Този път съня беше от етническо естество! Хах, сънувах че съм турчин!
Съня започна как съм в апартамента на брат ми и гонихме някакво избягало животно и в един друг момент се озовах в някакво село. Простичко - 1 главна улица, десетина къщички, прашно, наоколо полета. Нямаше жив човек, с изключение на няколко турци. Някога това село е било българско, но са дошли турците и вече е турско. И аз се криех в една от къщите и са пазех от господарите, че ако изляза на вън ще ме накажат. Обастановката в къщите беше доста соцаджийска - старите соц уреди и сякаквите пластмасови джаджи еднодневки. И въпреки това всичко останало напомняше за 19 век. Нататък съня ми е доста неясен на моменти, но помня основните неща. В селото господстваше един ага, който имаше за помощник един по-дребен турчин. Шефа беше дебел, мазен с някви шарени шалвари и тюрбан, а помощника сух, дребен с елече, тъмно шалварче и фес. В един момент, животното което търсихме с брат ми, което всъщност не беше едно се оказа че паралелно са избягали и в селото. Сега се сетих! Значи в апартамента на брат ми терасата е много дълга и свързва две стаи. Поради някаква странна причина си бях закарал мишките и един голям заек в апартамента на брат ми. И разбира се те бягаха постоянно и се криеха под няква ламарина дет реално не съществува и спаха отдолу. А заека само се подаваше през едно стъкло от едната стая и душеше. И всъщност с брат ми не ги гонихме ами само им се радвахме как се гушкат и спят. А в селото агата беше крайно недоволен, че някой се разхожда по улиците и мобилизира всички, т.е. аз и помощника му да ги търсим и да ги избием. Разбира се аз не смятах да ги избивам и като намерих няколко ги скрих зад една къща и казах, че там е чисто и няма следа от животните. След дълго обикаляне и гонене агата се усети, че нещо не е наред, а по някакъв начин агите от съседните села също усетиха това хаха. Помощника се бе забил в полето и с викове се връщаше и крещеше, че другите аги идват! И аз се покатерих на едно хълмче и видях в далечината същите турци като тези от това село да идват насам, но бяха с различни цветове на дрехите. Бяха далеч и нашия ага веднага започна да дава заповеди да слагаме масата в една от къщите, че ни идват гости. После, незнам как се случи, но май убих нашия ага хаха и се преоблякох с неговите дрехи и аз станах шефчето. Е наритах помощника да помага с масата, че другите аги идват. Закасняхме. Аз ги посрещнах и ги опътих към една къща, където беше най-голямата маса на селото и ги настаних. Бях крайно любезен с гостите, но те не се радваха особено поради факта, че масата бе празна и заради факта, че закона е нарушен и живи същества се разхождат по улиците. Аз веднага наритах помощника и двамата отидохме в кухнята и го набутах да носи някакви питиета а аз се заех със салатата. Както и да е наредихме масата и започнахме да обсъждаме проблема. Отново обръщах внимание на малкте дреболийки изпълващи стаята, но вниманието ми бе отнето от един ага, явно най-големия шеф сред всичките. През цялото време те не спряха да ми говорят някакви неща които не разбирах и този ага ме хвана и ме обърна към стената. От някъде изкара прожектор и започна да показва филм на стената. Филма бе историята на селото, т.е. как турците са дошли и са избили всичките българи. Беше черно бял и прескачаше, доста автентично бих казал. Това което видях в кадрите беше хероизъм! Една баба, на две патерици изкарала една голяма пушка и застреля няколко турци, но беше посечена. Разни други селяни с пушки и вили се бранеха по улиците и сваляха турчин след турчин, но просто нямаха шанс и така свърши филма. Аз незнаех какво да кажа по въпроса и ги гледах тъпо а те с интерес и железни физиономии, чакащи някакъв отговор. В този момент май се усетиха, че не съм много доволен от това което видях и заизвадиха саби и се събудих!
Доста изхакан сън, с нетипично естество за мен. Логиката в него е следната. Агите бяха копия от един индийски изпълнител с известната му песен Tunak Tunak. Цялата простотия с това етническо неразбирателство и като цяло гръбнака на съня са подбудени от снощните сцена на един приятел. Той е върл и краен националист и говореше доста работи тая вечер поради доста голямо количество изконсумиран алкохол. А аз в крайна сметка съм изключително толерантен тип и вече ми е все тая, кой е турчин, кой еврейн (ей там мое са поспори :D), арменец, сърбин, румънец, грък, македонец и който и да било. Аз съм За падането на границите и За обединението на света. Но разбира се това една безкрайно различна и дълга тема, която не ми се занимава да започвам в момента. Направих този блог не с политическа цел. И все пак, някой път може и да засегна темата.
А като стана дума за животинки. Вчера сънувах кучето си, което както всички знаят си отиде преди няколко години и вярвам, че това бе най-тежкия и гаден момент в живота ми. Но както постоянно казвам, то си отиде физически. Джесика винаги ще остане в главата и ума ми и винаги ще сме заедно в моите сънища. Доста често я сънувам и всичко е доста реално и аз знам че имам само няколко мига да съм с нея и и се радвам максимално. Играхме си в къщи в Бургас и се лигавихме и сякакви такива. А останалата част от съня се развиваше в някаква книжарница където аз и разни приятели търсихме някакви джаджи и книги за подарък и за някво изобретение. И там после отидохме на някакъв купон, където някой избяга и трябваше да го гоним и така..не особено интересен сън.
