Карък до край

Това тука е един вид допълнение към предния пост. Общо взето, като ми е гадно, защо пък да не ми е по-гадно? Като може да е трудно, защо да е лесно? За жалост не става дума за някакви интересни предизвикателства. Не. Става дума за това колко съм разсеян и как постоянно се занимавам с некомпетентни хора. Но..кой друга да ми е виновен, а?

За да е хронологически подредено, ще започна от избрани моменти от края на лятото до сега.

След един престой от около 2 месеца в Бургас, така да се каже най-пълният ми от години насам, реших че е време да се върна по-подготвен в реалността. В София, за последните 6 години съм сменил 6 квартири, като в момента съм на "гости" в 7-ма. До без край ми е омръзнало да се местя и да се занимавам с тонове багажи и сакове. Върнах се в столицата само с напълнения ми до горе, изтормозен самар и раницата ми. Реших да си оптимизирам живота. Никакви излишни боклуци, никакви неща, които само да мънка без цел, никакви сувенири и джунджурии да си окачвам по шкафове и стени. Един панталон, десетина тениски, бельо, кърпа, шапка, яке и две горници и куп бомащини. Най-важното ми се явява лаптопът. На него ми е целият свят. И така пристигам аз в София, като първоначално нямаше къде да спя. Едни колеги ме приютиха за две седмици, за което съм им безкрайно благодарен.

Но, някой явно ме е омагьосал. Докато гледах един филм, посегнах към бирата си и по чисто невнимание си залях компютъра. Перфектно. Точно тогава пишех статия. Следваха тонове главоболия. След доста похарчени пари от моята докторантска хазна, ми го оправиха. През това време пък бях в студентски град временно, че нали ми се полага стая там. Гнус ме е даже да си спомня с какво се сблъсках няколко пъти, докато пътувах с градския. С кошмарите ми естествено. После се преместих в апартамента на един приятел, че той в чужбина и е свободно. През това време трябваше да съм извън града по работа по едни баири. Бях отседнал в едно село. Едната вечер преди да си легна си викам, дай да си пусна две песни на компютъра, че обстановката и настроението бяха готини. Тръгнах да заспивам и затварям лаптопа. Сутринта ставам и искам да го включа да видя нещо по работата. Нищо не става. Като се върнах в София и като го занесох на ремонт се оказа, че дъното ми е изгоряло. Как? Ами докато бях в тази къща имаше чепка грозде оставена на нощното шкафче до леглото ми. Сутринта видях, че едно плодче беше притиснато от монитора на лаптопа. Явно сокът е навлязъл до дъното и го и му е видял сметката. Е тази сметка я платих сериозно, отново от чудната хазна. О какво ли още може да се случи? И това само за 2 месеца? А по между тях участвах в една конференция и като по чудо всичко мина добре накрая. Много нерви, много ядове! Особено, когато инструментът на работа постоянно се чупеше. 

