The modern folklore of the UFO

The UFO - An Unidentified Flying Object. I am right to call it folklore, even a global one. Thats quite amazing actually, the world finally has something in common after all. Anyway, enough about globalization. Lets bring some facts on this matter.

First I will ask some common questions. Is there life on other planets? Are there any aliens? Have aliens visited us, here on Earth? Are they among us? What will happen if they come?

I assume that these are fair questions, that anyone should ask. I advice that religious, narrow and ignorant people should stop reading this and get on with their lives. This may hurt their brains.

So is there life on other planets. Well of course there is. We are actually on the verge of finding bacterial-like life. There are several speculations of a found bacterial fossils on fallen meteorites, here on Earth. And even if they aren't real, in several decades or less, probes will land on the Saturn's moon Titan and do a little digging. As you all know, there is lots and lots of ice, and scientists believe that there is an ocean beneath all this. So where's water, there is life. And thats only about our Solar system. In 2009 the KEPLER telescope was launched in space with the mission to search Earth-like planets. Till the end of 2010, there have been about 400 confirmed rocky planets, Earth-like, and 700 more possible candidates. Scientists are yet to determine which of these are in the so called Goldilocks zone, where life can be sustained. With this speed of our progress the moment of finding life advances closer. I think thats enough. Hm..lets give a link about these meteor bacteria - http://www.dailygalaxy.com/my_weblog/2011/03/nasa-scientist.html

So, whats the next question. Aliens. Of course there are. We are talking about advanced civilizations of course, not bacteria. Our species is only a several tens of thousands of years old. Our planet is young. There are lots and lots of galaxies, systems and planets much older than ours, and thus sustaining a much older civilizations (if we consider the fact that there are such, which is stupid to ignore). So imagine what point of tech level are they into. They can surely be able to travel faster than the speed of light using hyperspace, black holes, dark matter, or whatever source. One can tell that this is science fiction. Well, lasers were such 70 years ago, now we use them every day. Holograms are in development, ion engines which will make our ships travel faster in space, tech's getting smaller and smaller, smarter and smarter. Everything, tagged as science fiction will be fact in only a few decades. So, do we agree that there are aliens capable of coming to Earth? Yes. Why not. We are not the center of the universe, and our progress has just began it's growth. Remember the dark ages..

So, this leads to the next question about them aliens coming here, on Earth. From this begins the big dispute. I am from those who believe that aliens have been here and they still are. Plenty, plenty of facts support this. There are tons of ancient artifacts, mechanisms, legends and myths all describing aliens. These were only tales of Gods? Well, I will give you one simple example about this - The arriving of the conquistadors in south America. The Aztec and Inca, who were native, though of them to be Gods. Imagine our forefathers of ancient Babylon, Egypt or Greece seeing a landing alien ship, from which powerful creatures emerge, with knowledge and strength beyond any imagination. Same shit isn't it? Well, we covered that. If you still doubt that, consult yourself with the tons of literature and movies made about that topic.

So, they've come. Some left, some are still here. Living among us. This answers the last question. If aliens wanted to destroy or enslave us, they had plenty of time to do that.

This leads to some conspiracy theories. I will speak of some. This will also cover the previous post, about the end of the world.

So, we know that our world is a mess. Fighting for whatever shit our governments want to. It's just in our spirit to fight each other, inspired from greed and hunger.

So, lets talk further.

The NASA project "Blue Beam". It's actually pretty simple and easy to comprehend. In a near future, an unnamed organization, using NASA will stage an alien invasion, using holograms. Nations will go wild, stupidity will follow. War will begin, nuclear weapons will be used, many will die. Then the stage will end with a new government managing the few people left. Making a better world of peace and prosperity. There is only one bad thing about that. The normal citizen's mind will be cleaned up, and there will be strict laws restricting us of having fun, developing talents (art, music, dance, etc). This sucks right?

After this massive growth of the UFO fan club on our humble Planet, the theme about aliens became very interesting and important part of our everyday shitty life. People also become very curious about what our governments have to say about that. This led to the so called Disclosure program, in which every Nation has to make their UFO reports available for the public. In the last several years many things saw the light of day and interesting facts came out. More and more curious government personal digs deep and reveals new information about UFO and Alien technologies. This is not bullshit...or is it?

So, blue beam? Prepare for war with your neighbor countries and wait for the A-bomb to say hi from above.

UFO. Have you seen one? I've seen. Little green or gray man..no. So is the UFO alien? Well, no. If you go all the way to the early 20th centuries, you will find out that UFO spacecrafts have evolved much. Why? Because there aren't alien ships flying around and abducting people. This is crap, introduced from the media and our great modern folklore. The simple truth is that there are lots and lots of little secret government/military projects. Whats the most famous sighting of UFO? Three red dots in the sky? Well this is actually a stealth aircraft with the purpose of gathering intelligence/spying and so on. Eager to know more about it? Well there are two kinds of such crafts, I'm aware of, named "TR-3B Astra" and "TR-3A Astra".

Yup, terrestrial. Of course this is more likely not to be a real one. It's purpose is to be unseen, but information leaks every day from every corner of every fucking government.

Grey aliens with big eyes that abduct people? Mooore bullshit. There is no such thing. At least not in that way. All abductes are processed through hypnoses to unveil the so called abduction. Hypnoses can be easily controlled by the hypnotizer. And what better and easy way to make money, than telling people that aliens took them in space.

The Greys - the short aliens with big heads and eyes are actually very likely to be real. Many ancient civilizations described such creatures, but not with the same nature. From Sumer we know the ones called Igigi. Their purpose is told to be of observing the progress of our species till the return of our creators - the Annunaki. Well, they don't speak of any abducting and such.

The conclusion. If you see an UFO, it's most likely a TR unit, weather balloon, or any new shit that comes out from NASA and co. If the Blue Beam project works..well you have been warned. The importance of this is to be aware of what's happening around you. To know the truths or at least theorize them. Having knowledge, is the first line of defense when shit starts to fall from the sky. Be aware.

A few words about 2012 and the global warming

Of course most of us already know that nothing cataclysmic is gonna happen in 2012. I just wanted to point that. I think I had a previous post about that in bulgarian. But I will say again. The world won't come to and end as the movies and legends speak of.

The chance of some natural cataclysm occurring at 21.12.2012 is the same as doing so at 14.07.2011 or 17.01.2023. The Mayan calendar just stops at the pointed date an we pass into the age of Aquarius.

But some people are just willing to believe that 2012 is the end, because they are stupid enough and don't know how to figure it out (or don't want). Anyway, my point is that when the time comes, there will be people who will come out on streets with guns and start shooting , for it will be their last action, since the world will come to its end. What am I afraid most of? - A collusion with a planet or being shot by a crazy idiot? You guest it.

Actually that was my thinking till I got my eyes on some science info. There are two things that stuck in my mind - An EMP (electro magnetic pulse) from our Sun and the new found celestial body, hovering the edge of our solar system. So, this is interesting. The first news came out in the early autumn 2010. It was really an eye opener. An EMP can do hell on our society. Imagine all the stuff around you, that work with electricity, stop working. No internet, no tv, radio, modern cars, gps, cell phones. Anarchy will follow. The military will have to use the old fashion morse code to communicate and coordinate their moves against the crazy masses. That's kind of an end of the world don't you think? Not the hellish way like in the movies, but again an unpleasant one. Actually is not even an end, it's more like a big rebel or something.

And the very, VERY interesting news about a celestial body, hovering the edge of our system. It's black, cold on the outside, Big. If I may refer to the ancient Sumerian myth about the planet Nibiru. If we just found out about that body (planet or brown dwarf, or whatever), are we able to figure its orbit? Is it actually Nibiru? Well. I think our smartheads will figure it out before 2012.

So that leads to 3 major possibilities - the foreseen clash with Nibiru; a powerful Sun eruption that breaks our tech and communications and leads to global anarchy; or just few, random placed nut jobs with guns, shooting at people and buildings because the world will come to an end. You chose one. The last two are most possible if you ask me. Even the first one. These three possibilities are followed with scientific facts and pure logic, so one can only look at them and think them out. It will be foolish to avoid them, even for a few moments of thought.

The last one is inevitably, since the date will surely come, and surely there are at least a few people out of 7 billion who will act weird about it. So, windows closed, don't go anywhere when the time comes.

Maybe I want to share some thoughts about the global warming either, since the two topics are almost equal.

There is no global worming. There is just another cycle of earths climate. It will get very hot, everywhere. Then very cold..maybe a small ice age (like the one happened after the middle ages), then again a Heavenly paradise-climate. These will be accompanied with pole changing. This is the nearest end of the world it can get for us. There is nothing we can do. Maybe NASA or some other organization (political or not) may think of a climate control machine. Of course you may consider this as a science fiction, but look around you and compare all with the tech that was 20-30 years ago, then again think about that machine. Anyway, the idea is that we are a part of Earth and this cycle and we must face it and live with it. It may get really tough in a few hundred years (maybe less), but we will survive.

Also, consider the USA factor. They are draining all the worlds oil deposits. These oil wells will eventually deplete, and the almighty USA will turn to their own, which they keep for themselves. North America has plenty of oil deposits. And then we will finally kneel before them. Of course this will happen if the USA still exists. There are many things that can lead to its demise.

But this is another topic, which I may cover later on.

Thats it for now.

The animal called Human part 1

In my previous posts I've written endless lines about how most of our kind think of itself of something more than an average animal. Yes, we do have more complex thinking and self awareness, but that doesn't make us more distant from the world around us. Our crafting and social skills is the factor that's keeping us alive in this modern world. Being in this society makes us feel safe, comfortable, happy and so on. But is this entirely true?

Every day I have to use the subway train to go to the university. Every day I meet different, in look, but same in behavior people. We (mostly I) stare at each other for about 20-30 mins and then we part. Staring is like a contest. The winner gets the more self-confidence, the loser turns head aside in discomfort and awkwardness. I like to play this game. First I choose a victim, then the show begins. What its really amazing about this simple social contact is how rarely someone actually plays along. I've been doing this for about an year now, almost everyday I can hardly count more than 10 people who actually stared at me while I stared at them. And even fewer actually won. This is an absolute example of how a kind of natural selection works in our society. The weak look away almost immediately, but the strong stare to the point of the awkward moment, when both slim their sight calm and slowly. This is so primal! There are 1.5 million people in this damn city, and there are hundreds that use the subway every minute. If you take 10 or 12 of them in your sight range and start the so called game, you will find that 90% of those PEOPLE are actually nothing more than a shy, weak stack of meat. What makes the rest of them/us? Better humans? Well, of course not. Sadly the strength of one in a staring contest is not a critical factor in one's social place and potential to be better than all. But more or less it is a factor.

So what can we make of all this? Aside of our potentials to be a perfect human, one who cant win a simple staring contest receives a minus point in social hierarchy.

It may look stupid, but this is an actual part of battles between animals. Rivaling carnivores can stare at each other for hours, until the weak surrenders and leaves. The other gets the territory/female/food or whatever. That is most commonly sighted among the feline species. Sometimes, the staring is followed with noises, but the principle is the same. We are animals.

Our most common reaction, however to this staring, is aggression. You stare at somebody in a bar, he stares back, this keeps up for a few moments and one of both gets nerves and that leads to aggression. But in a subway, this is less likely to happen, because there is no one you want to demonstrate your power to. Of course I do this little game for my self amusement, not to empress someone. But in a bar, or another social gathering a demonstration of this degree can give one a deserved attention, respect, fear of him, and the attraction for partner. Sooo animalistic don't you think?

That's it for today. In my next post I will cover some examples of how the humans, the great humans, are actually sometimes frightened little, two legged critters.

The new beginning.