6/21/2009
6/18/2009
Метълски истории
Снощи пак на два пъти сънувах разни работи. Ще започна с първия сън.
Действието се развива в София. Аз, Насо, Геша (фън Жоро) и Ран се прибираме от запой. Аз бях трезвен, а те доста пияни;) хаха. Вървим из разни улички към квартирата да спим. Беше тъмно. Стигнахме ние квартирата, но нямаше нищо общо с нашата. Беше няква доста тясна и напомняше на апартамента на брат ми по разположение на стаите. Забихме се в кухнята и имаше някво подобие на тераса цялата блокирана от някви вехтории. Е подхвана се няква тема за разговор. Имаше доста емоция. В един момент Насо спомена че единия съсед много са оплаквал от нас защото сме вдигали много шум и постоянно ни тропал, ние единствено се съгласихме хаха..какво можехме да направим. Георги изцепи, че на следващия ден имал рожден ден и всички сме поканени. И така се пръснахме да му търсим подарък. Аз не помня къде отидох и как отидох до там, но се сдобих с чаша на която пише Sonata Arctica - име на група, която Жоро крайно не харесва, но аз все пак реших да му я подаря на шега. И запътвам се аз към мястото където щеше да е рождения ден. Оказа се, че ще е край едно село - Земен, където реално ми беше практиката по един предмет в университета. Е отивам там и естествено всичко беше до безкрай различно. Беше в гората и наблизо имаше ЖП линия. Всичко представляваше няколко дребни постройки скрити между дърветата. Някой ме опъти да отида към "хотелната" част и ми обясниха кое ми е стаята. Та качвам се аз и влизам отново в някво малко тясно апартаментче, отново подобно на апартамента на брат ми, но този път доста повече си приличаха. Бях обут с кубинки, някъв панталон,тениска на Edguy, голям Кожен шлифер (какъвто нямам) и започнах да се преобличам в едната стая, че да вляза да се изкъпя и прочие. В същи момент в стаята влиза една бивша съученичка - Веселина. Хах, бях инзненадан и я питах какво прави тук. То са оказа, че и тя била отседнала в тази стая, но не ми каза поради каква причина навестява това забутано място. Както и да е. Доста се мотках. Обикалях апартамента, разглеждах разни стари джаджи и прочие. По едно време телефона ми звънна и се оказа че тържеството било започнало отдавна и че само мен ме нямало. Набързо започнах отново да се контя. Весито ми се пречкаше тук там в апартамента...беше доста тясно. По едно време не ми се бе мярнала доста време и отивам в едната спалня и какво да видя, Тя застанала на терасата, спортно облечена, а в стаята брат ми и той спортно облечен. Двамата играеха тенис :D. Бях изключително изненадан, но нямах време за губене. Навлякох се, слязох до долу и тръгнах по някаква патечка. Изведнъж се озовах на някво игрище. Тенис игрище. Там видях как този път и баща ми се присъединил към брат ми и двамата играеха срещу Весито и значително надделяваха. Но интересното бе че тя играеше доста по-добре от тях, но топката и винаги се удряше в някаква невидима преграда и не можеше да отбележи точка. Но нямах време да се занимавам. Забих се край игрището към публиката. Хората седяха като роботи и не издаваха звук. Между седалките имаше малки патечки, като на всеки ъгъл седеше по една жена на средна възраст облечена в бяло. Видях как една такава веднага предружи някакво семейство което ставаше. Тръгнах по една от пътечките и в бързината без да искам побутнах леко една от жените дето седеше на един ъгъл и продължих нагоре. Зад мен тя се развика нещо "Госпожице, госпожице спрете!". Госпожице?! Спрях се, но не се обърнах и чух как нещо припка зад мен и се задъхва - "Госпожице, как може да се обличате така, не мога да разбера вие..." - и в същия момент гневно се обърнах и жената се стресна - "Ама вие не сте госпожица!". Да, беше логично. Казах и нещо от рода да внимава как говори на хората и че не са ме бъркали за момиче от 5 години, което е факт хах. Обърнах се и продължих да тичам по пътечките. Цялата ми външност предаваше мощ и мъжественост - кобинките, шлифера, размерите ми, косата...добре де, тя може би ме издаде, но брадата си беше стабилна, даже май споменах на жената че от кога жените имат бради. Е тя продължи да циври нещо зад мен, но аз бързах и се измъкнах от игрището. Минах отново през някакви пътечки през гората и стигнах до стара сграда, където би трябвало да бъде тържеството. Влязох в единствения вход и се забих по някакви стълби надолу. Озовах се в някво подземие, направено като заведение. Имаше една огромна маса на която седяха страшно много познати хора и Жоро на почетното място. Всички млъкнаха като ме видяха. Жоро беше безкрайно разочарован. Седеше като скован на стола и ме гледаше лошо и промълви "1 ЧАС! 1 ЧАС! ЗАКАСНЯ!" и аз се извиних и понечих да подам подаръка, който бе в някъв заден джоб на шлифера и се усетих, че ако го дам ще го обидя дори още, а ако не го дам...същата работа и настана хаос в главата ми. И в крайна сметка се събудих.
