Този ще е на български, че толкова рано сутрин не ми се бълва ангълски. А е вече 5:30, въпреки че се събудих в 5 без нещо. От какво? От един изтърван сън. Как така изтърван? Ами просто изгубих контрол над нещата. Мина доста време от както сънувах нещо по-съществено и някак си съм се поотучил да си контролирам сънищата. Не че преди можех кой знае колко, но все пак се получаваше. Та нека разкажа и тази история.
Вися си аз в стаята ми в родния Бургас и по някакъв начин, аз получих информация, че заедно с моите колеги магистри от университета сме избрани по някаква програма от НАСА. Бях зашеметен. До този етап в живота ми съм си изпълнил почти всяка мечта, а има доста които се изпълняват в момента. Но както всеки човек, така и аз имам една недостижима - да летя в космоса. Разбира се с моите шарени оценки от университета и гениалната ми специализация, нямам много работа в някоя космическа станция или експедиция до пустия Марс. Да не говорим, че физически имам разни проблеми и има шанс да се проваля на тестовете. Ама това е съвсем различна тема, тъй като става думза за сън. Там нещата просто се случват. Та да се върна историята, голяма скоба отворих.
Разбирам аз, че ще се случи нещо уникално, засягащо не само мен и моя живот, но и този на моето семейство и приятели, град и държава, свят. Толкова млад и постигнал почти нищо и изведнъж БАМ! В космоса! Общо взето, това което последва и което представлява цялата ми история е самата препарация за пътя. Информацията, която с колегите получихме е, че трябва в 17:00 да сме на летището в Бургас, там ще ни чака малък частен самолет, с който ще излетим до някакво друго летище и от там вече за Америка. Имах около ден да си оправя багажа. Без много да мисля, цялата препарация ми беше за пътуване в самолет. Всякакви "опасни" предмети в основния багаж, който в случая беше куфар (от почти две години пътувам само с туристическа раница..странно а) и разни отбрани предмети в ръчния багаж, включително компютъра ми. Викам си сега, какво ще ми трябва за един космос. Аз ще съм по цял ден в една станция и ще върша някаква работа. Майка ми ме попита (тя беше нон стоп около мен) дали ще имам свободно време. Казах и, че до колкото ми е известно имам някакъв отрязък от "деня" в неделя..нещо което съм прочел някъде или видял по някакъв филм. Но общо взето е тъй, там нямаш много свободно време. Е да, забравих да спомена най-важното. Престоя ми там, щеше да е три месеца. ТРИ месеца. Та си викам, дай да си взема книжка. В момента, в реалния живот се мъча да препрочета "Силмарилион" на Толкин. Чак в последния момент преди да тръгна се сетих, че аз отивам в проклетия космос, трябва ми някаква яка фантастика! И за беда, цялата ми скромна библиотека от такива книжки е в София. Търсихме с майка ми бургаските рафтове и намерих какво ли не, само не и фантастика. Нямах особен избор и се примирих.
А споменах станцията. О каква станция. Всички си представяме как някакви учени се бутат из тесните сегментни тунелчета на Международната Космическа Станция "МИР". Е като на сън, по имейла от НАСА ми бяха пратили 3D схема на моята станцийка, в която можех да се разхождам свободно, нещо като в Google Street View. Google space/ship interior view, wow. Опа, ангълски, бягаме от него. Та в момента хич не ми се занимава да го рисувам, защото още ми е прясно в мозъка как изглежда станцийката, но ще я илюстрирам с думи. Грамаден, корабовиден корпус, 50х50 метра горе-долу, Всички лаборатории, двигатели, пултове и всякаква електроника бяха във вътрешната кухина на кораба/станция. Палубата представляваше два купола. Един яйцевиден по средата и един, който го заобикаля..като геврек. И двата бяха пригодени за почивка и релаксация. Пространството в тях бе нашарено с пейки и растения, а най-странен бе вътрешния купил. Той бе обсипан с...с Храна. Да, бяха пръснати всякакви блюда и пакетирани храни. В инструкциите пишеше, че това обаче е само демонстрация на кухнята, която ни чака горе. Реално няма да ги има там. Доста комично, при положение, че в космоса храната доста по-различна и общо взето не бих я нарекъл храна. Друго по-интересно, беше че формите на корпуса бяха доста разчупени. Дизайна нямаше нищо общо с модерните овални совалки и грубите бъчвовидни спътници и станцийки. Опашките по задната част бяха изострени и издължени, леко разкривени на страни. Имаше бразди по страничната страна на протежението на кораба/станция, която по цвят беше бяла със сини ленти тук и там.