So hello everyone! I decided to do some changes on my blog. I added some new ads, design and of course, you can see that I started writing in English. It's not my native language, but I'm sure of my capabilities of using it. I'll try to make as few mistakes as I can :)

I haven't posted in a while. There are many reasons, the biggest of which is the lack of mood for it. I dunno, its complicated. Anyway, that doesn't mean that things changed in real life. I continue to encounter stupid people and funny situations every day, hearing absurd shit on media and internet.

This time, I'll try to post more often (at least once a week) and cover more interesting topics. Thats it for now.

Болната реалност

Не малко пъти съм казвал, че не съм особен фен на нашата раса и не съм особено горд, че съм човек. През последните 3 месеца живея далеч от центъра на София и често ми се налага да пътувам с метрото. Да бързо и ефективно е, но се налага да се гъчкам и да се гледам в очите със себеподобните. Не особено приятно. Но като биолог и един вид мизантроп реших да поизкривя реалността и да гледам нещата от друга гледна точка.

Преди всичко ще спомена, че преди не малко време бях попаднал на една карикатура на няколко човечета пътуващи в метрото и всяко от тях си мислеше как е по-добро от другото. Реално, това е факт. Дори и аз го правя. Обикновено около мен е пълно с нелепи, привидно прости/необразовани, грозни хора. Има и такива, които правят добро впечатление, даже възхищение, но болшинството си е болшинство.

И аз не съм цвете за мирисане, но си знам стойността. Кой съм аз да съдя? Този, който вижда неща, които повечето не - малки подробности, градящи се на факти произхождащи от знания и логика. С един поглед можеш да разбереш психичното здрави и до някъде всекидневието на дадена личност и да си изградиш идея за смисъла му в обществото. И както казах, повечето са пълна трагедия. Ужасно е. Да живееш сред болни и недъгави хора, слаби и грозни. Къде е естествения подбор тук, в едно така наречено модерно общество? Кой е на върха и кой изчезва?

Човека е егоистично и нагло същество. Повечето (ако не и всичките) ни действия са определени с някакъв стандарт и термини носещи морална и социална тежест. Тук, в този голям град, пълен с над милион и половина паплач се нагелдах на модерни хора. Толкова модерни, че в един момент прехвърлят модерното и се връщат в първобитното. Човека се мисли за висш? Човека се мисли за господар на земята? Човека се смята първо за човек а после за животно? Гнусно е..

Стадното ни поведение е факт. Гледам как сред големите тълпи всички си мълчат и си вървят по задачите и не обръщат внимание на никой и нищо. Тук таме естествено, някой необразован плебей да си покаже умствените възможности и унизи расата. Като си сред голямото стадо си никой. Малките групи са интересни. Разни компанийки от по 10-20 души. Приятели? Пф..моля ви..Всеки се бори за йерархия. Всеки търси място в тази компания според това какви качества притежава. Ако той не се впише и не бъде приет от останалите, той отива при други и така до някакъв край. Погледнато така е странно нали? Нека продължим. В така далечния ни животински свят обикновено по-голямия и силния е на върха. А ние се смятаме за интелегенти същества и за нас качество на водач е разума. Мда, така е, разума води тълпите и народа. А кой води по-малките тълпи? Мутри, скинари, побойници и всякакви отрепки, които се оповават на най-слабоумния(следователно безтрашен) и силен индивид който приемат за водач. Нека го наречем животинско, нали сме хора..Но до тази логика може да се стигне лесно, все пак това е ежедневие. Но нека говорим за по-скритите неща. Да се върнем на компанийките. Седя си аз в Борисовата градина в София, наблюдавам и изучавам собствения си вид. Защо винаги най-разголения, най-едрия и гръмогласния се чува и вижда, а останалите тънят в сянката му? Да щото е готин и хайде да му се радваме. Мне. Приложете горния пример за първобитното. Дори в една компания, където съществува един вид приятелство има йерархия. Разбира се това са първични инстинкти, подсъзнателно съществуване в общества, усложнени до различна степен. Ние си мислим едно, а всъщност правим друго без да го осъзнаваме. Звучи грубо, но всеки тайно тъи злоба и жажда да е като този, най-готиния. Разбира се, всеки иска да е на върха, но не на всеки му се отдава. Та това е един пример колко сме Човеци и колко сме господари на света и на всемогъщата ни мисловна дейност.

Преди седмица бях на излет край едно софийско село. На връщане трябваше да си хванем рейса от центъра на селото. А в същия ден селото имаше празник и разбира се всичко беше абсолютна дандания, кебабчета и дрифтове. Това, което завладя погледа ми бе една групичка от 10-12 лапета на по толкова години. Пред очите ми беше това стадно поведение, неприкрито по никакъв начин. По средата две по-високи момчета, а около тях обикаляха и скачаха останалите дребосъци. Обикаляха площада и не правиха кой знае какво. Високите вървяха на където си искат, сядаха където си искат, говореха си с който си искат. Останалите просто вървяха след тях и си говореха помежду си. Човешките деца са просто страхотни символи на 21ви век и поведението им е огледало на прогреса и егото. Та после дойдоха 2-3 деца със скутерчета и започнаха да обикалят "стадото" и да правят дрифтове. Водачите не реагираха мигновено и бързо и стадото им беше откраднато. Останалите лапета започнаха да се въртят около тия със скутерите и не обърнаха никакво внимание на лидерите. Последните поседяха малко, погледаха и те скутерите, разбраха че не могат да се мерят и си тръгнаха. После си тръгнаха и тези със скутерите. Остана едно стадо от десетина дребосъка, които осъзнаха че вече са сами и няма причина да седят на открито. Прибраха се по къщите си. Човека ще ни обясни това като детска игра и степен на забавление/скука. Ами нека човека да сложи първия пример за първобитно/животинско поведение върху този и да си извади изводи.

Толкова ли е сложно нещата да се погледнат под друг ъгъл и човещината ни да се отдалечи от егото и да се върне към първичното?

На улицата става инцидент. Блъснат човек, или каквото и да е. Кой се стичва на помощ? Този, който е най-интусиазиран и иска да се издигне в обществото като покаже умения и загриженост за себеподобните, а реално не му пука за лежащия. Дори и да му пука, то лицемерието ще граничи с реалната загриженост. Останалите седят и гледат и се наслаждават на гледката и със сложния си мозък започват да си представят всевъзможни изходи от ситуацията, като в повечето те са главните действащи лица.

Това бе по-различен пример, но в рамките на темата.

Всеки търси да е някой в този свят, да е уникален и даже да е над всички останали. По-голямата част правят всичко това подсъзнателно. Те са губещите.

Това, което движи днешния човек е страха. Ти си затворник на обществените закони и трябва да ги спазваш. Потенциала ти се ограничава и в главата навлиза чувството за страх, ярост, яд. Обзет от тези мисли, един мозък не може да функционира правилно. Това са първични инстинкти, отговор на несполучла се логика в модерния ум. Това кара хората да правят глупсти, грешки и лека по лека се отлагат на дъното.

Жаждата и нетърпението на човека да се отдалечи от животните го кара да става по-голям животно. Еволюцията не може да работи в пълния си капацитет в едно сегашно общество. Слабите и грозните тровят и овреждат света. Алчините и хитрите се възползват от първите. А от всичко това страдат, нормалните и тези които са на прав път към едни по-добро бъдеще. Всички губят. Може би някои личности от близкото минало са били прави за доста неща и са се опитали да ги приложат, но по доста груб и грешен начин.

Един може да ме помисли за расист заради тези думи. Еми не е така. Например аз се възхищавам точно на малобройните под-раси (ако мога така да се изразя). Визирам всичките индианци по света и негрите. Както и доста затворени общества в Азия. Те са постигнали абсолютна хармония с природата и са достигнали естествения си апогей, тъй като бита и културата им не се е променила от поне 15000 години. Те съществуват, в хармония с това което ги заобикаля. А ние сме тези, които плюем на земната логика, естествения ход на нещата и баланса. Поради една или другиа причина (някой друг път ще говоря за тях), ние сме достигнали до едно полубожие, чието движеща сила е егоизма.

Сигурен съм, че има тонове изписани книги за това, но честно казано не ме интересуват. По-добре аз сам да си изградя тези виждания от колкото някой друг да ми ги пъха в главата с инструменти на комерса и масовия фанатизъм. Това е един вид, да си уникален.

След тези думи, света може да се погледне и през моя поглед :)

It's been a while :>

Етo и я последната епика.