Мдам, странни работи. Помня доста малки подробности около прибирането ми към квартирата и апартамента с Весито - форми на сградите, храстчета и тревички по улиците, дървета, облаци в мрачното небе, предмети в къщата които някога бяха на баба ми и дядо ми, но те не мисля че са от значение. Най-интересната част е може би самото игрище. На фона на целия сън, където всичко тънеше в мрак, чернотия, груби фигури и пиянски изблици, точно стадиона беше огрян от слънцето. Беше тихо - чуваха се само играчите и леко ръкопляскане. Хората седяха кротко и не мърдаха, бяха облечени във всякакви бели или шарени дрехи. И тия жени които "пазеха" пътечките просто допълваха обстановката и придаваха футуристично-роботизиран вид на цялата идея. А аз се явих като някакво черно петно, което наруши част от системата и може би докара до лудост тази малка част.
Тъй къто тази вечер бях навестен от един комар, спах разпокъсано. Вторият и може би третият сън, бяха малко градивни. Смисъл, сънувах че съм част от някаква система, затворена в голямо правоъгълно пространство, реещо се сред безкрая. В това пространство първия път имаше страшно много стъкла, образуващи форми и фигури, наредени хаотично из..правоъгълника. Нещо ми казваше, че трябва да ги наредя по такъв начин, че да получа някакъв ред, в който стъклата трябва да са наредени по най-правилния и здрав начин. По някакъв начин успях да го направя и всичко се промени отново. Този път не бяха стъкла ами оръдия. Там трябваше да създам най-мощното оръдие, с което да унищожа нещо си, и аз не разбрах какво. Интересното бе, че оръдията нямаха снаряди, а закрепвах различни фенери към основите им, с чиято помощ те изтрелваха лъчи. Там не се справих особено. Знаех конфигурацията, но нещо ме възпрепядстваше да я направя, а когато се доближавах до конструкцията или липсваше фенер или не работеше. В следващия момент просто се отказах и започнах да сънувам вече последния ми сън.
Той е доста кратък. Бях с колеги - Здравко и още няколко, за които не мога да се сетя. Бяхме на някаква гара и чакахме някакъв влак. През това всеки се бе превърнал в герой от World of Warcraft, но разбира се не 1:1. Бяхме разделени на два отбора и се пукахме с разни магии, бомби, мечове и прочие. Гонихме се и се смеехме. Беше по-скоро игра. После се случи нещо...по някакъв начин Здравко заседна някъде. Може би това се дължи на факта, че той около 1.55 висок хах:) и в съня не помня какво се случи но беше в постоянна опасност и аз го пазех там колкото мога, но просто не помня какво се случи по-нататък.
Е това е за днес. Въпреки, че сега ми дойде на ум как преди десетина дена сънувах още един сън, подобен на първия. В който рожденника бе Кольо. Бяхме в някво заведение в морската градина и започна луд купон. Но някой ме дръпна да се разхождаме край морето, аз се дърпах, но в крайна сметка се съгласих. И беше минало много време и като се върнах всички бяха мъртво пияни и изпозаспали и отново бях изтървал всичко и бях крайно недоволен. Имаше доста изцепки от едни редовни колорити - Никола, Никсана, Бо и разни други приятели.
Действието се развива в София. Аз, Насо, Геша (фън Жоро) и Ран се прибираме от запой. Аз бях трезвен, а те доста пияни;) хаха. Вървим из разни улички към квартирата да спим. Беше тъмно. Стигнахме ние квартирата, но нямаше нищо общо с нашата. Беше няква доста тясна и напомняше на апартамента на брат ми по разположение на стаите. Забихме се в кухнята и имаше някво подобие на тераса цялата блокирана от някви вехтории. Е подхвана се няква тема за разговор. Имаше доста емоция. В един момент Насо спомена че единия съсед много са оплаквал от нас защото сме вдигали много шум и постоянно ни тропал, ние единствено се съгласихме хаха..какво можехме да направим. Георги изцепи, че на следващия ден имал рожден ден и всички сме поканени. И така се пръснахме да му търсим подарък. Аз не помня къде отидох и как отидох до там, но се сдобих с чаша на която пише Sonata Arctica - име на група, която Жоро крайно не харесва, но аз все пак реших да му я подаря на шега. И запътвам се аз към мястото където щеше да е рождения ден. Оказа се, че ще е край едно село - Земен, където реално ми беше практиката по един предмет в университета. Е отивам там и естествено всичко беше до безкрай различно. Беше в гората и наблизо имаше ЖП линия. Всичко представляваше няколко дребни постройки скрити между дърветата. Някой ме опъти да отида към "хотелната" част и ми обясниха кое ми е стаята. Та качвам се аз и влизам отново в някво малко тясно апартаментче, отново подобно на апартамента на брат ми, но този път доста повече си приличаха. Бях обут с кубинки, някъв панталон,тениска на Edguy, голям Кожен шлифер (какъвто нямам) и започнах да се преобличам в едната стая, че да вляза да се изкъпя и прочие. В същи момент в стаята влиза една бивша съученичка - Веселина. Хах, бях инзненадан и я питах какво прави тук. То са оказа, че и тя била отседнала в тази стая, но не ми каза поради каква причина навестява това забутано място. Както и да е. Доста се мотках. Обикалях апартамента, разглеждах разни стари джаджи и прочие. По едно време телефона ми звънна и се оказа че тържеството било започнало отдавна и че само мен ме нямало. Набързо започнах отново да се контя. Весито ми се пречкаше тук там в апартамента...