Идва началото на Ноември. Трябва да усвоя едни предоставени финанси от университета ми. За жалост, това учебно заведение е сключило договор с доста неразбрани фирми. Първо едната я търсих един час в дъжда, защото на сайта им имаше грешен адрес. Добре, че им видях номера от интернета на телефона ми, че им звъннах да ме ориентират. После се наложи да ходя до една друга фирма, чието име също няма да споменавам, но е на майната си в жк. Бъкстон. Отидох да купя едни плоскости. Чаках известно време, че нали е голям магазин, а защо да няма само 2-ма души персонал. За фактура се ходило в другия им офис, който е на близо. Нямало услуга рязане. Ок, ще дойда утре или в други ден с кола, тогава ще взема и фактурата. Идва другият ден. Трябва да се срещна с колегата с колата. Следва досадно неразбирателство и обикаляне 1 час в и около метра. Станция "Мусагеница" не е в квартал Мусагеница. Та намерихме се, отиваме до магазина. Час и 20 мин. ме въртяха по 2 пъти от единия магазин в другия, защото единия в отпуска, втория в обедна почивка, останалите не знаят как да си свършат работата. Е свършихме я, но не за плануваните 40 мин, а за 3 часа. Накрая единия ми вика "Извиняваме се за всичко, проблема не е във вас а в колегите". Да, мерси, върни ми сега нервите и изгубеното време. А на всичкото отгоре изтървах и интересна презентация на друго място. Както и да е. Предния ден пък хем ми излезе херпес на устната, хем се развали батерията за душа. Айде пак харчове и обикаляне. Добре, че съм поне малко сръчен, че сам сглобих новата батерия. Китайски боклуци, развалят се от нищото. А същия ден трябваше да ходя до Студентски град да се отписвам от жалките им стаи. Оказа се, че трябва да платя едни нощувки на един другар от Септември месец, които са ми били начислени чак Ноември. Добре, а каква беше онази странна сума, която платих за предните два месеца тогава? Не е била нощувки? Жалко, че не пазя касовата бележка. През цялото това време валеше лек дъжд.

В момента имам две работни места - едното в университета, другото е по Кресненското дефиле, по един проект. На първото, хората от администрацията излизат в отпуски когато си поискат. Нямат и никъде написани правила и модели за конструкция на доклади и куп други неща. Ние трябва от нищото да ги знаем тези неща как се правят. Естествено...А на проекта по шосетата по дефилето..аз даже не знам защо се записах там, може би заради парите, вече два-три пъти щяха да ме отнесат разни адекватни шофьори (за единия път си признавам, аз бях виновен).

О, бях забравил за един много готин момент. Някъде между края на Октомври и до преди 2 седмици дебитната ми карта беше изчезнала. Само един вариант ми се върти в главата и той е, че пак съм теглил пари да давам за някаква безумна простотия и от чисто невнимание и нерви съм забравил картата в банкомата, няма какво друго да е. И там главоболия..добре, че поне персонала на банката е адекватен и готин. Дават ми нова, брей..Готина е, не че ме интересува. Тръгвам да влизам в метрото да се прибирам. Бариерата започва да ми пищи и да ми свети в червено. Е какво пък сега? Имало две карти. Чете ми дебитната карта, като такава за градски транспорт. Сега всеки път като влизам (което понякога става по 3-6 пъти на ден) трябва да вадя картата за градски и да я прибирам. Първо, че е много досадно, второ че трябва да внимавам и постоянно да гледам да не изпада нещо от портфейла/джобовете. 

Всеки шибан път като ходя до кауфланд разни неадекватни лелки и баби просто решават, че трябва да се бутат, пререждат и спират по средата на пътеките, ей така изведнъж. Бял кахър! Е да, ама като се случва всеки път и на фона на останалото..не е много бял. И хем избирам да ходя там в някакви убити часове, когато уж няма хора. То 5 души да са, 4 ще са баби и кухи лелки.

Изгубих си флашката, на която имаше важни неща. Не знам как..Връщах се и питах, казаха, че я няма (не ми е за първи път да я забравям в принт центъра, в който ходя).

Онзи ден забивах колчета за едни дръвчета и два пъти си халосах ръката с едно нещо като чук, защото съм зле естествено.

Лицето постоянно се обримчва от и аз не знам от какво. Мисля, че е някаква реакция към боклуците, които ям. Ама дай пари за хубавите неща. А може и да е, както се беше изразила една стара приятелка преди много време "пъпка недоебка".

Постоянно изтървам и забравям някакви неща, та се налага да се връщам. И разни други моменти, които вече са в рамките на нормалното. Да, в рамките на нормалния дразнещ живот, от който по някакъв начин се прехвърлих на следващото ниво. Не знам как и защо започнаха да ми се случват такива работи. И всичко това е само от средата на Септември до сега. Не искам да се връщам по-назад, че ще стане страшно и ще изляза бахти мрънкалото. Не че сега не излизам такъв, но заслужавам ли всичко това? На фона на всичко останало, което преживявам? Разбира се! И пак казвам, годината още не е приключила. Може и да съм пропуснал нещо, но нека. Стига съм си спомнял тези досадни неща.