Сънувах един алтернативен наш свят. Един по-скоро фентъзи свят. Няколко раси си поделяха нашата планета. Немъртви – същества, произхождащи от мъртва материя, но движещи се на свобода. Те убиваха живото за да запълват редиците си. Владееха не много голяма земя..някъде си. Мрачна, изпълнена с развалини, мъртва почва. Оградена от планини, тя бе пазена да не излиза от пределите си от войнствени, тежко въоражени хора.Тези смели люде прекарваха по-голямата част от времето си сред планините и горите наоколо. Създаваха могъщи машини и всякакви огнестрелни оръжия. Носеха тежки брони и брадви. Никой не смееше да им се изпречи на пътя. Но те си знаеха ролята. Пазеха света от немъртвите. За останалите раси не мога да кажа много. Помня че бяха малобройни и дружяха с хората в разни модерни градове. Само в тази част на света, около този мъртъв континент ограден с могъщи планини цареше един не толкова приказен свят, колкото трябва да бъде.
Немъртвите правеха чести набези към главната порта на планинския им затвор. Тя представляваше колосален портал, затворен от огромни стоманени врати, а около него бойни кули и железни гиганти осеяни с оръдия. Всичко това струпано на едно не много високо плато излизащо от планината. Войските на немъртвите основно бяха изградени от скелети-войни, които често едва достигаха до подножието на платото, разпръсвани на прах и парченца от адските снаряди, падащи върху тях.
Планинците работеха над специално оръжие, с чиято помощ слагаха край на всеки немъртъв. Основния проблем с врага бе, че той биваше унищожаван много трудно – ако стане на прах или костния мозък се нареже на много парченца.
Битката, на която присъствах доказваше това. Бях страничен наблюдател и някакви надзиратели ме обучаваха да наблюдавам и разбирам немъртвите. В този ден, орда от скелети крачеха през един огромен каньон към въпросните порти. Разбира се бяха посрещнати от дъжд от взривове и шрапнели. И все пак някои от тях оцеляваха или се съединяваха на ново. Отнемаше повече време за съдеиние на по-разпръснатите и начупени скелети. Тогава бе ред на планинската пехота – здрави мъже, покрити със стоманени брони размахваха огромните си топори и разчленяваха всеки немъртъв изпречил им се на среща. В началото скелетите се опитаха да се бранят, но много бързо се втурнаха в отстъпление. Някои от тях спираха и започнаха да изпращат стрели в посока на гонещите планинци. Разбира се, имаше загуби и от човешка страна. Е в крайна сметка битката приключи сравнително бързо и хората се скриха в пещерите, пръснати из платото. Тогава един от надзорниците ми подаде някакъв странен бинокъл, с много джаджи по него, но ми каза само да гледам, а да не пипам. Е загледах се в подробностите на бойното поле и видях как, като магнити, някои останали по-здрави кости се съединяваха в странни форми, наподобяващи хуманоиди и се гърчеха с цел да се махнат от полето. Друго, много интересно нещо бе, как няколко глави, видимо без особено жизнено изражение, започнах да се търкалят и се насъбраха около едно копие. След това една по една започнаха да се нанизват на него, като постоянно си сменяха местата. В един момент разбрах какво правят. Надзирателя ми обясни, че има някаква глупава йерархична система при немъртвите, като най-запазените и красиви трупове винаги бяха най-отгоре или отпред. Така беше и с копието. На върха се настани главата на млад мъж, все още с кожа, очи и коса. Под него не толкова запазени глави си деляха тялото на копието. Предпоследната бе прост гол череп, с едно запазено око и някаква много смешна прическа – гъста, растяща на страни коса. А най-долния бе само част от някакъв череп. Накрая цялото копие се затъркули в посока, обратна на платото. Върнах бинокъла и от високото продължавах да виждам как разни човешки трупове започват бавно да лазят. После ме отведоха.
Не след дълго (вероятно няколко месеца ) атаката се поднови. Но този път беше различно. Бях изпратен далеч от платото, далеч и от мястото където наблюдавах предната битка. Бях в една от върховите точки над каньона. Забелязах малък отряд от скелети бутащи някаква странна машина, изградена от дъски и телесни части, от другата страна на каньона. След като достигнаха до края на каньона, спряха и започнаха някакви приготовления. Аз веднага се осъмних и тръгнах да предупреждавам пазачите на платото, но вече беше късно. Машината явно бе нещо като катапулт, защото изтреля огромна маса гнила и мъртва материя в посока платото. Гнусния снаряд се разпиля по цялата отбранителна система и хора. Чувах викове и писъци. Скелетите веднага се разбягаха и повече не ги видях. Бягайки към портата виждах как хората биваха поглъщани от тази материя и биваха разяждани. Отбранителните машини раждясваха и спираха да функционират, вратите на пещерите и главната порта се пропукваха. Някои от хората успяваха да избегнат жълто-зелената злокоба и се насочваха към някоя незасегната врата. Докато бягах, към една от тях, подканен от някакъв човек, видях как от каньона се зададе мъгла. Всичко мъртво, което влизаше в контакт с нея се раздвижваше и започваше да убива живите. Бързо загубих гледката, тъй като вече бягах през един тунел. Навлизайки в сърцето на планината виждах как вътре вече се води битка. Жени и деца бягаха в писъци и плач, а смелите войни бранеха до последно. Аз, заедно с още няколко цивилни се отправихме към друга пещера. Вътре беше като в лабиринт и загубих от поглед доста от придружаващите. Накрая останахме само трима. Зад нас се чуваха все по-малко писъци, а повече тракане и съскане. Най-накрая излязохме на другия край на планината. Обстановката бе зашеметяващо красива и различна от тази пред платото. Гъста гора от вековни извити дървета, топлина изпълнена със сладката песен на птици и божествено ухание на свежест и цветя. Всичко това оградено от високи зелени върхове и пронизано от множество малки и тесни пътечки. Край входа на пещерата имаше няколко къщи, вградени в самата скала. С мен бяха мъж и жена. Жената се скри в най-близката, а мъжът ( малко над средната възраст ) ме сграбчи за ръкава и ме дръпна към една по-отдалечена. Той имаше ключ за нея. Беше много изплашен и не успя да отключи от първия път. Нахълтахме вътре и той, направи един вид барикада от столове и маси. Набутаме в някаква ниша в стената и ми показа някакво малко лилаво пистолетче с прозрачно заострено дуло изпълнено със синя течност. Задъхан започна да ми обяснява, че е един от главните учени, които са работели върхи оръжието срещу немъртвите и че това, което ми показва е крайния продукт на труда им. Обясни ми, че това изстрелва малко, но достатъчно количество плазма, което превръща в прах всякаква органична тъкан, свързана помежду си с тъкани и връзки. В този момент той спря да ми говори, стисна здраво пистолетчето и погледна внимателно през едното прозорче. Присъединих се и аз. Преди да ме набута отново в нишата видях как няколко скелета се показаха от пещерата и веднага разбиха вратата на другата къща. Съскайки нападнаха жената, обезобразиха я и я убиха, докато тя правеше опит да се навре в някаква дупка в ъгъла на стаята. След като засъскаха в нещо като смях, един от тях (явно капитана им) посочи къщата, в която се бяхме скрили и направи знак на няколко скелета да нахлуят при нас, а той се върна обратно в пещерата. Тогава мъжът отново ме прикри зад някакви мебели и ми каза да пазя тишина и да не мърдам и че аз съм бил единствения шанс останалото човечество да разбере за изненадващата атака на немъртвите. Нареди ми, че немъртвите не са сигурни какво търсят, но знаят за съществуването на оръжието и че ако той умре, аз трябва да го дам на учените от останалия свят възможно най-бързо. След миг вратата бе разтрошена от секирите на скелетите и съскайки те започнаха да се премятат в стаята. Бяха доста пъргави и атлетични. Мъжът веднага се скри зад една маса и започна да стреля несигурно по новодошлите. И така станах свидетел на мощта на оръжието. Бях изненадан, а скелетите се смаяха и побягнаха, след като видяха как един техен събрат се изсипа на прах на земята. За жалост един от скелетите успя да избяга в пещерата в паническо съскане. Мъжът го гони с цел да се прицели по-точно на открито, но се отказа и се спря до едно дърво за да си почине. Извика ме и като се присъединих към него отново ме сграбчи нервно и ми каза, че трябва да побързаме. Посочи ми една от пътечките и ми каза, че на там е най-близкия човешки модерен град. На там трябваше да тръгнем. Набута ми оръжието в ръцете, с обяснението, че вече е стар и едва ли ще може да бяга с мен дълго. Тогава ме бутна към патеката и ми каза да бягам, че мъртвата жена започнала да съска, а от пещерата също се чу размърдване. Та побягнах аз, сам с оръжието, нямайки ни малка представа къде отивам и какво да очаквам.

След известно време гората се разреди и заприлича на парк. Видях панелни блокове, паркирани коли, хора и животни. Явно никой не бе чул за набезите на немъртвите. Докато се оглеждах неориентирано от някъде изкочи някакво момиче и ме дръпна на страни и ми каза, че знае защо съм тук и да побързаме. Вече бях много изморен, но за щастие крайната ни дестинация не бе далеч. Спряхме се сред някакъв паркинг между блоковете, осеян с гаражи и работилници за коли. Запътихме се към една от тях, където се бе събрала малка тълпа от хора. Там ми обясниха, че са научили за атаката, а постепенно и останалото население ще разбере. Немъртвите ги било страх да навлизат толкова навътре в града затова пращали отделни отряди, които превземали блок по блок, създавайки още от своите. Обясниха ми, че оръжието нямало да може да ми помогне особено, тъй като нямало как да бъде приложено, защото нямало вече учени, които да работят с него. Единствения начин за спъсение било да седим тихо и скрити на малки групи сред горите наоколо. Немъртвите не харесвали да ходят сред дървета и въпреки, че знаели че там има някой не се занимавали. След известно време бродене, обикаляне и криене, минахме през доста разрушени махали и останки от някакъв вид съпротива. Най-накрая стигнахме до по-закътано място и останахме там.
Живях в тази малка комуна от хора около година-две. Света, който познавахме не бе същия в по-голямата си част. По-централните градове и острови още не бяха засегнати от немъртвите. Някак си те не обичаха и да пътуват особено много или да се занимават с плаване или летене. Доста капризни бих казал. А сред владенията им бяхме останали много малко живи хора. Говореше се за някакви общества, които са били сключили сделка с немъртвите да ги богославят и да дават в жертвопренушение един жив човек на месец. Но това бе в по-отдалечените райони.
Един ден, нашия водач ни обясни, че съществувало нещо като съпротива не далеч от нашето местонахождение. Набързо ни даде нареждания и обяснения за подготовката за пътя. Целта бе да се запознаем с тези хора и да се съюзим с тях. Гориво вече не се произвеждаше и беше рядкост. Но за тази среща, използвахме един раздрънакн, все още работещ автомобил. Трябваше да покажем, че имаме сила и че срещата е един вид специална за да подсилим съюза. Когато пристигнахме на въпросното място погледа ми привлече висок панелен блок, полузакопан с пръст, а край него се извиваше някаква недовършена тухлена стена. Разни багери и хора копаеха от вътрешната и страна. Срещу блока, до един трафопост бе запален огън и десетки мъже, жени и деца се топлеха и се хранеха спокойно. Спряхме близо до тях и водача ни слезе придружен от помощниците му. Бе посрещнат от домакините. В началото разговора беше спокоен, но надменното поведение на домакините повдигна врява и нашия водач се ядоса и се върна в колата. Обясни ни, че тези хора са се отказали от съпротивата и се превърнали в поклонници и ми показа нещо като олтар близо до стената. Хората насядали около огъня започнаха да ни се смеят и да ни викат, че сме глупаци и напразно се борим срещи немъртвите. Тогава един дебел и мръсен мъж, смеейки се извади от някъде някакво кучи, постави го на олтара и му пречупи гръбнака. Пордължавайки да се хили с гнусния си глас той посочи някакъв подобен него му човек, седящ до огъня и каза, че той ще е следващия предаден в жертва, за благото на останалите. Сред врявата видях и един полицай, до съседна сграда да арестува някакви младежи, заради това, че крадяли храна. Разсеян от герлотията се обърна и тръгна към нас, сочейки ни с едната ръка а с другата държейки пистолета си.