беше доста тясно. По едно време не ми се бе мярнала доста време и отивам в едната спалня и какво да видя, Тя застанала на терасата, спортно облечена, а в стаята брат ми и той спортно облечен. Двамата играеха тенис :D. Бях изключително изненадан, но нямах време за губене. Навлякох се, слязох до долу и тръгнах по някаква патечка. Изведнъж се озовах на някво игрище. Тенис игрище. Там видях как този път и баща ми се присъединил към брат ми и двамата играеха срещу Весито и значително надделяваха. Но интересното бе че тя играеше доста по-добре от тях, но топката и винаги се удряше в някаква невидима преграда и не можеше да отбележи точка. Но нямах време да се занимавам. Забих се край игрището към публиката. Хората седяха като роботи и не издаваха звук. Между седалките имаше малки патечки, като на всеки ъгъл седеше по една жена на средна възраст облечена в бяло. Видях как една такава веднага предружи някакво семейство което ставаше. Тръгнах по една от пътечките и в бързината без да искам побутнах леко една от жените дето седеше на един ъгъл и продължих нагоре. Зад мен тя се развика нещо "Госпожице, госпожице спрете!". Госпожице?! Спрях се, но не се обърнах и чух как нещо припка зад мен и се задъхва - "Госпожице, как може да се обличате така, не мога да разбера вие..." - и в същия момент гневно се обърнах и жената се стресна - "Ама вие не сте госпожица!". Да, беше логично. Казах и нещо от рода да внимава как говори на хората и че не са ме бъркали за момиче от 5 години, което е факт хах. Обърнах се и продължих да тичам по пътечките. Цялата ми външност предаваше мощ и мъжественост - кобинките, шлифера, размерите ми, косата...добре де, тя може би ме издаде, но брадата си беше стабилна, даже май споменах на жената че от кога жените имат бради. Е тя продължи да циври нещо зад мен, но аз бързах и се измъкнах от игрището. Минах отново през някакви пътечки през гората и стигнах до стара сграда, където би трябвало да бъде тържеството. Влязох в единствения вход и се забих по някакви стълби надолу. Озовах се в някво подземие, направено като заведение. Имаше една огромна маса на която седяха страшно много познати хора и Жоро на почетното място. Всички млъкнаха като ме видяха. Жоро беше безкрайно разочарован. Седеше като скован на стола и ме гледаше лошо и промълви "1 ЧАС! 1 ЧАС! ЗАКАСНЯ!" и аз се извиних и понечих да подам подаръка, който бе в някъв заден джоб на шлифера и се усетих, че ако го дам ще го обидя дори още, а ако не го дам...същата работа и настана хаос в главата ми. И в крайна сметка се събудих.
Мдам, странни работи. Помня доста малки подробности около прибирането ми към квартирата и апартамента с Весито - форми на сградите, храстчета и тревички по улиците, дървета, облаци в мрачното небе, предмети в къщата които някога бяха на баба ми и дядо ми, но те не мисля че са от значение. Най-интересната част е може би самото игрище. На фона на целия сън, където всичко тънеше в мрак, чернотия, груби фигури и пиянски изблици, точно стадиона беше огрян от слънцето. Беше тихо - чуваха се само играчите и леко ръкопляскане. Хората седяха кротко и не мърдаха, бяха облечени във всякакви бели или шарени дрехи. И тия жени които "пазеха" пътечките просто допълваха обстановката и придаваха футуристично-роботизиран вид на цялата идея. А аз се явих като някакво черно петно, което наруши част от системата и може би докара до лудост тази малка част.
Тъй къто тази вечер бях навестен от един комар, спах разпокъсано. Вторият и може би третият сън, бяха малко градивни. Смисъл, сънувах че съм част от някаква система, затворена в голямо правоъгълно пространство, реещо се сред безкрая. В това пространство първия път имаше страшно много стъкла, образуващи форми и фигури, наредени хаотично из..правоъгълника. Нещо ми казваше, че трябва да ги наредя по такъв начин, че да получа някакъв ред, в който стъклата трябва да са наредени по най-правилния и здрав начин. По някакъв начин успях да го направя и всичко се промени отново. Този път не бяха стъкла ами оръдия. Там трябваше да създам най-мощното оръдие, с което да унищожа нещо си, и аз не разбрах какво. Интересното бе, че оръдията нямаха снаряди, а закрепвах различни фенери към основите им, с чиято помощ те изтрелваха лъчи. Там не се справих особено. Знаех конфигурацията, но нещо ме възпрепядстваше да я направя, а когато се доближавах до конструкцията или липсваше фенер или не работеше. В следващия момент просто се отказах и започнах да сънувам вече последния ми сън.
Той е доста кратък. Бях с колеги - Здравко и още няколко, за които не мога да се сетя. Бяхме на някаква гара и чакахме някакъв влак. През това всеки се бе превърнал в герой от World of Warcraft, но разбира се не 1:1. Бяхме разделени на два отбора и се пукахме с разни магии, бомби, мечове и прочие. Гонихме се и се смеехме. Беше по-скоро игра. После се случи нещо...по някакъв начин Здравко заседна някъде. Може би това се дължи на факта, че той около 1.55 висок хах:) и в съня не помня какво се случи но беше в постоянна опасност и аз го пазех там колкото мога, но просто не помня какво се случи по-нататък.