Та да се върнем на багажа. О, как така ще се ходи в космоса без подходящи тениски. Дрескода трябва да подчертава космическото. Е набутах тениски на групи, които пеят за космоса. Реално имам само три такива - Darkspace, Emperor, Midnight Odyssey. А как така ще тръгвам аз на някъде и няма да се препълня с подходящи музики. Откъм тия тематики там съм презареден. Та двата ми плейъра и телефона бяха препълнени. Даже някакви филми си качих. Не че щях да имам време за тях, ама такива са ми процедурите преди път.
Времето минава вече и скоро ще се наложи да тръгвам. По някаква причина трябваше да сляза до магазина и по стълбите на долния етаж бяха излезли съседите. Въпросните, които видях принципно не живеят на този етаж, но нищо, аз пак им се похвалих, че ще летя в космоса! Те както обикновено ме изгледаха с изкуствени физиономии и ме поздравиха. Като се върнах вече беше четири без нещо, и като че ли нямах много време за губене. Баща ми трябваше да ме закара с колата до летището, та аз и майка ми започнахме да го юркаме. В същия момент аз звъня на колежката Емилия, която също щеше да идва. Идеята ми бе да се координираме, защото реално аз не се бях чувал с тях и нямах представа те на какъв етап от приготовление са. Трябва заедно сме на летището след час, а те никакви не се обаждат. Абсолютно несериозно и недопустимо. Не може да закъснеещ за такава среща. Няма време за губене, майни винаги могат да се теглят. Баща ми се приготви, а въпреки, че беше следобед на вън бе мрачно и студено (бях с панталон и блуза). Подхващам си аз раницата и куфара и тръгваме по стълбите, тъй като съм на последния 5ти етаж и асансьор няма.
И докато мъчех куфара по стълбите ми изскочи пред съзнанието, реализация за поредната глупост, която бях направил. Това, което знам за космонавтите и отиването в космоса е, че човек има право на до три килограма личен багаж. А аз мъкна по стълбите 15 килограмов куфар + раница. Браво на мен, вишист, младия учен. Викам на майка ми, че сме много смотани и това не го премислихме, ама вече нямаше време. На място ще разсейвам какво ми трябва горе и какво не. Е започнах да се тътря славно надолу, с идеята после да летя, брех. На долния етаж вратите пак се отвориха и съседите пак започнаха да слухтят. Бях длъжен за пореден път да има се изхваля в лицата, ЧЕ ЩЕ ЛЕТЯ В КОСМОСА. Насреща ми, едната комшийка, дето мястото и е или на третия етаж или в къщата зад блока, ми се ухили и каза, че те па си имали ново момченце. Ами супер, имам бегла представа, кой от тяхното семейство би могъл да има някакво потомство, абе да са живи и здрави, аз отивам в космоса.
Дотътрихме се с баща ми най-после до входната врата. Той я отвори и ми направи път да мина, а в същия момент ми звъни Емилия по телефона. Вдигам и веднага я питах какво става и какво се случва с останалите. Тя ми каза, че нямала идея а тя била почти готова. Странното е, че тя по принцип е в София и не знаех как за вече по-малко от час ще се домъкне до летището на Сарафово. Казах и, че това е абсолютно несериозно от тяхна страна, и няма причина да се моткат по този начин. Не отиваме на някаква глупава среща за пиене на бира, дето може да си закъсняват колкото си искат. Отиваме да гоним частен самолет, зад който седи НАСА и изобщо целия свят. Ако още в началото се изложим, дали изобщо ще ни допуснат по-нататък? Тя нещо ми измънка и ми затвори. Е толкова се притесних, че се събудих. Смотано. И се търкалях и не можах да заспя отново. Сън с мен такова нещо не е правил от много време.
Е, това бе последната по-интересна история, развила се в безкрайното ми съзнание. Най-ме е яд, че сънищата ми не са пророчески, което означава, че това едва ли ще се случи. Благодаря ти, мозъко мой. Току що уби и последната ми надежда, че мога да полетя извън планетата Земя. Та всъщност вече са ми две мечтите, които нямат сбъдване. Тази и да бъда безсмъртен, та да видя края на нашата цивилизация. Мечтата ми да живея в утопичен свят още не е загинала. Там надежда има. Останалото са някакви стандартни глупости, които са достижими.