В същия момент по радиото се обади някакъв наш скаут. Оказа се, че немъртвите (които вече от доста време очевидно бяха зарязали колонизацията си ) всъщност работели върху бомба, с апокалипстична сила. Радиото бе високо и доста от домакините ни чуха и се ядосаха. Веднага запалихме колата и тръгнахме през махалата да се връщаме в нашето обежище, но по друг път. За нещастие бе кално и постоянно затъвахме и се хлъзгахме а поклонниците ни гониха и ни крещяха, че ще ни убият. Полицая даже започна да стреля по нас. След кратко приключение се върнахме в обежището си. Седнахме да разясняваме ситуацията и скаута обясни, че тази бомба, вероятно създадена в лабораториите в планината била със сила, изчислена, като падне на дадено място на планетата да обгърне с унищожението си само владенията на живите. Още не бил обявен срок за изстрелването и. Определено нямало да бъде скоро, заради още приготовления. Това се оказа полезна инфромация. Водача, разтревожен ме отдръпна на страни от съвещанието и ми обясни, че ще прати мен и най-добрия му помощник на мисия, да предупредим останалия свят за идващата беда. Хората там не се страхуваха от немъртвите, знаейки за нежеланието на врага да се отдалечава от родните земи.
Така започна новото ми приключение. С въпросния помощник, чието име така и не научих се запътихме пеша към най-отдалечените части на града,където по улиците още имаше известна бройка движещи се автомобили, управлявани от поклонници. Целта бе да отвлечем някакво превозно средство и с негова цел да отидем до най-главния остров на човечеството, където се разполага столицата и да предупредим тамошните владетели. Трудно бе да спрем кола, тъй като хората не искаха да спират. Накрая помощника взе един минувач и го метна пред един автобус. Шофьора наби спирачки и ние се впуснахме към вратата и заблъскахме, но той веднага реагира, зави и продължи с висока скорост по неговите си задачи. Минувача тамън се изправяше зашеметен и до него наби спирачки втори автобус. Той не бе празен, а шофьора излезе стреснат. Веднага се възползвахме от момента. Отстранихме го като пречка и нахлухме в автобуса. Моя човек, веднага се настани пред волана и ми каза да успокоя пътниците. Бяха 5 или 6, стреснати и сгушени в края на автобуса бедни люде. Само до мен седеше една млада жена с момиченце, седнало в скута и като и двете ме гледаха със сериозен поглед. Бяха доста омълрушени (повече от останалите). Жената започна да ми говори някакви неща на странен език на висок глас и аз се постреснах малко. Помощника ми се разкрещя страшно и каза на всички да млъкват. Тогава жената с ръце избута момичето да се изправи. То ме гледаше с празен поглед изпълнен с някакъв странен цвят и ми каза, че няма да успея в това, с което съм се захванал и че всичко ще свърши в един момент. Тогава ми подаде някакъв медальон, направен от същата плазма, с която стреля пистолета ми. Каза ми, че като дойде време ще ми потрябва, а след това си седна до жената, която пък изведнъж се уплаши и отиде при другите хора.
По-късно спряхме до някаква болница в някакъв град. Наоколо всичко тънеше в разруха, но сградата беше сравнително запазена. Беше оградена от някаква лъскава стена и имаше два входа. Помощника ми обясни, че чакал някакви негови приятели да дойдат от болницата. И след като спряхме по средата на пустата улица, момичето пак ме погледна със стряскащия си поглед и ми каза да потегляме. Нещо ме накара да я послушам и извиках на шофьора да тръгва. Той учудено ми отказа и ми обясни, че тези хора ще носят лекарства за нашите болни хора, обратно у скривалището. Тогава му посочих момичето. Той се ужаси до известна степен докато я гледаше, после чухме някаква стрелба и видяхме как някакви хора бягаха и прескачаха стената на болницата и биваха обстрелвани. Шофоьора веднага натисна газта и продължихме в първоначалната посока.
Мина доста време докато стигнем до острова. Пътувахме дълго – месеци, може би години. Не се случи нещо кой знае какво. Спомените ми продължават от момента, в който аз съм вече в столицата, заедно с моя вече другар. Столицата бе смайваща.Градът докосваше небесата със своите стъклени небостъргачи и сияеше като перла от слънчевите лъчи. Бели пухкави облаци нежно плаваха сред простора а наоколо се разхождаха чисти и спретнати хора, изпълнени с радост и спокойствие.
Бяхме застанали до оградата на алеята до един плаж. Хората се радваха на живота и на морето. Изведнъж от небето се появи огромен предмет. Приземи се плавно във водата на плиткото и започна да издава едно специфично машинно, тихо жужене. Беше в неправилна форма от материя наподобяваща метал. Хората залюбопитстваха и започнаха да се насъбират около чудото. Ние, с моя другар си махнахме връхните дрехи и отидохме да проверим за какво иде реч. От тълпата пък някакъв женски глас се разписка че това е края на човешката раса. Много от хората започнаха да и се смеят. Аз се обърнах да я видя. Беше облечена в омърлушените парцали, типични за земите от където аз идвах. Тя беше като черна точка сред синьо-белия свят изпълващ тази част на земята. Беше ми позната, бях я виждал и преди. Тогава другаря ми ме потупа и ми каза да погледна към огромния предмет с размерите на малка къща. Покрива му се раздвижи и се разтвори като кутия. Тогава спрях да чуваш човешката глъчка. Спрях да чувам вълните и чайките. Спрях да чувам приятното монотомно бръмчене на града. Спрях да виждам каквото и да е, освен това което излезе от предмета. Силна, струя с непознат за мен произход и състав се издигаше до толкова на високо, че не виждах края, заслепен от слънцето. В себе си тя отразяваше цвета на града. Беше плавна и шумолеше като вълничка, разбиваща се в пясъка. Бях удивен от спокойствието и красотата на тази тайнствена мощ. След миг тази струя започна да расте и погълна мистериозния предмет. Като ауспих, от нейната основа започна да се стила дим, със голяма скорост, но не го усещах. Бях залисан от цялото чудо, което се случваше. В един миг всичко това погълна и мен. Изпитах безкрайно блаженство, обграден от синята енергия, бликаща от себе си, пронизваща небесата. Постепенно, тази мистерия започна да закрива слънцето като образува кръгъл облак на върха си. Заприлича на дърво. Дърво от синя, божествена енергия. После, по-надолу се образува втори облак. Тогава нещо в ума ми прещракна. Отплеснах се от транса, в който бях изпаднал. Сетивата ми започнаха да се връщат. В някаква далечина започнах да чувам писъци на хора. Усещах груба суха почва в нозете си, а не мек пясък в морето. Погледнах настрани и посегнах да потумам другаря си и видях, че той бе като замръзнал в поза на уплаха. Отправих внезаепн поглед на горе към чудото, което сякак се отдалечи от мен и като отместих поглед за последно, видях реалността. Другаря ми беше изпепелена гърчава фигура в море от прах и сажди. Море нямаше. Остров нямаше. Нямаше и величествени сгради. Имаше само пепел и тишина. В която и посока да погледнех, виждах как по хоризонта, голяма червена стена изчезва от погледа малко по-малко. Този предмет не бе извор на небесно щастие и мистериозно красиво дърво, а бомба. Оръжието създадено от немъртвите. Аз бях в сърцето на взрива, а по-късно в центъра на пустоща.
Но защо бях жив? Оглеждах си тялото. Бях само по бели, чеисти боксерки, защото се бях съблякал за да вляза в морето. Аз направо сияех. Започнах да се оглеждам в безумие и паника. И изведнъж се стреснах! Премигнах! Отново като че ли след сън. Бях в раздрънкания и очукан автобус. Зад мен бе шофьора - моя другар по съдба, а срещу мен бедни хора, сгушени един в друг в страх. Незнаейки какво се случва, нещо ме накара да погледна на долу. Момиченцето ме гледаше с изкрящо сини очи и ми каза да търся другите като мен, така надежда ще има. Докато осъзная какво се случва отново се върнах сред руините. А сред пепелта видях още едно сияние. Това бе нещастното момиче, което бях зърнал преди взрива в тълпата. Дрипите и се бяха превърнали в бяла рокля а на гърдите и сияеше някакъв син предмет. Тя се изправи и ми се усмихна и посочи към гърдите ми и ми каза „Виж.”. Медальона, който носех и аз вече години наред, подарен от момиченцето в автобуса, и той сиаяеше! Аз даже бях забравил за него. А дали това беше тя, изправена срещу мен? Времето като че ли беше спряло. Тя тръгна плавно и бавно към мен. Все едно мина цяла вечност докато стигна до мен. Усмихната ме хвана за рамената и всичко се преобрази. Все едно, събуден от сън, момичето ме бе сграбчило за рамената с мръсните си раце, цялата в дрипи и сажди и ми крещеше да тръгваме. Веднага забелязах, че и аз съм целия в мръсотия и я последвах. Двамата знаехме какво да търсим.
А изпепеленото окло нас се размърда. Целият свят се събужда мъртъв. Останахме само ние.

Край...или не?

unnamed

Казват, че човек се учи от грешките си. Така е. Но също така и страда. Физическите рани заздравяват, но психическите не. Те не могат да заздравеят. Един се опитва да ги забрави, с цел те да спрът да го нараняват. Понякога успява, понякога не. Дали ще живее живот в лъжа или заблуда, важното е че ще го живее. Всички ще умрем един ден, но живеем заради някакви цели, обикновено необясними. И през цялото време в умовете ни спят грешки, рани, грехове и прочие. Но идва един момент, в който всичко това се събужда и раздира психиката с бясните нокти на спомените. И тогава си задаваш въпроса - Кога ще го забравя пак? Кога ще си го припомня пак? И до кога?

Един мой колега постоянно повтаря една друга мисъл - Животът е радост и тъга. Така е разбира се. Отново, това са поредните факти, които ме карат да си изградя мое си мнение за живота. Дали ще е карма, всяко зло за добро, баланс..няма значение. Това са само думи и словосъчетания. И все пак, не са само думи и словосъчетания. Просто са закормени в ума и малко хора го осъзнават може би. Както да речем един атеист постоянно повтаря "О боже!", "Божеее!" спрямо нещо фрапиращо, без да осъзнава, че назовава нещо в което не вярва.

На земята има над 6 милиарда човешки същества. Живеем толкова нагъчкани. Да препознаеш някой е ежедневие. Понякога тежко ежедневие, което припомня нещо забравено. Сръзена от този първи удър, психиката ми поема втори. Доста интересен сън, с много емоция и разбирасе хора, които не трябва изобщо да съществуват повече в мен. Минало е много време и ще продължава да минава. И през цялото ми съществуване покрай него, то няма да спре да ми припомня какво съм преживял. Дали ще е през два месеца или две години, няма значение.

И какво от всичко това? Ами кара те да се ядосаш на себе си и на пук да продължиш на пред със смела крачка и да преглъщаш суровата истина. Това не е депресия, нито отчаяние. По-скоро те изважда от релсите, за да се върнеш обратно и да продължиш на където си се насочил.

Сънищата са едно от най-ценните неща които имам и ми се случват. Във тях виждам и преживявам всичко, което знам, усещам, виждам. Необикновен е този, който сънува нещо, което никога не е знаел, усещал или виждал. Случвало ми се е веднъж да имам пророчески сън, но само веднъж. Много хора мечтаят сънищата им да се сбъднат. Аз не. Честно казано ми омръзна да сънувам как родителите ми умират по гаден и брутелен начин. Омръзна ми да сънувам хора, които съм обичал и вероятно още обичам...обич която се е превърнала в рана. Омръзна ми с всеки изминал сън да има все повече и повече подробности покрай тези гадни сънища. Но, както обикновено, нищо не мога да направя по въпроса. Поне за сега. Кошмари? Не. Просто сънища. Кошмара те кара да се страхуваш и да се опитваш да избягаш. Това не са кошмари. Това са някакви психически тестове, как бих реагирал при вида на самоубийство с прерязване на вени. Как бих реагирал на среща с хора, който не искам да знам дали съществуват или не.

Примирявам се. Вглъбявам се в себе си и мисля и спомням. Може би до известна степен това е полезно - напомня ми кой съм и какво съм.

Нека бъде глобално затопляне...

Попаднах на този артикул: http://www.truth-it.net/anti_global_warming_scientists.html

Както казва една значима личност (Джейсън Мартел) - Interesting information :D

Та. На мен ми е ясно от край време, че глобалното затопляне е измислица и преувеличен факт от медии и правителства. Плаши простолюдието и то ще се подчинява. Как инъчи се контролират 6 милиарда човечета.

Говори се за разтапяне на ледове и затопляне. Това винаги се е случвало и ще продължи да се случва. Това е цикъл, кръговрат. След това ще последва леднекова епоха. Дали ще е кратка или дълга, варира. Последната кратка е била преди около 500 години. В лед е била вкована почти цяла Европа. Не помня точно, но около 10 години Темза е била замръзнала.

Интересно ми е обаче как учени отхвърлящи глобалното затопляне се обръщат точно към една от най-голямата мафия и арена на конспирации - ФОКС. Точно тези, които искат уж да ти отворят очите се обръщат за помоща към най-големите лъжци и манипулатори. А те се съгласяват. Бих дал аналогия - Един христианин да търси и намери истината за своя месая - Христос в страниците на Корана. Звучи до безкрай абсурдно, нали? Доста интересни неща се случват. Аз съм си верен на вярванията, базирани на логика и знание, но ми е интересно какво ще си помислятдругите ( да речем 90% ) коне с капаци наречени хора. Ще започнат да харчат и хабят още? Защото ще се успокоят? Хах. Парадоксално. Да, ние влияем, но минимално или поне не сериозно на затоплянето. Като го правим в страх. Разбере ли обикновения човечец, че всичко е вероятно ОК, ще се издъни като засили прихода на отрови към средата, респективно засили влиянието. Провал. Абсолютен. И какво сега...Живеем в свят на лъжи и измами, да. Какво можем да направим? Да уважаваме природата и да живеем спрямо нейните закони, а не нашите прищявки. Отново лицемернича, тъй като в момента хабя енергия и съм роб на измислената демокрация, която пък робува на капитализма. Но на този етап от развитието си, аз не мога да сторя повече. Инвистирам в желание и мечти, та по-нататък да се отърва от този измислен свят. Работи се по въпроса, защо не и с успех. Въпрос на желание. Не ми пука особено кой какво мисли да прави и да струва. В момента цивилизацията ни върви към демографска разруха - прекалено много хора, прекалено много идеи, прекалено много религии. Тактическо отсъпление е варианта за мен. Да избягам и да се скрия. Къде и как, ще покаже бъдещето. Трябва да има надежда, изградена на здрави идеали, мечти и разбира се безпогрешна логика, инъчи останалото е сляпа вяра. А нейната задача е изчезнала преди няколко века.