Е това е за днес. Въпреки, че сега ми дойде на ум как преди десетина дена сънувах още един сън, подобен на първия. В който рожденника бе Кольо. Бяхме в някво заведение в морската градина и започна луд купон. Но някой ме дръпна да се разхождаме край морето, аз се дърпах, но в крайна сметка се съгласих. И беше минало много време и като се върнах всички бяха мъртво пияни и изпозаспали и отново бях изтървал всичко и бях крайно недоволен. Имаше доста изцепки от едни редовни колорити - Никола, Никсана, Бо и разни други приятели.
6/17/2009
Борби за свобода!
Последно време сънищата ми бяха доста разкъсани заради болестта ми - шарка. Примерно преди 3 дни, когато бях доста зле и не можех да спя пълноценно сънувах как лежа и самия аз - психически съществувам в себе си и съм роб на вируса, който само ми се смееше в съзнанието и ми казваше какво да правя, че да запазя тялото живо. Нещо като принудена симбиоза. По едно време ми се струваше, че виждам и други хора болни от това нещо по същия начин да висят над себе си и да бърникат из тялото за да го държат живо а заплащането беше просто - живот. А вирусът, просто седеше и раздаваше заповеде. Рабира се, "седеше" не го сънувах физически, въпреки че злобата му придаваше вид на зъл размазан дух.
А снощи пък сънувах по-борбен сън. Аз и съквартиранта ми - Ран (като не през цялото време беше той, менеше се с други личности на сън - типично), бродихме сградата в която живеем. Реално тя преставлява стара постройка - блок, от преди 40-50 години, като образува един квадрат с вътрешен двор. А това което сънувах беше само една част от сградата, а наоколо помня само дървета и замаглени площади. Но за сега действието се развиваше само вътре. Интересното е, че живеем на първия етаж и никога не съм полагал крак на стълбите за горните етажи, но в съня положих.
Е с Ран съм и тръгваме двамата нагоре. Не помня причина. Май любопитство, смесено със страх поради факта, че не чувахме Обичайните шумове и изглеждаше доста опустяло. Та решихме да се качим и да прозагледаме. Нищо интересно до последния етаж който представляваше врата, неохотно следваща след стълбите. Вътре - таван. Разбит, прояден, гнил, дървен под. Всичко в оръфани парцали и прахоляк. Тъмнилка. Предпазливо се разхождахме, но дъските много се разскърцаха и се махнахме. Докато слизахме на долу, вероятно Ран изчезна и се появи от някъде един другар на име Георги (не познавам един двама георгевци;) ..над 10 са сигурно), който в реалния живот беше водач на една организация, в която членувах - патриотическа. Млад човек. Но нещо беше оплашен в съня. Били го махнали от лидерство и сега идвали да ни накажат. Кои? И аз не разбрах. Явно някои много лоши хора;). Той тичаше по стълбите към площада пред входа, където просто всичко тънеше в мъгла. Там заварихме една стабилна барикада. Дълга около 10 метра с 1 метър цепка посредата. Тя беше напревена от разни останки и руини от сгради. Около нея струпани разни войници в бежаво-зелено-жълти униформи и различни оръжия - пушки, автоматични кратечници и прочие. Мъжете бяха на различна възраст и бяха доста изплашени и те. Георги веднага захвана една пушка и се присъедини, нищо че беше без униформа. Тука вече идва логиката на съня. Преди да легна играх една игра - Tower Defence - целта е да защитя командия си пункт от прииждащи войски, като строя разни отбранителни машини. Явно играта ми се е отразила в съня, не на цяло, но поне като основа. Командния център бе блока, който като го погледнех всъщност ми навяваше мисли и спомени, че е щаба на организацията. Е както и да е. Аз се развиках, че да ме чуят, че аз не искам да се бия и отдавна не съм член на организацията. Един от войниците дойде, потупа ме и заедно с Георги ми показаха една карта, че тука не става дума за организацията, ами за целия..."свят" ? Всичко на картата се движеше и видях как разни странни машини и войски прииждат към нас, а останалата част от картата тъни в руини или тепърва се разрушават последни оцелели сгради и сборища. Чу се вик. Всички се прегрупираха пред барикадите за да поемат първата вълна а след презареждане да се оттеглеят зад барикадите. Всички започнаха да се бутат и в очите им се виждаше онази лудост на хора, които знаеха че ще умрат, но намираха това вече за забавно. От маглата заизкачаха разни машинарии и хуманоиди. Някой изкрещя знак за стрелба, а малко след него някой изкрещя друго - "Обърнете се!". Е, обърнахме се. Цялата сграда бе осена с паякообразни роботи и от прозорците се показваха разни войници в необясними униформи насочили мерници към нас. Прииждащите войски сториха същото. Най-нетърпеливия който беше до мен не издържа и вдигна пушка и изруга нещо, но друг изкочи и му свали дулото и каза, че няма смисъл. Всичко е свършило. Трябва да се подчиняваме на новия владетел. Всички бяха безкрайно унили и бавно тръгнаха към сградата, докато от страни вражески войници строяваха и побутваха. Погледнах отново към мъглата, но в друга посока. Различавах само разрушени постройки и нищо друго. Събудих се. Колко се събудих, незнам хаха после пак съм изкъртил и новия сън зае място в Бургас, в махалата ми. Но не помня какво се случваше и от какво естество беше съня. Обикалях да разнасям някакви предмети, да се срещам с хора и да купуваме други неща. По-рано през деня ми беше по-ясен, но вече не.