Преглед на 2014

Нямам абсолютно никакво желание да си препрочитам старите постове и да си създавам някакви преценки и да си спомням подробности около разни гадости. Каквото ми е в главата сега, такова да си остане.

Годината е към своят край и се съмнявам, че за 1 месец ще се случи нещо грандиозно и хубаво. По-скоро не. По-скоро зимата и студът ще отворят старите спомени, които не ги искам.



Годината започна ужасно. Продължи ужасно. Свършва горе-долу ОК. По-лесно ми е да изброя хубавите неща, които ми се случиха. Не са много като се замисля. На първо място беше визитата ми на готин рок фестивал в Румъния. Смея да твърдя, че Карпатите са едно прекрасно място. По-големият брат на Родопите, ако мога да се изразя. През тези 4 дена аз просто бях излязъл от обичайното си сдухано настроение и се забавлявах и усмихвах от все сърце. Имаше достатъчно неща да ми ангажират ума и общо взето нямах време да мисля за себе си, което е добре. Все едно бях натиснал някакво бутонче, за временно изключване на мозъка. На второ място бих сложил повечето ми работни дни, които прекарах из хълмове, друмища, поля и...шосета. За друго не знам. Може би е Много Яко, че станах докторант в Софийския университет и уж продължавам да се развивам кариерно и професионално, което до този момент не ми дава нито някакво по-особено самочувствие, нито нещо друго. Общо взето всичко смуче яко. Аз самочувствие отдавна спрях да имам.

Един по-нормален човек, минаващ през моите измислени филми би се стегнал, оправил и забравил. Аз прекарах първите си 2-3 години в София в трениране на ума си, да помня сънища и да ги контролирам. В момента това ми изиграва отвратителна шега, защото аз просто не спирам да сънувам гадости. Последната седмица-две понамаляха, но съм сигурен че скоро ще се сблъскам с нещо, което ще рестартира кашата. Много хора си мислят, че това са глупости ама за мен не са. Сънищата са огромна част от живота ми и принципно прекарвам доста време в спомени за тях. Както примерно някой си припомня филм, книга или пиеса, аз така си припомням сънища. Като пътувам постоянно виждам разни ландшафти, сгради, пътища и какво ли още не, което някоя вечер ме е вкарвало в друг свят.

Измежду гнилоча, се случва вечер ума ми да ме пренесе в първоначалното ми училище или блока, в който живях до 3ти клас. Винаги е интересно и никога не искам да спират тези моменти. Просто неописуеми сцени! Красивият момент идва, когато се налага да посетя тези места в реалния живот. Училището го посещавам поне веднъж на година-две за да гласувам. Вляза ли вътре, просто започвам да функционирам на половина. Останалата част от мен се рови НЕ в спомените когато учих там, ами в спомените от сънищата ми за това място.

Последно време се наложи и често да посещавам гореспоменатия блок (поне като съм си в Бургас де). Там в момента апартаментът е на брат ми. Тука не изключвам на половина, а тотално. Едната част рови спомените, другата сънищата. Снощи примерно пак сънувах това място. Зад блока имаше огромен концерт на някакъв естраден изпълнител, а под стадиона (който всъщност реално е малко по-далеч от блока) имаше още една зала за подгряващата група. Долу имаше маси и доста мои роднини бяха насядали. Имаше и разни, така наречени кифли. На едната без да искам и счупих модерния телефон, защото показвах на някой как се влиза в това подземно помещение (по нещо като пързалка) и се врязах в една маса и единия гсм свърши на земята, по екран. После отидох във въпросния апартамент и там си обикалях на воля. Вместо тоалетна, там имаше класна стая и тераса след нея. Там баща ми четеше някаква книга. Аз нещо обикалях сърдит и сдухан, защото се гледах в огледалото как ми капе косата и всъщност оплешивявах.  Беше сумрачно и при двата момента, като съня беше цветен. Гледах небето.