Ал Гор иска да докара света към по-доброто като го лъже, а опозицията да даде истина и да закопае? Какво се случва? Благородна лъжа срещу грешно осъзнание? Парадоксално до края на иронията си...

Унищожен за пореден път

Събудих се преди малко, а очите още ме болят от сълзите, които пролях снощи. Отдавам цялото си внимание и живот към най-близките ми приятели и разбира се животните ми. Винаги съм твърдял, че всяка гад която отглеждам ми е като дете. Ценя всяка животинка повече дори от човек. Аз мразя човека. Е...аз не мога да мразя, но да речем че го ненавиждам. И все пак, снощи си отиде едно от най-обичаните същества в моя живот. Плъхчето ми Афродита. Последно такава болка изпитах когато ми почина кучето, преди мноооого много години. Болката е просто тежка. През 2009 умряха разни роднини и ценни хора и разбира се..почувствах липсата им и изпитах носталгична болка, не толкова за тях, ами по-скоро заради близките на тях. Но това тук е повече. Грозно е да го кажа, но кой да ме съди? Къде е стандарта за красота? В този свят на лъжи, безразличие, корупция, жажда за пари, има ли стандарт за качествен и базов морал. Не. Аз си живея в моя свят на мизантропия и антисоциалност, живея за природата и нейните чада. Неупесуема е болката към изгубена любов. За един обикновен малоумник от улицата това не значи нищо. Той даже би се зарадвал, че даден плъх е умрял. Но за мен, си е отишло създание, за което съм поверен да се грижа и да отдам всичко. Това е начина ми на живот, това съм правил от както се помня, това продължавам да правя, Уча в университет за тези неща, и ще продължа да ги правя до края на дните ми. Човешкия живот не значи нищо. Живота на едно невинно плъхче е всичко. Бих дал аналогия. Живота на една ракова клетка не значи нищо, даже е вреден и трябва да се отстрани, а живота на един неврон в мозъка е до безкрай ценен.


Разбира се приятелите. Важен компонент от малкия социален живот, който имам...всъщност не е малък. Налага ми се да се занимавам с невежи и да съм сред тях, но изпитван безкрайно блаженство да съм сам и да не се обръщам внимание на когото и да било. Та! Приятелите! Разбира се в труден момент се появяват и те. В случая бяха моите двама налични съквартиранти, които само с присъствието си ме утешиха до някаква степен. Допълнително знаейки, че единия също изпитва огромна болка към загубеното, направи нещата по-леки. Звучи парадоксално, но така работят човешките емоции, на пук на натуралната логика. Алкохол, деспути и стара музика. Това разчупи мъката и агонията.


А де да беше сън. Но не е.


И вън вали сняг. Ако беше дъжд, щеше да е по-силна емоцията - небесата плачат за нелепата смърт на едно невинно и обичано същество.

Ей такива случаи ме озлобяват още повече и ме карат да си изливам негативността върху най-големия провал на тази планета - човека. Никой не може да ме съди за начина ми на мислене и думите ми. Никой няма право да ме критикува.

Провал.

Всеки ден сънувам по безброй интересни и интригуващи сънища! Но просто не ми се занимава да ги описвам. Хм...как да го обясня. Когато човек живее толкова много, нужно ли е да води дневник за всеки свой ход? Не, излишно е. Еми ето го и отговра към моя проблем.

Почти всички мои добри приятели са ми казали "Моля те, спри да ми разказваш сънищата си!". Ок :) Те губят! ВИЕ губите. До сега съм споделил не малко количество информация, обхващащо не малко хора. А това, което се вихри в мен през последните 5-6 месеца е невероятно. Говоря така, защото има причина. Пак казвам, аз сънувам постоянно и всеки ден. Всяка сутрин аз ставам и в главата ми се въртят приключения, които съм изживял в друг свят, но не изпитвам умора! Не са някакви глупави случки. Винаги има интрига. Винаги има намесен мой скъп приятел, или човек който обичам. Все повече и повече се появява епичноста и екстремноста! Съпоставки и стари чувства се смесват в микс на неопределима емоция. Когато срещна някой по улицата или в заведение, просто не мога да се здържа и му казвам "Аз те сънувах!". Мда. Дори и малка роля да има, там където е бил е била важна. Разбира се, има хора които се опитвам да отпиша от спомените и живота си, но явно това е грешен подход. Колкото повече се бориш срещу тях, те толкова повече те обгръщат със страстното си блаженство (градено от факта че съществуват). И какво ми остава? Да се боря срещу тях, или да се предам? И в двата случая губя, и в двата случая се предавам. Каквото става, нека става. В сънищата ми всичко е прекрасно, но като се събудя се чувствам просто като боклук. И все пак. Продължавам да живея в светове на абсолютен хаос, който сътворява перфектния ред, спрямо вечния закон на баланса. Просто не съм седнал да описвам изживяните моменти: Смърт, Убийство, Страст, Мъка...и като цяло, всичко което може човек да си помисли. Изживявам толкова много емоции за една нощ, а през деня гния в застой и лъжи. Искам да избягам от реалността? А има ли изход? Ми..

Една нова инвазия

Личи си, че последния месец и половина крайно ме мързи да пиша, та сега реших да опиша съня ми от преди няма и 10 минути.

Поради някаква причина седях срещу моста в Бургас. С мен бяха и разни приятели, но се пръснаха. Двама отидоха да се къпят в морето, а другите двама да се разходят до плочата на моста. И аз останах сам и седнах на едни стълби и зазяпах хората. Имаше един тип с тениска на Running Wld (група която на скоро се разпадна..), който беше с приятелката си и незнайно що и двамата скочиха от моста. Моите приятели им помогнаха да излязат, а после и те скочиха и започнаха да плуват към брега. После се появи майка ми! Хах, и започна да ми говори някакви си глупости. А аз гледах небето, по-скоро Луната и вътрешно знаех, че ще се случи нещо интересно...е така и стана. Докато седяхме минаха едни приятели, които се занимават с физика и астрономия и се бяха запътили към една сграда от лявата ми страна, дето принципно трябва да е заведение, ама сега беше някаква малка обсерватория. Спрях да поздравя единия и се оказа, че всъщност съм с хавлия, ама не съм я облякал добре и не можах да си извадя ръката и той ме подмина и ми каза, че кометата всеки момент ще премине. В този момент аз и майка ми забихме боглед в небето. И да..просто беше невероятно красиво. Една блещукаща светлина, четвърт колкото луната мина покрай нея. Опашката и се виеше като камшици. Но слънцето беше така разположено, че можехме да виждаме кометата само за малко, защото после трябваше да се преместим, а тогава слънцето ни печеше в очите. Та извадих си аз телефона (който реално е счупен и не работи) и направих няколко снимки. Докато преминаваше край Луната, кометата пресветна няколко пъти, все едно нещо по-малко преминава пред нея. Но ума ми бързо се заангажира над една глупост на майка ми! Тя в желанието си да види феномена по-добре се превърна в една гад, вид водно конче, което съществува като фантастична единица в една компютърна игра - Heroes 3 и започна да блуждае край деретата на морската градина. Аз бягах след нея да я пазя, защото очевидно още незнаеше как да лети и какво изобщо да прави. Другото шашкащо беше, че имаше линиипо самите алеи и преминаваха влакове! Та трябваше да я спасявам от време на време като и изкрещявам или като я плясках настрани. В един момент ми омръзна и теглих една майна и си седнах на първоначалното място, а тя ме последва след няколко минути. Прз това време аз разглеждах снимките на телефона и видях нещо доста интересно, от което могат да те побият тръпки. На снимките кометата беше размазана и се виждаше слабо, но за нейна сметка бях хванал в кадър два космически кораба, очевидно не със земен произход. Останах изумен (запаметиха ми се в главата тези НЛО-та и ги надрасках на едно листче, ще има и снимка). Около мен имаше и други хора, които явно също са искали да снимат кометата, но са хванали и нещо друго в кадър. После започнаха да се чуват писъци. Тръгнах аз към сградата и тука вече ми се размива малко спомена. След като влязох се пренесох в някакъв блок, някъде си, в някакъв апартамент с някакви си познати. Май се бях пренесъл назад във времето (не много) и тръгнах да обикалям и да търся изход, защото блока беше огромен, имаше изключително широки коридори и стълбища. В същото време пък постоянно някакви баби и дядовци ме занимаваха с някакви тъпи въпроси относно апартамента, в който явно живея и беше възникнал някакъв проблем. В крайна сметка по някакъв начин, който не го помня, пак се пренесох в обсерваторийката в морската, но доста след феномена. Беше пусто и стените бяха изписани в разни символи със спрей. Това, което успях да разбера от тях, е че има две съществуващи фракции (вероятно банди или мафии) не се харесват и си зачекват постоянно маркировките по стени и прочие. Малко странно. Бях с още един човек, но не помня кой. Двамата се мотахме из разни стаи и коридори и намирахме разни материи по стените, напомнящи на желе, зелени. В една от стаите обаче намерихме нещо повече. Не беше човешко същество, или вече не е, но ни нападна и ми вкара нещо в носа и изчезна. Хуманоид беше, но не помня нищо повече. С колегата се изплашихме до смърт и тръгнахме да бягаме и намерихме изхода. Всичко беше опустошено и хора, приличащи на зомбита шареха наляво надясно. Изтичахме до една кола и решихме да се махаме от града. Аз седнах зад в волана :D нищо, че почти нямам идея как се кара кола. Потеглихме. От време на време си бърках в носа да видя какво ли е набутал онзи изрод, но нямаше нищо. Периодично обаче капеше такава зелена слуз и се пръскаше в малка паяжинка. Докато карахме, получавах нещо като привидения и се стрясках. Виждах себе си увит в същата паяжина, мъртъв на седалката до мен. Накарах другаря ми да кара, че да не стане някакво произшествие с това разсейване. По пътя кола видяхме, чак когато се отдалечихме на няколко километра. През разни поля се виеше пътя и хълмове (отново). Радио се появи, но по нито една станция не споменаха нищо за зомбита и НЛО-та. Стигнахме до най-близкия град. Незнам защо обаче слязохме от колата още в предверието и продължихме пеша. Пресякохме разни големи улици и се забихме в едно кафене, което представляваше бутка с масички от пред. Бармана беше усмихнат и си говореше с разни клиенти и гледаха някакъв мач. Веднага го питахме дали по новините или където и да било са казали нещо за инвазия, за зомбита, за превземане на цял град. Той се изхили и ни каза, че няма такова нещо. И ни обясни, че наскоро се чул с някой си от "Бургас" (очевидно не съм бил в Бургас) и че всичко си е било окей. Получавал си стока и такива работи. Даже ни избазика, че в момента нашия отбор пада от техния и посочи телевизора. Нещо не беше наред. Вероятно пак сме се пренесли във времето или нещо такова. А от както слязохма от колата аз мъкнах със себе си една торба с една кутия вътре, а в кутията имаше сандвич и някакъв тефтер. Докато говорихме с бармана обаче една жена ми беше взела торбата. И след като превърши разговора и се ориентирахме към една маса я видях как ме гледа до един кош за боклук и държи торбата. Веднага станах и тя тръгна да ходи забързано на някъде. Хванах я за ръката и си взех торбата. Казах и да се държи малко по-зряло, че не и отива да краде по такъв глупав начин и си седнах на масата и заръбах сандвича. Тя нищо не каза и дойде и пред мен се опита да ми я вземе. Беше слаба с коса до ушите и не много висока. Облечена бе в някъв костюм и ме гледаше много уплашено. Казах и да се разкара. Тя още няколко пъти се опита да ми вземе кутията накрая станах. Отново я грабнах и се отдалечихме и и казах, че ще я нараня. Тогава тя предложи услугите си :D и аз се съгласих естествено. Знаех, че ще ми се случи нещо..но си казах майната му. На фона на всичко останало. Та тръгнахме из разни махали да си търсим място и видях доста интересни неща, които всъщност са си интересни само на мене си. Имам някаква привързаност към соц-инфраструктура хаха. Както и да е. Пробвахме зад един вход, но се появиха някакви геймърчета, дебели и малки. И наредих единия, че за нищо не става и продължихме. Спрях се до входа на един блок и от пред имаше легло и и казах че там ще става каквото ще става и се събудих.