Сега като се замисля за първия сън, май скоро не ми се е случвало да избягвам битки. Нещо ме е накарало да се откажа. В играта, която играх преди да заспя ме биха малко глупаво, като дадох доста усилия и може би подсъзнателно съм нямал вече желание да се занимавам.
Може сега да направя една лека ретроспекция. Този пост ще стане значително по-дълъг, но това не е от значение.
Този сън го сънувах преди може би 2 години.
Озовах се в няква земя. Непозната земя. Безконечна пустощ. Суха земя, някога зелена. Тръгнах да се лутам през разни хълмове и долчинки докато не стигнах някакво село. Изглеждаше много мизерно. Бели, орутени къщи, улиците осеяни с мърляви и гладни селяни. Няколко ме наобиколиха и започнаха да ми говорят, че Орки :D бродят периодично из тези места и тероризират. Тъй като аз съм бил нов, млад, силен и непознат, бих бил достоен да ги спася от злото. Без да ме питат ми връчиха една дълга тояга и в същия момент ме предупредиха, че господаря на злодеите бил някакъв си майстор на такива двуръчни оръжия - тояги, копия, алебарди и какво ли още не. Разбира се аз нямах никви по-специални умения само за сопата. Както и да е, нямах избор. Тръгнах гордо аз отново през хълмовете да търся някой лагер на тия орки, че да ги поступам още от сега. Бях с още няколко "въоражени" момци. Е стигнахме един лагер - няколко палатки, запален огън, много орки. Запукахме се яката. Тъй като аз по това време в реалния живот мисля, че се занимавах с ЛАРП и имах някво понятие от бой с такова оръжие, та сабарях враг след враг, за разлика от верните ми друзя, които падаха като мухи. В един момент останах сам, гол, със сопа срещу десетина корави, грамадни, тежко въоражени орки! Следваше лудо бягство и тъй като бях значително по-подвижен се измъкнах. Бягах ли не бягах аз и стигнах до нов лагер, но с по-малко орки. Те само ме гледаха лошо, но не предприемаха действия. От едната палатка излезе висока стройна фиругра заметната с кафяво наметали, а на лицето носеше кафява маска. Явно това бе прословутия главатар, защото и той държеше сопа, но не като моята. Неговата имаше разни шипове и желяза. Той се изсмя и ми обясни, че не мога да се меря с него и е по-добре да дойда, да кленкна и да ме убие без да ме мъчи. Аз естествено се ядосах и му скочих. След няколко удъра разбрах грешката си и за да спася живота си отново побягнах. Този път единственото, което ме гонеше, бе подигравателния смях на главатаря. Стигнах до някакъв храм. Преставляваше проста коносовидна постройка 2-4/5 метра. Вътре намерих разни леки брони и оръжия. Въоражих се аз с не много добре изглеждащи кожени доспехи и захванах една алебарда, която също бе смешна - сопа с малко острие на брадва от пред. Както и да е, бе по-добре от предишното ми въоражение. Излизайки някакъв дядка ме посрещна и започна да ми разправя как ако потренирам съм имал възможност да го бия онзи, но пак шансовете са ми малки. Аз се ядосах и в същния момент изкочиха орките, които ме бяха подгонили първия път. Епа точно на време! Потренирах си върху тях и след като ги изтрепах потеглих в посока където бил домът на злодея, посочен ми от дядото. Стигнах, подобна на храма сграда, но изглеждаща доста по-добре и помня че тук таме беше окована в злато. Шатри и палатки бяха пръснати около нея и отново разни орки ми се зъбеха и кой остреше нещо, кой дъвчеше нещо. От постройката отново със смях изкочи главатаря. Целия сияещ в златни кралски доспехи, наметала. Маската му бе златна и някак си тъмна по свое му. А оръжието му - една дълга, златна алебарда, осеяна с остриета. Той направи жест с ръка към входа на постройката, който представляваше две завеси. Аз отстъпих леко назад разбира се, но той направи нещо..не помня, вдигна ръка ли какво беше и се озовах вътре заедно с него. Малка, проста кръгла аренка, не повече 3-4 метра диаметър. Той отново се изхили подигравателно, зае бойна поза и ми каза че ще умра. Хаха, мисля че това ми беше ясно. И все пак се стегнах и дадох всичко от себе си. Помня как скачахме, парирахме се един друг. На сантиметри се разминавах с отсечен крайник или да бъда наръган смъртносно. Често след подобно блокиране падах и той отново ми се смееше, след което мигновено и отчасти подигравателнио нанасяшае един точен и прицизен удър, който отново блокирвах с много зор и болка. Не помня дали успях да го докосна поне веднъж, но помня как успях да стигна до входа и отново да тръгна да бягам за живота си. Метнах всичко, брони...пръчки..каквото и да е и с парцалктие си се впрегнах да тичам далеч от лагера. Ноо все пак бях бая уморен от досегашните ми подвизи и естествено малката компанийка, която ме настигаше явно искаше да ми помогне да си почина. В един момент се отделих от тялото си и виждах себе си, бягайки през пустощтта, зад мен безброй орки. В един момент пред мен започна да се открива пропаст, а отвъд - море, до където види окото - море! Пропаста беше около 100 метра стръмна, но поех риска и с последни сили се засилих максимално и отскочих. Блаженно литнах плавно на горе, а после понесох надолу. Чувах зад себе си недоволните ревове на преследвачите ми. Морето се приближаваше. Бе тъй синьо и безкрайно. Гмурнах се без проблем и сякаш продължавах да летя в него. Бе кристално чисто и все пак леко магливо. Жълтеникаво дъно се откри на стотици метри дълбочина в продължение на километри в кръгозора ми. Невероятна гледка. А докато се реех бавно и спокойно надолу, блажен от свободата, преближавайки се към дъното открих нещо неприятно. Цялото дъно бе осеяно със скелети войни. Окичени с лъкове и стрели, в такт опънаха тетивите и отново тъй заедно ги отпуснаха. В този момент изпаднах в паника и усетих как една стрела минава през десния ми бут и три през тялото и още около хиляда продължаваха да идват към мен. Почуствах неуписуема болка и се събудих. Изкрещявайки се свих, защото бях легнал настрани и около 10-15 секунди след събуждането ми още усещах болката в крака и гърдите от стрелите.
