Казват, че човек се учи от грешките си. Така е. Но също така и страда. Физическите рани заздравяват, но психическите не. Те не могат да заздравеят. Един се опитва да ги забрави, с цел те да спрът да го нараняват. Понякога успява, понякога не. Дали ще живее живот в лъжа или заблуда, важното е че ще го живее. Всички ще умрем един ден, но живеем заради някакви цели, обикновено необясними. И през цялото време в умовете ни спят грешки, рани, грехове и прочие. Но идва един момент, в който всичко това се събужда и раздира психиката с бясните нокти на спомените. И тогава си задаваш въпроса - Кога ще го забравя пак? Кога ще си го припомня пак? И до кога?
Един мой колега постоянно повтаря една друга мисъл - Животът е радост и тъга. Така е разбира се. Отново, това са поредните факти, които ме карат да си изградя мое си мнение за живота. Дали ще е карма, всяко зло за добро, баланс..няма значение. Това са само думи и словосъчетания. И все пак, не са само думи и словосъчетания. Просто са закормени в ума и малко хора го осъзнават може би. Както да речем един атеист постоянно повтаря "О боже!", "Божеее!" спрямо нещо фрапиращо, без да осъзнава, че назовава нещо в което не вярва.
На земята има над 6 милиарда човешки същества. Живеем толкова нагъчкани. Да препознаеш някой е ежедневие. Понякога тежко ежедневие, което припомня нещо забравено. Сръзена от този първи удър, психиката ми поема втори. Доста интересен сън, с много емоция и разбирасе хора, които не трябва изобщо да съществуват повече в мен. Минало е много време и ще продължава да минава. И през цялото ми съществуване покрай него, то няма да спре да ми припомня какво съм преживял. Дали ще е през два месеца или две години, няма значение.
И какво от всичко това? Ами кара те да се ядосаш на себе си и на пук да продължиш на пред със смела крачка и да преглъщаш суровата истина. Това не е депресия, нито отчаяние. По-скоро те изважда от релсите, за да се върнеш обратно и да продължиш на където си се насочил.
Сънищата са едно от най-ценните неща които имам и ми се случват. Във тях виждам и преживявам всичко, което знам, усещам, виждам. Необикновен е този, който сънува нещо, което никога не е знаел, усещал или виждал. Случвало ми се е веднъж да имам пророчески сън, но само веднъж. Много хора мечтаят сънищата им да се сбъднат. Аз не. Честно казано ми омръзна да сънувам как родителите ми умират по гаден и брутелен начин. Омръзна ми да сънувам хора, които съм обичал и вероятно още обичам...обич която се е превърнала в рана. Омръзна ми с всеки изминал сън да има все повече и повече подробности покрай тези гадни сънища. Но, както обикновено, нищо не мога да направя по въпроса. Поне за сега. Кошмари? Не. Просто сънища. Кошмара те кара да се страхуваш и да се опитваш да избягаш. Това не са кошмари. Това са някакви психически тестове, как бих реагирал при вида на самоубийство с прерязване на вени. Как бих реагирал на среща с хора, който не искам да знам дали съществуват или не.
Примирявам се. Вглъбявам се в себе си и мисля и спомням. Може би до известна степен това е полезно - напомня ми кой съм и какво съм.