Та такива ми ти работи. Аз май еротични сънища не съм побликувал, но може някой ден да го направя..има какво да се отбележи. Хаха, секс с жена, която съм застрелял в главата и разни такива :D

Ето и снимка на корабите, домързя ме да ги нарисувам по-хубаво.

Отново в играта

Мина доста време от както последно писах тук. Все пак прекарах 10 дена из гори, поля и плажове в северна България и още 10 в мързел и мизантропия. Та насабра се материал и то не малко. Преди няколко дена реших да драсна едни мисли, но приятно ме изненада факта, че ми бяха спряли акаунта (явно заради отсъствието), за което трябваше да чакам 1 ден да ми го реактивират и респективно ми изчезна музата. Сънища много. Разнообразни. С много емоция. Но този от тая сутрин (защото заспах към 5) беше просто черешката.

Е! Началото ми е мътно. Аз и още един познат вървяхме в някъв странен град. Малки постройки, тихи улички, не много хора. Запознахме се с 3 жени. Бяха малко мълчаливи и доста мистериозни. Имаше нещо диво в тях. Те ни съблазниха с кратки разговори и ни поканиха в тяхната къща. След кратка разходка навлязохме в някаква махала с двуетажни къщи. Никаква особена архитектура - обикновено правоъгълни къщи. Тези на жените бяха две, застанали в двата ъгъла на един голям квадратен двор. Около къщите и двора бяха наредени стотици бели туби от по 10-15 литра горе долу...едрички бяха. Не обърнах особено внимание. Последваха разни сладки приказки и ласки, ако не се лъжа. Жените в началото само се усмихваха и почти не казваха нищо. Бяха добре сложени с рошави черни дълги коси, облечени в обикновени черно-кафеви рокли. На пръв поглед неподдържани жени, но нещо в тях привличаше мен и приятеля ми, който не го помня сега кой точно беше. По едно време едната жена стана и подкани другите да влязат в мазето на едната къща, като покани и другаря ми..но не и мен. Във всеки случай аз бях доволен, че поне той се забавлява. Та изчезнаха те в едното външно мазе на вътрешната къща. Пообикалях малко. Разгледах къщите, нищо особено. В един момент ми стана любопитно и реших да надникна какво се случва долу. Слязох по едно малко стълбище, което продължаваше в дясно. Там стената свърши и видях самото мазе. Тогава изтръпнах! Цялото бе осеяно с трупове. Човешки крайници и органи бяха натрупани на купчини. Тук таме някоя кофа, бидон или туба, пълни с месо и още крайници. На места имаше натрупани още не напълно разчленени хора, но все пак мъртви. Видях разкъсани бебета, органи, търкалящи се глави, очи и всякакви чаркалъци. Приятеля ми крещеше с глух вик (едва го чувах) на една дървена маса с одрязани китки и стъпала, гол нарязан по тялото с нож. Жените се бяха наредили и се хилиха вманиачено и налудничево. Размахваха някакви остри предмети и се готвеха да го доразкъсат и да изядът част от него. А аз просто седях, показал се едва едва, ужасен от гледката. В първия момент незнаех какво да направя и само гледах останките...гледах очите, които се търкаляха от очните ябълки на пода. Физиономиите на лицата бяха изкревени в зловеща усмивка, изпълнена с гнили зъби. И както вече споменах, доста от тях бяха бебешки глави. В този момент другаря ми ме видя и в агонията си изкрещя да се махам и да се спасявам. Жените светкавично се обърнаха с променени до ужас физиономии и започнаха да крещят в неистов писък. Аз се втурнах по стълбите към двора. Докато бягах, чувах писъците зад мен да се приближават. Сметнах, че точно от тия жени едва ли ще мога да избягам и започнах да се лутам из двора да намеря нещо с което да се защитя. Колкото и да е странно намерих някакви странни уреди в едни бурени. Представляваха някакви машини подобни на резачки, но едната вместо резач имаше дуло - голямо дуло през което изтрелваше на пакети сгъстен въздух. Другото наподобяваше клюн. Жените още не бяха изкочили и ми хрумна, че може и да не оцелея, но поне да ги изоблича! Веднага започнах да отварям всичките туби и бурета из двора с клюна. Навсякъде се изливаха литри разложена човешка плът. Изкривени физиономии и тела се търкаляха по тревата в неестествено сгърчена форма. Срещах десетки очи, десетки лица. Започна да се разнася невероятна воня. В този момент на двора изкочиха жените. Започнах да ми се молят да спра, защото ще бъдат арестувани заради това. Тогава захвърлих клюна и взех другата машинария и запичнах да се приближавам заплашително към тях. Притеснените им физиономии се преобразиха в зловещи маски на злото и една от тях извади същия механизъм и започнахме да си разменяхме концентрирани въздушни маси, които удряха бая силничко. За да ги избегна аз мятах срещу тях туби или части от туби и ако имах възможност отвръщах със стрелба. В даден момент, целия двор заприлича на повърня от устата на бехемот, погълнал цяло село. Съседи и минувачи се насъбраха край оградата. Пристигна полиция. Жените бяха арестувани, а аз газех из поне 10 см слой от разложени хора. Очите ми сълзяха от гнусния мирис на трупове. Със запушен нос и лице покрито с тениска пробвах да дишам с уста на дълги интервали от време по малко. Но дори в устата си усещах най-гнусното. Беше непоносимо и едва едва прекосих двора и се измъкнах. Лицата още ме гледаха. Бяха малко по-усмихнати. И все пак, бяха тъй мъртви и разложени. Толкова черно-кафеви, жълти и оранжеви. Плуваха в собствената си слуз. Не помня какво се случи с моя приятел. Май го спасиха. Тези жени бяха крайно извратени. В къщата после се намериха снимки и информация за повечето трупове. Самотници, деца, старци, цели семейства. Тези жени бяха едно гнусно въплащение на горските самодиви. Да ги нарека градски канибали.

Събудих се защото ми се бе допикало и като отворих очи и придобих съзнание за реалния свят, усетих как една мощна лига ми се стичаше по възглавницата и бе образувала мощна локвичка :D Бил съм изпаднал в дълбооок сън.

Това е за сега от мен. Скоро още.

Поетична ретроспекция vol. 1

Преди година и нещо, с моя приятел Пламен (Шу) бяхме подхванали една интересна тема за смъртта и хората. Той се бе натъкнал на някакви стихчета, писани от млади хора по време на войните в България, след освобождението. Бяха доста мрачни и тъжни. Принципно.. Но на мен естествено ми бяха малко смешни. Таа казах си аз, че не е голяма философия да драснеш подобно нещо и сътворих три стихчета. Едното посветено на смърта, второто е по-фолклорно, а третото обгръща една приказна част от природата. Ето ги и тях.

Момче


В стая, без прозорци, без врати
Младо момче на стол седи
До него тъмна свещ блести
Лицето му да озари

Студ властва над тялото му
Червеи излизат от очите
Тъмнина витае из ума му
Тъга извира от стените

Кой ще го намери
Кой ще го погребе
Забравено човешко тяло
В царство на грехове




* * *


Лица

По пътечка от селото далечно
През море от дървета безконечно
Стара къща, самотна седи
Обладана от духове и мъгли

Казват, че над гроб е построена
От самия дявол изградена
Никой не живее там
Никой не я посещава сам

С факла светла, в черна нощ отидох там
Нарамил мех с вода и брадва на колан
Любопитство ме заведе там
И от гледката останах прикован

Луната озари двора със сноп светлина
И видях, заровени лица
От къщата се чу тътен силен
Излезе през врата Дяволът угрижен

Страх го бе, за градината му мила
Страх го бе, за черната могила
Вперил поглед в мен
Изсмя се той през корем!

"Момче глупаво! Махай се веднага и не казвай нико му!
Че и твоето лице, ще ми стане цвете в градината!
Ще те поливам с кръвта на монахинята!
Тази която зове себе си, майка твоя
Ще бъде вечно моя!
Бягай на далеч и нико му, нито реч!"

Втрещен аз бях
И факлата изтарвах
Побягнах към селото ми родно
През храсти и дървета неуморно

Стигнах аз, в дома си мил
И за вчас забравих, где съм бил
Ни лица заровени, ни Дявол гневен
Изчезна всичко, като сън черен!


* * *

Царе на свободата

О, там далеко!
Далеко под синьото небе
Където се стели безкрайното поле
Стени от планини и вечни гори
Го бранят от зли очи

Далеко там, където вятърът пее
Далеко там, където хоризонта синее
Талази от зелена и равна трева
Се стелят до безкрайност, до края на света

Тропот от копита, песента на конете
Свободни и горди, неуморни са им нозете
Като силен вихър, страховит
Те препускат по дома им, открит

Не знаят те, що е страх
Не знаят те, що е грях
Вечни и свободни
Силни и неуморни

Далеко там, в царство необятно
Далеко там, под небето свято
Препускат волните коне
Царе на свободата са те!

Ах тази нелогичност!

Преди 2 дена, нощния покой отново ме отнесе към нови земи.

Град, напомнящ за Бургас. В този град съм бил и преди. Имам доста сънища свързани с него. Разбира се минаха дни от както сънувах това и не помня всичко. Е ще започна с това, че на някаква поляна пред един блок имаше концерт, на който забравих кой щеше да свири. Не бях сам. Имаше много приятели там. Лично аз се движех с момичето Елена! Та сцената представляваше една дървена плоскост, турена на тревата. Полянката не бе голяма стотина метра диаметър. А пред самата сцена имаше някакви подобия на ограждения, съставени от..нещо като водосточни тънки тръби, но не точно. По-скоро перила, образуващи пътеки пред сцената и всеки зрител имаше определено място от пред, а останалите просто се бутаха назад. Тука съня напомня на концерта на Dream Theater, на който присъствах преди седмица. Напомня по това, че на събитието отново бях с Ели. Не искахме да се бутаме да сме най-отпред и седяхме по-отстрани и назад. Така бе и в съня...поне идеята бе такава. Помня, че видях един приятел - Делю (който беше и на Dream Theater) да се бута сред тълпата. Но аз реших, че е рано да се нареждаме за шоуто и мръднах назад. Ако не се лъжа Елито бе зад мен през останалата част от съня. Отправих се към една част от поляната, която представляваше изрязана стая, в която имаше голям шкаф с няколко чекмеджета. Около него се бяха насъбрали доста хора и бяха заинтригувани какво има вътре. Някои от тях ме подтикваха да ги отворя с идеята, че може да има изненада вътре. Е, сторих го. Нищо специално не намерих, освен стари вехтории - разни листи, части от някакви машини и това което ми направи най-голямо впечатление - следи от монети по долната дъска на чекмеджето. Все едно някой е сложил стотинката там и я натиснал толкова силно, че да се отпечата. Това ме заинтригува и започнах да оглеждам следите и да го опипвам. Бях две всъщност, от една и от две стотинки (като парични стойности). Последваха няколко отивания до сцената и няколко връщания към шкафа, като наистина не помня подробности. После се оказа, че един приятел е направил нещо и в момента се води дело за него. Става дума за Кампуса (Камен). Той беше сгафил нещо, но не мога да се сетя какво. Не беше свършил нещо както трябва и както бе обещал на някой и бе осъден за 3 или 5 години, не помня. Това незнам как го разбрахме..май по нечий телефон. Идеята бе да отидем до съда в този град и да видим дали може да направим нещо за него. Аз и още някакви (май Ран и Насо) се качихме в някаква кола и се отправихме към съда. В един момент спряхме и продължихме пеша, защото не бяхме сигурни за пътя. Започнахме да разпитваме някакви хора и те ни обясниха. А тези хора бяха част от един разкъсан поток, който се нижише към друга част на града, защото там имало някакъв си концерт. Ние много искахме да отидем, но бяхме заети все пак. Е стигнахме до съда. Влязохме в някаква сграда в един приземен етаж. Стените бяха дървени и имаше разни колони и столове и няколко дървени врати. Самата зала беше зад вратите, но не ни допуснаха. Освен нас, в помещението беше Кампуса, няколко полицаи и разни юристи. Мисля, че и родителите на Кампуса бяха там, но не помня как изглеждаха (по простата причина, че никога не съм ги виждал). Някакъв чичка ядосано ни обясни, че за Камен вече е взето решение и че е осъден на 3 или 5 години затвор и че никой няма намерение да се застъпва за него. А осъдения бе крайно разтроен и ни се извиняваше. Това незнам защо. После се отправихме към концерта, но така и не разбрахме от къде точно да минем и се събудих.