За сега е това от мен. Друг път ще разкажа и други бойни сънища, за щастие озарени с победа и много кръв!
А снощи пък сънувах по-борбен сън. Аз и съквартиранта ми - Ран (като не през цялото време беше той, менеше се с други личности на сън - типично), бродихме сградата в която живеем. Реално тя преставлява стара постройка - блок, от преди 40-50 години, като образува един квадрат с вътрешен двор. А това което сънувах беше само една част от сградата, а наоколо помня само дървета и замаглени площади. Но за сега действието се развиваше само вътре. Интересното е, че живеем на първия етаж и никога не съм полагал крак на стълбите за горните етажи, но в съня положих.
Е с Ран съм и тръгваме двамата нагоре. Не помня причина. Май любопитство, смесено със страх поради факта, че не чувахме Обичайните шумове и изглеждаше доста опустяло. Та решихме да се качим и да прозагледаме. Нищо интересно до последния етаж който представляваше врата, неохотно следваща след стълбите. Вътре - таван. Разбит, прояден, гнил, дървен под. Всичко в оръфани парцали и прахоляк. Тъмнилка. Предпазливо се разхождахме, но дъските много се разскърцаха и се махнахме. Докато слизахме на долу, вероятно Ран изчезна и се появи от някъде един другар на име Георги (не познавам един двама георгевци;) ..над 10 са сигурно), който в реалния живот беше водач на една организация, в която членувах - патриотическа. Млад човек. Но нещо беше оплашен в съня. Били го махнали от лидерство и сега идвали да ни накажат. Кои? И аз не разбрах. Явно някои много лоши хора;). Той тичаше по стълбите към площада пред входа, където просто всичко тънеше в мъгла. Там заварихме една стабилна барикада. Дълга около 10 метра с 1 метър цепка посредата. Тя беше напревена от разни останки и руини от сгради. Около нея струпани разни войници в бежаво-зелено-жълти униформи и различни оръжия - пушки, автоматични кратечници и прочие. Мъжете бяха на различна възраст и бяха доста изплашени и те. Георги веднага захвана една пушка и се присъедини, нищо че беше без униформа. Тука вече идва логиката на съня. Преди да легна играх една игра - Tower Defence - целта е да защитя командия си пункт от прииждащи войски, като строя разни отбранителни машини. Явно играта ми се е отразила в съня, не на цяло, но поне като основа. Командния център бе блока, който като го погледнех всъщност ми навяваше мисли и спомени, че е щаба на организацията. Е както и да е. Аз се развиках, че да ме чуят, че аз не искам да се бия и отдавна не съм член на организацията. Един от войниците дойде, потупа ме и заедно с Георги ми показаха една карта, че тука не става дума за организацията, ами за целия..."свят" ? Всичко на картата се движеше и видях как разни странни машини и войски прииждат към нас, а останалата част от картата тъни в руини или тепърва се разрушават последни оцелели сгради и сборища. Чу се вик. Всички се прегрупираха пред барикадите за да поемат първата вълна а след презареждане да се оттеглеят зад барикадите. Всички започнаха да се бутат и в очите им се виждаше онази лудост на хора, които знаеха че ще умрат, но намираха това вече за забавно. От маглата заизкачаха разни машинарии и хуманоиди. Някой изкрещя знак за стрелба, а малко след него някой изкрещя друго - "Обърнете се!". Е, обърнахме се. Цялата сграда бе осена с паякообразни роботи и от прозорците се показваха разни войници в необясними униформи насочили мерници към нас. Прииждащите войски сториха същото. Най-нетърпеливия който беше до мен не издържа и вдигна пушка и изруга нещо, но друг изкочи и му свали дулото и каза, че няма смисъл. Всичко е свършило. Трябва да се подчиняваме на новия владетел. Всички бяха безкрайно унили и бавно тръгнаха към сградата, докато от страни вражески войници строяваха и побутваха. Погледнах отново към мъглата, но в друга посока. Различавах само разрушени постройки и нищо друго. Събудих се. Колко се събудих, незнам хаха после пак съм изкъртил и новия сън зае място в Бургас, в махалата ми. Но не помня какво се случваше и от какво естество беше съня. Обикалях да разнасям някакви предмети, да се срещам с хора и да купуваме други неща. По-рано през деня ми беше по-ясен, но вече не.
Сега като се замисля за първия сън, май скоро не ми се е случвало да избягвам битки. Нещо ме е накарало да се откажа. В играта, която играх преди да заспя ме биха малко глупаво, като дадох доста усилия и може би подсъзнателно съм нямал вече желание да се занимавам.
