триточие

Стигна се до момент, в който до мене би трябвало да е човека на когото бих споделил всичко и бих отдал всичко. Този човек го има, но жестокото студено държание от негова страна ме заключва в една черна клетка. Изгубих желание да контактувам с който и да било. Понякога се храня на сила, заспивам с някакви хапчета, които май не е много добре да взимам. Пуша като комин.

Стигна се до момент, в който си помислих, че човека до мен ще е този, за който винаги съм мечтал и не бих искал да бъде друг. От среща получавам една мъгла, закриваща стена от чувства и емоции.

Стигна се до момент, в който ума ми се вманиачава в този човек, a oт него получавам...нищо. Абсолютно нищо.

Изолация до постигане на кариерните цели. Контакти на колегиално ниво. Контакт със семейство. Няма на кой да споделя, какво е в съзнанието ми. Добре, че го има този убит блог, че ако случайно погина, някой да се сети да ми намери мислите.

Някакви потрепервания получавам от време на време на горните крайници. От какво ли, сигурно от филма, в който живея.

Стигна се до момент, в който вече не мога да се пренасям в любимия ми свят на сънищата по нормален начин. Между час и час и половина, изтормозващи духа въртежи в самотното легло. Мисли, които по никакъв начин не искат да напуснат главата ми, относно този човек, който по никакъв начин не показва, че иска да е в главата ми. Мисли за хиляди диалози, мисли за хиляди събития, все с логично-тъжен край. Най-после сън. Най-после същите мисли, но в подсъзнанието.

Стигна се до момент, в който по цял ден мисля за това. Добре, че имам работа от време на време, та има в какво да се съсредоточа, поне за момент. После отново, едни и същи мисли.

Стигна се до момент, в който се чувствам изгубен и изоставен.

Крайно нежелание да изповядвам болката пред физически лица. Безкрайно благодарен за съществуването на този мой архив. Някой ден, ако още съм, ще побера всичко между две корици. На този етап живота тече. Тече и аз се нося като сапун в тесен отходен канал, със стени от резци и шипове, шлайфайки по възможно най-грозния и неестествен начин моето аз.

От време на време излизам да се разхождам навън. Сядам на някоя пейка, в някой от парковете в този прекрасен град. Сядам, паля и гледам хората. Гледам дърветата. Гледам птиците. Гледам небето. Поглеждам себе си и си тръгвам. Така по час-два на ден. Понякога през ден. Понякога през два. По-често през ден.

Дали да се притеснявам за здравето си? Да, имам известни проблеми със сърцето. Да, пия някакви преспивателни, които почти не вършат работа и трябва да прекалявам с дозата. Ума е развален и болен. Няма който да го поправи, няма кой да го излекува. Има, но него не го интересува. А само ако знаех на него какво му е. Само ако можех да разбера, защо този друг човек се държи така. Но не мога. С един човек бих искал да имам диалог и комуникация, а той ще иска обратното.

Не знам дали не се повтарям от някой по-преден пост, ама понякога ми се иска да съм прост малоумник. Без ценности, без образование, без характеристика, без способности. Някакъв прост общак, шофьор интересуващ се от абсолютно банални и скучни неща, вероятно религиозен. Съжелявам единствено себе си, че позволих да се издигна до такова ниво, на което да мразя и ненавиждам всички. Ниво, на което имам знания за какво ли не, но единственото, което мога да направя с тях е едно нищо. Едно абсолютно нищо.

Стигна се до момент, в който на 25 годишна възраст, започнах да си задавам възможно най-глупавите въпроси. Много малко хора от близките ми явно оценяват и взимат на сериозно всичко, с което се занимавам. Най-болезненото, най-тънкорежещото е, че точно тези хора, които по някакъв начин искам да ме взимат на сериозно и да уважават и ценят това, което правя, не го правят.

Стигна се до момент, в който аз не знам какво да правя. Опитах се да правя нещо и всичко започна да се рине в по-усилени обороти. Май е най-добре да прекратя какъвто и да е било опит да правя каквото и да е. Очевидно не съм добър в това, защото на среща не получавам положителни отзиви и резултати. А колко виновен съм аз самия? Безкрайно! Когато се опитваш да опазиш нещо, да не го счупиш, ти го потрошаваш. Извода е, че трябва да си абсолютен безхаберник и непукист. Точно това, което не съм и не знам как да бъда.

Тривиалното ме отвращава. Стандартите ме карат да изпитвам онова гадно чувство в корема. Късно е да слагам капаците. Прекалено късно. Иска ми се толкова много, но не мога вече. Мога единствено да затварям очи за по-дълго време. Но когато спре да постъпва информация през очите, мозъка се съсредоточава в себе си. Когато няма какво да видя, започвам да си представям. Един кръговъртеж, който би спрял едва когато носещата сила се изпари.

Имаше един интересен момент преди седмица и половина. Купувах си цигари от някаква лафка в центъра на София. След приключване на тривиалните покупко-продажнически глупости, продавачката (млада и много добре изглеждаща)  ме погледна в очите и ми пожела някакви доста уместни неща за предстоящата година. Беше вече 6ти Януари, а аз забих при думите и. Благодарих и, тя ми се усмихна и аз изчезнах. Все едно знаеше какви глупости ми се въртяха в главата. А да, разбира се всичко това са пълни глупости. Какво друго може да е, освен да е глупост. Кой нормален би си тормозил крехката и оригинална главичка с такива неща. Кой? Не знам, не ме интересува.

Никога до сега не бях чувствал това, за толкова продължителен период от време и с такава сила. Не и на тази възраст с така наречената "мъдрост" зад нея. Страх ме е да видя това, ако се случи след 10 години.

Най-обичам самотата. А още повече обичам да я прекарвам с любимия човек до мен.