конец

Аз човекът

Това не е сън, нито фантазия. Това съм аз.


Хаос цари в съзнанието ми. Но няма Зевс да го укроти. Оставам аз.


Като типичен човек аз страдам от константа депресия за несъвършенство. Защо ли? Защото е така. И все пак, аз оцелявам. Оцелявам както много други като мен. Отново защо ли? Защото мога. Е, това е една история за мен и моето аз.

Хаос. А аз смятам отново да го преборя. А хаоса представлява сбор от събития, чувства и мисли в моето съзнание. Кое е моето съзнание? То е! Познавам себе си. Аз съм три фракции - ум, душа, тяло. Ума управлява благодарение на душата! А тялото е просто гостоприемник и подчинен. Е! Гнетеж неземен пръска пареща светлина в моето съществуване. Какво правя аз? Правя обратното!


Решавам да потърся себе си. А къде съм аз. Естествено на много места, но аз искам да съм в своя дом. Намирам се на около 600 километра от родния дом и морето. Ах, морето! Моя док на чувства и откровения! Е не! Аз съм в най-големия град в тази дадена територия. Аз съм в милионен жилищен комплекс в който няма море ( моята страст ), но има моя втори дом - гора. Логически погледнато, може да се счита за гора, въпреки безбройните пейки, игрища и хора - Борисова градина. Или просто парка.

Е славно се отправих към кътчето, в което смятах че ще намеря покой. По пътя си купих бяло вино, за да ми олегне мисълта. Натоварен вече вървях към своята дестинация. По пътя се сблъсках с едни авантюристи - няколко охлюва, които явно бяха решени да преминат грозния асвалт, за да стигнат до по-добри земи. Е, аз им помогнах като ги преместих. Е, вече бях с една усмивка по-напред!

Та навлязох аз из дебрите на парка. Горд съм, че съм прекарвал безброй часове в гори, в техните съцра или просто сред тях. Но сега бе различно. Да! Аз бях заобиколен от растения, но какви?! Тука идва първия съществен парадокс. Изкуственоста на всичко това ме подтискаше. И все пак аз се абстрахирах от антропогенния фактор. Отворих си виното, седнах на удобна пейка, нагласих си подходяща музика и се гмурнах в магията. Разбира се, не всичко мина добре. Полезния и правилен момент бе, когато разграничих Хаоса на части и си преговорих на бързо кое трябва да се поправи. Поправи? Мда! Поправи! Съзнанието ми е една машина чиито части не работят както трябва! Не работи ли една част, респективно не работят поне още няколко! Съзнанието ми е счупено и има нужда от помощ!

Е сам съм, на пейка. Зад мен греят нощните лампи и погледа ми не изтърва сенките на клатушкащите се клони на дърветата. Толкова много приличаха на човешки ръце, протягащи се да ме удошат! Повредена гледка. Неестествена. Не трябваща да бъде. Но аз бях там, видях го, почувствах го.

И така, реших да направя един простичък парадокс. Да се приблежа до нещото, което мразя, за да се чувствам по-спокоен, за да мисля!? Нали, странно е. Отидох на светло, за да знам, че човешката простотия няма да ме застигне! А какво е човешката простотия?Човека е развален психологически организъм, той нарушава законите на природата първично, което е неправилно, респективно - нелогично. Човека е непредсказуемо същество, човек може да убие когато си иска, без причина, без мотив, без каквото и да било! А кой съм аз? Аз съм този който седи сам на пейка в парка, въоражен само с една бутилка вино!

Разбира се че се почувствах уязвим! Идеята на цялото мероприятие бе един вид медитация. Но за жалост идиотизма на расата ми ме предаде. Пазя си гърба за да съм жив.

Е това, което реших бе да се преместя. Забих се на едни по-светли пейки. Като цяло Борисовата градина беше празна, но аз пак знаех как на сто метра от мен има солидна човешка глъч, и че един стандартен глупак никога не би ме нападнал или направил каквото и да било!

Е седях си аз. Изкарвах факт след факт и го реформирах. Както вече споменах, ума ми е този който владее. В случая той задаваше повечето въпроси, а отговори получаваше от душата ми. Ума има логическо и праволинейно мислене, а душата е интуитивна и жива. Двете заедно правят едно съзнание. Разделения Хаос бе на лице, на лице бяха и преговорените факти пръснати в частици. Отаваше само да си отговоря на въпросите и да си направя нужните обещания. Моето съзнание е мой храм. В този храм има много реликви, наредени на различни олтари. Някои от тях са стари и счупени, а други сияещи и нови. Аз се отправих към две конкретни. Под тях бяха изредени надписи, описващи същественото у тях. Е, някои от тези надписи трябваше да бъда изтрити, подменени или просто зачеркнати за известно време. Дебати нямаше, просто действах. Надписите просто преминаваха, всеки устремен към своята дестинация. Това, което последва бе отново да си ги преговоря, да знам че са си на мястото. Остваше само да ги закърмя с обещания. Обещания към себе си, за едно по-добро бъдеще, изпълнено с правилни взаимоотношения към дадени личности. А шишето олекна. То си свърши ролята, помогна ми да се отпусна и да се оставя на течението на мисълта ми. Обстановката също се погрижи за моето спокойствие. Духаше лек хладен ветрец - перфектния ветрец. Дърветата се люшкаха ритмично и живо. Няколкото лампи зад тях премигваха с ритъма на листата и караха сенките да танцуват. Това което ми липсваше бе една ясна гледка на небето, да видя звездите и безкрая. Но това бе крайно наваксано от прегръдката на зелената природа. Хаоса почти изчезна. Аз, го накарах да изчезне. Аз го превърнах в ред, в логика, в правилност и точност. Аз съм този Зевс, който пребори нищото и създаде нещото. Един нов свят, или по-скоро един нов компонент от този свят, изпълнен с правилни обещания. А вече от мен зависи дали те ще се спазят.

Така завърши поредното ми пътешествие в света на моето аз. За жалост, не на най-правилното място, не където съм свикнал...край вълните и техните симфонии, под вселената и нейните очи, сред прегръдките на морските бризове и ласките на нежните им капки. Аз съм безкраен, защото още не съм стигнал до границите. Аз съм бог, който почитам и изповядвам.

Преди няколко дена в главата ми изникнаха няколко реда, които ясно отговаряха на проблемите ми. Те ще са част от песен.

Alone, I am with me
In silence I hear my mind
Speaking of sanity, thinking about madness

Between these trees I find peace
I gaze my eyes to the horizon
What I see is what I feel
And what I need is where I am

Апокалипстични каши

Насабрания гнетеж в мен явно се избива и в сънищата ми, отново. Снощи те бяха толкова подробни, овързани и драматични, но за жалост просто не можах да запомня всичко.

В първия действието се развиваше в покрайнините на някакъв разрушен град. Опустошен от някаква война и около него има само голи поля и хълмове (хах колко често все я има епичната картина на безкрайни хълмове и планини в сънищата ми нали, яко е!). Имаше една част от тях заградена с множество телени огради и вътре лабиринтно, като в скрап зона натрупани сякакви буклуци. Всичко това го държеше някакъв тип, облечен в черна роба и притежаваше някаква сила, която не се сещам каква беше. Май да се телепортира и да отблъсква хора от територията си. Имаше една крайна част от всичко, която бе минирана и осеяна с храсти. Аз бях част от някаква съпротива, но срещу кого, не помня. Разбира се бях навлечен в оръфани дрехи и разни снаражения като ножове и пищове, които не ми влизаха в употреба, незнам защо. Лично моята мисия бе да отмъкна някакви предмети от скрап ярда, но въпросния злодей го пазеше доста осърдно. А сега като се замисля, аз и моите хора (които не ги помня кои са) се борихме срещу някакви войници, който явно се опитваха да въведат някакъв вид военно управление и обикаляха с танкове и трябваше и от тях да се крия. И това е общо де. Както казах не помня повечето подробности. Например поне 5 пъти се опитвах да открия предметите и влизах от различни страни и злодея все ме намираше и се отървавах на косъм от живота си. Мдам, ако не се лъжа силите му не въжаха извън територията му и той често се ядосваше като избягвах през оградата. В крайна сметка, след множество опити успях да го излъжа и да го накарам да иде на другия край на огромния ярд (някакъв вид примамка бях сложил) и успях да влезна в малката му къща, която всъщност от вътре май бе бая огромна и доста се забавих докато намеря това което търсих. Но точно когато намерих предметите и тръгнах да бягам той ми се изпречи и най-после ме спипа. А в същия момент военните нахлуха през оградите и го арестуваха, той бе безсилен срещу тях поради някаква причина. Аз бях вербуван към войската а злодея беше някак си доволен от това. После разбрах защо. Точно този батальон бе обречен да ходи да защитава някакъв си каньон и някаква база от някакви си изроди. На кратко, пренесох се в играта Starcraft, която не съм играл от много време, но вчера си мислих за нея, и това явно е довело до нейната поява. Та, аз бях един обикновен войник и някаква сила ме разпредели, заедно с останалите. Имаше разни командири и герои и танкове и прочие и точно като започна нашествието и като започнахме да стреляме се събудих. Помня че имах разправия с някъв маршал за една кратечница, защото той не бе разпределил тежните оръжия правилно и исках едно за мен да стрелям от една тераса че пред мен почти нямаше никой който да пази и така.

Събуждането ми естествено бе за секунди и започва нов сън. Озовавам се в класна стая. Много силно напомняща за една в която прекарах 2 години в ПМГ, но се намираше в сградата на основното ми училище (типична сцена между другото). Вътре класът бе съставен от хора, които не са ми били съученици в реалния живот. Специално си спомням две приятелки - Инна и Лори, с които реално аз много обичам да си правя шеги за зайци и такива животинчета и те се дразнят и така. Ако не ме лъже паметта се оплаках на Инна (защото тя учи архитектура), че базата (от предния сън) е била разположена на много неправилно място и разпределението на отбраната е било Не на ниво. Другото което помня, че много се лигавихме. Влизаха и излизаха разни даскали, оставяха някакви листи с различни задачи и тестове, които правихме. Но през цялото време всеки говореше с всеки и се смеехме и беше забавно и освежаващо. Последното което помня е, че Лори тръгна да ме гъделичка и аз потърсих помощ от Инна като и хванах ръцете и ги насочих към Лори. И си оплетох пръстите в тези на Инна. Това е, друго по-съществено не помня. И в двата съня небето бе сиво и леко мрачно.