Та ей такива моменти просто са ми значително по-интересни да си спомням докато пътувам или чакам нещо, от колкото да си мисля за нещо друго. Това не знам кой може да го разбере. Май до сега не съм срещал такъв човек. Повечето хора или не си помнят сънищата, или не ги интересуват, или сънуват рядко (помнят рядко) или за тях това е губене на време, защото в живота има много по-важни неща...да си робот и да служиш на системата, примерно.


В един такъв момент съм, в който не мога да си намеря и мястото на този свят. Буквално. В рамките на 4 месеца обиколих три квартала в София и вероятно скоро пак ще се преместя, но дано този път да е за по-постоянно. Финансово няма какво да коментирам. Човек занимава ли се с наука, го чакат бедни времена. Важното е да избутам зимата.

Музиката е спасение. Днеска трябваше да отида до другия край на прекрасната ни столица и телефона ми беше на една черта, а ми трябваше да говоря по него. Какво правех? НЕ слушах музика, за да пестя батерия. Още като влязах в метрото и до третата станция исках да убия трима "граждани". Единия си търкаше обувките по пода и издаваха отвратителен звук и го правеше постоянно докато чакахме влака. Вътре пък от едната страна един си търкаше ноктите на едната ръка в ноктите на другата????? гаден звук???? да! А от другата страна, някакво 4-6 годишно лайно не спря да говори глупости и да издава звуци. Това ми е наказанието, че предната вечер не си погледнах батерията и аз сам съм си виновен, че хората около мен са дразнещи отрепки и олигофрени. До края на деня поне още 3-4 баби и един дядо щяха да го ядът големия (особено в Кауфланд). Музиката е спасението. Слушалките и аййде, чао свят. Но е и спасение в друг смисъл на думата. Записахме нова песен за Forest Troll. Отделно аз си записах и една и половина от моите лични болници. От време на време просто си свиря, да се отдалеча. Определено помага в някои моменти. Но после пак идва реалността и започва да ми се повръща, отново буквално.

Отчуждих се от почти всички. Нямам никакво намерение да ходя на разни "събиранки" и купончета по заведения и пейки (вече е късно за последното).  Един път на седмица-две каня гости или съм в университета с колегите. С това ми се изчерпва социалния живот. Да не говорим, че от последните основно контактувам с по-възрастните, вече асистенти, доктори и доценти. Вече нямам познати по-млади от мен. Само с един колега сме на общо взето на един акъл и с него висим повече време. А какво да кажа за по-младите. Всички ми казват, че това, което сме били ние (аз и моят поток) през студентските години вече го няма. Ами няма го. Сега всичко е модерни телефони, дискотеки (не че това някога е спирало) и естествено демографския срив. Но да не коментирам по тази тема, че не му е тука мястото..за сега.

Да се върнем на музиката. Определено след масата благини, които ме сполетяха тази година, тотално се отчуждих от така нареченият метъл стил, който беше един сравнително голям процент от музиката, която слушам. Реших, че нямам нужда от това и спомените зад него. Имам нужда да обърна по-сериозно внимание на всичко останало, което принципно слушам по-малко. А от там се отварят какви ли не други прозорци. Аз никога не съм криел афинитета си към електронната музика. Никога няма да отрека, че слушах такава преди тинейджърските ми времена. Едва последните години пак започнах лека по-лека да се връщам към корените си. А от известно време насам и за по-постоянно. Абсолютно не ме интересуват стереотипи и някакви такива глупости. Слушам това, което ме кара да се чувствам добре или е подходящо за настроението. Нямам нужда от стари настроения. Поне не всички де. И въпреки това, аз няма да спра и да правя музика. С удоволствие развивам блек метъл проекта Forest Troll, с удоволствие развивам собствения си ембиътн/електронен проект Ethereal Suns. Има ли значение стила? Не. Има значение за "тесногръдите хеви металисти" - това го прочетох в един форум преди 6-7 години и ми хареса страшно много като израз. Тука мисля, че никога не съм говорил за музика, но просто не съм и намирал смисъл да го правя. "Не харесвам тази песен и този изпълнител, защото е еди какъв си стил, еди какъв си боклук" - тъжно.

