитивен. Рядко съм оптимист или песимист. Аз съм реалист и може би за това винаги съм тъжен. Ако бях песимист, предполагам пак щях да съм тъжен.
Преди няколко дена ми беше генералната репетиция за защита на дипломната ми работа. Прелюдия, към най-важния ден до този момент в живота ми. Стреса беше жесток. Преди и след това се случиха две неща, които всъщност ме накараха да се усмихна и да отдъхна за момент:
Първо, продавачката в студентския бар ми каза, че съм отслабнал. Уау, реално съм свалил към 2 килограма. От какво? Аз всъщност се притеснявах точно за обратното. Последните месеци ям само вредни храни. Общо взето храня се по същия начин, по който се хранех когато бях 90 kg. Отслабнах с диета и упражнения и от две години се въртя около 76-77 kg. Сега съм 74,9 и по всичко личи, че това ще продължи.
Второ, след академичните премеждия, реших да се обадя на близък приятел да пийнем бира, да се видим и прочее. Първото, което той ми каза, като се видяхме е, че приличам на гъз. "Не си спал от няколко дни нали?". Не, не съм спал от почти 3 месеца.
Извод: Получавам удовлетворение, че организма ми се разпада и че ми личи, че съм зле. Нямам търпение, някой от тия случайни пристъпи, които получавам да ме събори най-после и да се свършва.
Ммм, по-скоро не искам така да се случва. Не че, като пресичам улицата очаквам всяка кола в полизрението ми да даде газ и да ме блъсне, но имам някакви жалки планове за бъдещето. След като официално стана магистър, аз започвам собствен бизнес, започвам работа по няколко проекта, по-нататък записвам и докторантура. Всичко това го правя, за да имам бъдеще, пълно CV, за да мога да живея на този грозен свят и да търпя всичките абсурди на това счупено общество с неговите безкрайни недъзи.
Благодаря безкрайно на човека, който съсипва моя живот. Някои биха го нарекли демон, дявол или някакво друго отрицателно прозвище, а аз го наричам просто човек. Всъщност е жена, но аз не съм сексист. Всички сме равни. По пол. Не ми се говори за моята въображаема кастова система. Може би в някоя следваща тема, в която бих доразвил утопичните си идеи.
Благодаря, на жената, към коята изпитвам невъзможното, към която излях цялата си енергия и се открих максимално. Благодаря и, че тя ме улови от отровната река и ме пусна в приказното езерце. За жалост това езеро пресъхна и в момента убивам номера, че живея. Неузрели емоционални думички като "незнам", "нямам отговор", "извинявай, че така стана", са като бучки сол в това пресъхнало езерце.
Като гледам други жени и ми се иска да мисля мръсотии за тях, но не се получава. Копнея да намеря следващия вампир, който да завладее сърцето ми.
На фона на всичко това, ежедневието ми е следното: Ставам, като обикновено се будя от ужасен сън много рано сутрин, свързан с този човек. Цял ден се опитвам да свърша нещо полезно, докато мисли за тоя човек ми пречат и ме демотивират и умората от липсата на сън ме прави неизползваем. Вечер заспивам с хапчета и мисли за този човек. Спя, няколко часа като сънувам само гадости с този човек. От 1ви Януари до сега (тези от преди туй не ги броя, защото не бяха толкова сериозни и чести), само 5 пъти Не съм сънувал този човек. От всичките пъти, в които съм го сънувал, само два или три пъти съня всъщност беше Ок.
Преди страшно мого ми харесваше факта, че сънувам постоянно и че помня всичките си сънища. Ценях това и нямах търпение да заспя, за да се махна от тази реалност, за да отида в другата, където нещата винаги са по-интересни, разнообразни и вълнуващи. Сега нямам търпение да заспя, за да мога поне 4-5 часа да заредя жалкото си тяло със сили за следващия гаден ден. Страшна мотивация а? И да знам, че подсъзнанието ми вече е почернено и отровено.
Ама трябва да съм оптимист. А всичко това са вероятно глупости.
Човека е егоистично същестество и много често, отношението му към другия човек е чист театър.
Черен съм и съм уморен.
Ехееее, чакай сега. Какво стана? Много разбирам аз от болка, много разбирам аз от нещастия. Млад съм. И какво ли още не. Мхм, така е. Ако можех само да си пукна главата и да излея в една прозрачна вана цяла черна отрова, която се е събрала и да наръгам, този който ми го казва това.
Всичко това има и добра страна. Измислих си нов лаф. Хората намират за забавно, когато като ме питат как съм, аз им отговарям с усмивка, различни варианти на "Ми на, ок съм. Чакам да се спъна и да падна на ножа". Насреща има усмивки.
Страниците от тази глава искам да са смачкани.