Интересно ми е как почти нямам сънища в затворени места. Или ако са такива поне гледката ще е епична през прозорец или процеп. Все хълмове и далечни планини, морета и безкрайни плажове, пустини. Което е яко, защото обожавам подобни гледки и места. Ох в главата ми се въртят толкова неразказани сънища.

Ще се опитам да си спомня на един, който сънувах преди година. Ще го разкажа заради това, че действието се развива на затворено място - в гимназията ми - ПМГ.

Училището си бе същото на външен вид, но се намираше на един връх на около 50-60 метра височина, наподобяващ вулкан. Самата сграда по принцип е Г-образна и е на 3 етажа. Аз нещо бях на горните етажи в една от стаите и излизах да сляза до партера където е стола. Но това което ми направи впечатление бе, че коридорите бяха пусти и тъмни. Стените бяха разнебитени и на места имаше просто дупки в тях изпълнени с мрак. Заинтересувано обикалях да разгледам дали навсякъде е така. Повечето класни стаи бяха абсолютно опразнени а на вън беше мрак с червеникъв оттенак, придаващ подтискащо настроение. Из коридорите се чуваха далечни викове и дерзания. Цялата ситуация напомняше на филм на ужасите ( а аз принципно не гледам такива, защото са ми скучни). Стълбищата бяха поорутени и честно казано ме беше страх да слизам по тях, защото можеха всеки момент да се срутят. Не бях единствено проверил кенефите и естествено се отправих на там. Те бяха превърнати в нещо като затворнически килии, но всичко беше орутено и много стени бяха съборени и както споменах по-горе имаше доста тъмни коридори и дупки. Всичко беше раждясало, олющено, разнасяше се мирис на застояло и влага (мда..мирис!). Видях в един от кенефите едно момиче. Младо, русо с рокля по цялото тяло, като пижама. Цялото бе опърпано и мръсно и рошаво. То ми се усмихваше и ми каза нещо, не помня какво и се скри в една тъмна стая. Аз честно казано се притесних и не исках да влизам вътре, но знаех че трябва да отида. Нещо ме накара да се почувствам, че момичето е в опасност и аз бях единствения наблизо. Е влязох и от някъде пресвяткаше лампа и виждах размазани Неща по стените. Момичето беше някъде вътре и ми се смееше и я видях само когато избяга от стаята. Хукнах след нея и продължих по някакви стълби и стигнах до друг коридор. От коридора изкочиха някакви привидно нормални хора, но с разкъсани дрехи и не бяха много доволни, че ме виждат. Бяха озверели. Имаха ножове и химикали и тел и каквото можеха да намерят под ръка и да го използват за оръжие. Аз, разбира се нямах нищо. Успях да завъртя някакъв тип и да го набия на ножа на друг нападател и да му взема химикала, и след като нокалтирах втора с някви шутове взех и ножа. От тук нататък започна пълна касапница. Ръгах, кълцах, разкъсвах. Помня че крещях много от гняв. Последния който убих бе някакъв арабин, който се опита да се скрие в едина от дупките. Аз го хванах за раменете, обърнах го и забих няколко пъти химикала в гърдите му. Той се гърчеше от болка, а аз усещах как пластмасата премесена с желязо прониква между ребрата му и хрущи. Накрая го ритнах на земята. Целия бях облян в кръв и бях озлобен. Тръгнах надолу по стълбита и излязах в двора и видях гледката от възвишението. Целия град бе в огньове и навсякъде върлуваха някакви банди. Мрак осеян от свирепи викове на диви хора. Зад училището имаше една висока кула, около 20 метра с фенер отгоре - подобно на фар. Реших да тръгна на там да видя дали има живи, тъй като бе единствената светлина от електричество, но по пътя срещнах много озверени, които ме подгониха..бяха прекалено много и побягнах обратно към даскало и се събудих.

Един от най-мрачните ми сънища. Място в което съм изпитвал какви ли не емоции, сега превърнато в обежище на злодеи, и стаи оцапани с вътрешности и какво ли не..просто Неща, които висяха по стените. Аз описах само една стая от кенефите, но бях в поне няколко кенефа. Някои имаха решетки, като част от тях бяха счупени...от нещо. Момичето бе единственото живо същество, което не ме нападна. В далечините чувах постоянно викове и плачове като доста от тях бяха на познати хора. Начина ми на борба срещу нападателите беше без всякаква логика. Просто размахвах ножа или химикала и ръгах и кълцах каквото смогна. Помня че виждах агония в очите на умиращите, най-вече в арабнина, който умря последен.

В момента не мога да се сетя за друг сън конкретен сън на затворено, събиращ в себе си мрак и агресия. Но си спомних какво сънувах вчера..или поне от части.

Мрак. Отново мрак. Бургас, отново опустошен и опожарен. Навсякъде хората се криеха като плъхове и не смееха да се разхождат нормално. Раздърпани и мръсни дебнеха зад руини и буклуци всеки който се осмеляваше да преминава изправен от там. От къде тоя страх? От това което помня, източника на злокобноста беше дребен, дебел клоун, оцапан с грозен грим. Въпросния изрод контролираше някакви хуманоиди, които притежаваха различни сили и бяха целите олепени в парцали, маски, брони и какво ли не. Те му служиха. Кой бях аз? Аз бях никой. Бях си нормалния аз, който се бореше в новия свят на разруха.

От там от където помня съня, аз бях на плажа в Бургас, до моста. Пред мен се откриваше тегава гледка на отминала война. Море липсваше. Там където би трябвало да е то, имаше мрачни пясъчни дюни, оградни като ниви с малки дървени стенички. По подобен начин са оградени солниците в Бургас - на отделни басейни, разделени от дървени стени с пръст между тях. Но в съня нямаше басейнчета а локви. По една по-дълга свободна ивица имаше нещо като селце. Прав път заобграден от съборетини, направени от различни материали - дъски, ламарини, парцали и какво ли още не. Хората лежаха по земята гладни и безсилни. Един от тях успя да се изправи и да ме предупреди да не продължавам, защото ще намерея единствено смърта си. Обясни ми, че в момента на власт е нов владетел, който не толерира здравото тяло и здравия разум. В крайна сметка се поразходих измежду къщите и се нагледах на мизерия и агония. Хората просто умираха. Няколко десетки метра след цялата зона имаше някакво подобие на портал, който ме телепортира в града. Озовах се в центъра на Бургас, до Свободния Университет. Хора нямаше, освен един познат, мисля че Ран, но не мога да се сетя, който като ме видя ме грабна и ми каза да се скрием. Но аз не исках. В този момент видях как двама души идват към нас. Това бяха китариста и барабниста на може би л'бимата ми група - Edguy - Дирк Зауър и Феликс Бонхе. Аз потръпнах и се изправих и хукнах срещу тях. Обзе ме неупесуема емоция, да срещна любими музиканти. Веднага ги заговорих, до колкот можех не-фанатически за да не ги изплаша. Те ми се зарадваха и разменихме няколко приказки. В този момент реших, че е редно да им поискам автограф за една моя приятелка и тогава всичко рухна. Лицата им се сбръчкаха и те ми казах, че трябва да тръгват. Аз ги спрях и ги помолих още по-учтиво. Феликс се засмя и тръгна, Дирк остана и грубо ми каза, че няма намерение да ми дава автографи па и няма на какво и с какво. Аз панически забих поглед в земята около мен и намерих някакъв лист и май извадих един спрял химикал от джоба ми (такъв с който се мъчех преди да заспя) и му ги връчих. Той ме отблъсна и понечи да тръгне. Аз го сграбчих и му казах, че трябва да ми даде тоя автограф. Ядосано той ми изръмжа сам да си го напиша, а той само да се подпише. И написах го аз а той надраска някакви произволни черти и каза, че това не му е истинския подпис и му е се тая. Отскубна се и бясно тръгна към входа на университета, през който преди мигове Феликс вече беше преминал. Аз бях доста разочарован и натъжен, но нямах време за такива неща зашото другаря който беше до мен и тръпнеше най-после ме сграбчи и тръгнахме да бягаме към моя комплекс, който бе наблизо. И от тук се започна един екшън, който не го помня много. Намерихме някаква екипировка, която щеше да ни помогне да се борим срещу слогите на онзи проклет клоун. След като приборихме част от тях той се ядоса. Всичко се развиваше по покривите на разни сгради или пред входовете на блоковете. Докато убивахме един от слугите той се появи в някаква летяща машина пред нас и ни се изсмя и каза, че за наказание сега той ще събере всичките си слуги и ще избие целия град. В този миг зад него изкочиха множество изрода и ние побягнахме. Бягахме колкот можехме по-бързо и стигхаме до една главна улица където се бяха събрали доста хора и бяха изпаднали в някаква паника. Аз и другаря ми и още някакви дет в последствие се бяха присъединили към нас веднага размятахме екипировките с идеята, че няма да ни забележат и няма да умрем веднага. В този момент от един ъгъл изкочи с бесен смях клоуна аз покрай него безчетна войска от всякакви видоизменени хора и животни..абсолютен ужъс. Който се изпречеше пред тях беше разкъсван на парченца и разпръскван по цялата улица. Аз се бях озовал по-средата на улицата и ядосано се втурнах срещу тях..ако ще се мре, да се мре в битка и отново се събудих, щот някой вдигна шум.

И да, това е за сега от мен. Вмрачих малко нещата, но трябва да има от всичко в този живот.

Тъпня

Последните 5-6 дена бяха доста емоционални и почти нямаше време за сън, респективно сънищата ми бяха кратки, скучни и псевдо реални, поради факта че често се будех от различни дразнения. Обикновено ситуацията бе как нещо, което реално се случва около мене, приема обрат в съня ми, който е незначителен.

Мдам. Първо незначителен тричасов сън преди изпит, след това 11 часово пътуване (заради куп почивки и спирания) до Бургас. След това още веднъж 3 часа сън следван от 6 часов път до Камен Бряг, отново поради по-горе изброените причини. Доста уморително. И след това просто три дни рок фест, където повече от час не можах да дремна на спокойствие и фактически ми се насъбират към десетина часа сън за три вечери, яко а? На фона на цялата умора и емоция просто си е тежичко. Някак си е интересен факта, че успях да се напия само на Камен Бряг, а след това просто не исках, защото не ми беше нужно. Освен може би за третия ден, който поне от части посветих на мъката на един много скъп приятел, като такова нещо от може би 5 години не бях чувствал. Но важното е че посветих мига на него и на тежката му загуба и се радвам, че до мен бе скъп човек, който да ми помогне. Абсолютен хаос от чувства. Сълзи от болка, усмивки от щастие..като вълни. А после, след изтормозения ум и тяло следва депресия, която ще отмине, оставяйки белези. Мислех си, че това което ми се случи на по-миналия рок фест заслужава едно от централните места в мисловната ми зала на славата по концерти. Е, не.

Прибрах се. Безразличен към всичко и всеки. И след кратка ретроспекция ме сви корема и ми стана лошо. Както предния път, но по-силно. Тая вечер сигурно няма да заспя лесно и ще трябва да се боря с реалността без почивката във временните бягства от нея.

За финал, с цел да изцидя максимално, качествено и бързо моментното ми ментално състояние, без да оставям каквито и да е отрови след себе си, се отдавам на също тъй силната емоция вложена от мен и моя скъп приятел Жоро в нашата песен - Shores of Pirgos. Посветена първоначално на любимия ни роден град, а в последствие и на морето и песента на вълните. Това което е вътре е дошло от същото място от което в момента извират куп други емоции. Може би първите са тези които трябва изведат последните в правилната посока, изцяло.

А утре, отново на път за София. Отново изпити, после пак изпити и пак изпити. Чак до първи Август. А след това, е редно всичко да си дойде на мястото.

В момента не мога да се сетя за по-стойностни и незабравими 3 дни от година насам. Благодаря на тези, които заслужават и те знаят кои са.