Отървах се от всичките си животни още зимата. Просто няма сили и психика да се грижа за нещо друго...то аз за себе си нямам. Едва преди месец си намерих един воден бръмбар и в момента той ми прави компания. Останалото го оставих в учебната лаборатория в Университета.

Всеки ден си задавам един и същи въпрос до безкрай. Има ли смисъл? Явно има - той е да си го задавам тоя въпрос максимално дълго време.

Всеки ден ставам сутринта за да си легна вечерта. Помежду само главоболия или себеотрицания.

Прогрес виждам в това, че все пак от време на време изпивам по някоя друга бира с приятел или колега, няколко пъти и в по-широка компания (всичките на куп - има няма 5-6 души хаха).

По цял ден се чудя с какво да се разсейвам, само и само да не зациклям и да не мисля.

Това, с което ще изпратя 2014 година е със средни пръсти и на двете ръце. По същия начин мисля да посрещна и следващата. Това, което е в главата ми и ме трови постоянно не мога да го преборя. Винаги съм мразел хората. Винаги съм сам. И за всичко това сам съм си виновен. Няма кой друг да е. Ама след толкова много време, просто свикнах на това и за мен е някак си нормално. Театърът продължава.

триточие, част четвърта

Ах колко много искам да съм малоумен, егоистичен, плитък, но щастлив човек. Какво не бих дал за това. Искам да изрежа част от мозъка за да го накарам да спре да ме занимава с един тон глупости, с които ми реже живеца вече повече от половин година. Масивно съм ядосан и безидеен.

На фона на всичкия тоя прокажан театър, поне успях да постигна още едно нещо, с което да накарам семейство и близки да се гордеят с мен. Приеха ме да съм докторант към Софийския университет. Нещо, което приех като оферта, когато бях в еуфория и имах надежда, че всичко което преживявах в онзи момент е просто временно. Четери месеца по-късно аз не знам защо се събуждам сутрин и защо лягам вечер. Да, приеха ме. И какво от това? Ми какво, както казах, много хора имаха надежда в мен и общо взето го направих заради тях, да не ги разочаровам. В процеса на подготовка и чакане моментите на желание да повърня и зяпане в една точка, бяха просто ежедневие. Ъм, предполагам още са.

Продължавам да се насилвам и да излизам. Да виждам хора, да се "забавлявам", ама явно не помага. Особено, когато се случва да видя нещо, което не трябва. Общо взето гледам да посещавам максимално много странни концерти, да намеря нещо различно в цялата бъркотия. Излизайки на вън за социализация, обикновено правя така, че да не помня с какви мисли съм си легнал. Сутринта да ми е по-лесно да се събудя. Ама не винаги помага. Отново искам да благодаря на моя жесток ум, който продължава да се убива, карайки ме да сънувам хора, които искам да забравя. Да, един глупав сън, една малка мисъл, може да ти провали цял ден, уикенд, седмица. Уоу, поне спрях цигарите, пак???? Нали, трябва да водим здравословен начин на живот.

Абсолютно не виждам смисъл в нищо вече. Добре, че от време на време виждам някакви същества, които са по-зле от мен, та ме карат да се усмихна. А щастието на други хора ми завърта вътрешностите

Осрал съм се до такава степен, че не знам по кой тунел да поема, за да изляза от пещерата на абисала, намираща се на дъното. Гледам си лицето, вече е изкривено. В някои случаи даже не искам да го гледам. Там няма никой.