Може сега да направя една лека ретроспекция. Този пост ще стане значително по-дълъг, но това не е от значение.
Този сън го сънувах преди може би 2 години.
Озовах се в няква земя. Непозната земя. Безконечна пустощ. Суха земя, някога зелена. Тръгнах да се лутам през разни хълмове и долчинки докато не стигнах някакво село. Изглеждаше много мизерно. Бели, орутени къщи, улиците осеяни с мърляви и гладни селяни. Няколко ме наобиколиха и започнаха да ми говорят, че Орки :D бродят периодично из тези места и тероризират. Тъй като аз съм бил нов, млад, силен и непознат, бих бил достоен да ги спася от злото. Без да ме питат ми връчиха една дълга тояга и в същия момент ме предупредиха, че господаря на злодеите бил някакъв си майстор на такива двуръчни оръжия - тояги, копия, алебарди и какво ли още не. Разбира се аз нямах никви по-специални умения само за сопата. Както и да е, нямах избор. Тръгнах гордо аз отново през хълмовете да търся някой лагер на тия орки, че да ги поступам още от сега. Бях с още няколко "въоражени" момци. Е стигнахме един лагер - няколко палатки, запален огън, много орки. Запукахме се яката. Тъй като аз по това време в реалния живот мисля, че се занимавах с ЛАРП и имах някво понятие от бой с такова оръжие, та сабарях враг след враг, за разлика от верните ми друзя, които падаха като мухи. В един момент останах сам, гол, със сопа срещу десетина корави, грамадни, тежко въоражени орки! Следваше лудо бягство и тъй като бях значително по-подвижен се измъкнах. Бягах ли не бягах аз и стигнах до нов лагер, но с по-малко орки. Те само ме гледаха лошо, но не предприемаха действия. От едната палатка излезе висока стройна фиругра заметната с кафяво наметали, а на лицето носеше кафява маска. Явно това бе прословутия главатар, защото и той държеше сопа, но не като моята. Неговата имаше разни шипове и желяза. Той се изсмя и ми обясни, че не мога да се меря с него и е по-добре да дойда, да кленкна и да ме убие без да ме мъчи. Аз естествено се ядосах и му скочих. След няколко удъра разбрах грешката си и за да спася живота си отново побягнах. Този път единственото, което ме гонеше, бе подигравателния смях на главатаря. Стигнах до някакъв храм. Преставляваше проста коносовидна постройка 2-4/5 метра. Вътре намерих разни леки брони и оръжия. Въоражих се аз с не много добре изглеждащи кожени доспехи и захванах една алебарда, която също бе смешна - сопа с малко острие на брадва от пред. Както и да е, бе по-добре от предишното ми въоражение. Излизайки някакъв дядка ме посрещна и започна да ми разправя как ако потренирам съм имал възможност да го бия онзи, но пак шансовете са ми малки. Аз се ядосах и в същния момент изкочиха орките, които ме бяха подгонили първия път. Епа точно на време! Потренирах си върху тях и след като ги изтрепах потеглих в посока където бил домът на злодея, посочен ми от дядото. Стигнах, подобна на храма сграда, но изглеждаща доста по-добре и помня че тук таме беше окована в злато. Шатри и палатки бяха пръснати около нея и отново разни орки ми се зъбеха и кой остреше нещо, кой дъвчеше нещо. От постройката отново със смях изкочи главатаря. Целия сияещ в златни кралски доспехи, наметала. Маската му бе златна и някак си тъмна по свое му. А оръжието му - една дълга, златна алебарда, осеяна с остриета. Той направи жест с ръка към входа на постройката, който представляваше две завеси. Аз отстъпих леко назад разбира се, но той направи нещо..не помня, вдигна ръка ли какво беше и се озовах вътре заедно с него. Малка, проста кръгла аренка, не повече 3-4 метра диаметър. Той отново се изхили подигравателно, зае бойна поза и ми каза че ще умра. Хаха, мисля че това ми беше ясно. И все пак се стегнах и дадох всичко от себе си. Помня как скачахме, парирахме се един друг. На сантиметри се разминавах с отсечен крайник или да бъда наръган смъртносно. Често след подобно блокиране падах и той отново ми се смееше, след което мигновено и отчасти подигравателнио нанасяшае един точен и прицизен удър, който отново блокирвах с много зор и болка. Не помня дали успях да го докосна поне веднъж, но помня как успях да стигна до входа и отново да тръгна да бягам за живота си. Метнах всичко, брони...пръчки..каквото и да е и с парцалктие си се впрегнах да тичам далеч от лагера. Ноо все пак бях бая уморен от досегашните ми подвизи и естествено малката компанийка, която ме настигаше явно искаше да ми помогне да си почина. В един момент се отделих от тялото си и виждах себе си, бягайки през пустощтта, зад мен безброй орки. В един момент пред мен започна да се открива пропаст, а отвъд - море, до където види окото - море! Пропаста беше около 100 метра стръмна, но поех риска и с последни сили се засилих максимално и отскочих. Блаженно литнах плавно на горе, а после понесох надолу. Чувах зад себе си недоволните ревове на преследвачите ми. Морето се приближаваше. Бе тъй синьо и безкрайно. Гмурнах се без проблем и сякаш продължавах да летя в него. Бе кристално чисто и все пак леко магливо. Жълтеникаво дъно се откри на стотици метри дълбочина в продължение на километри в кръгозора ми. Невероятна гледка. А докато се реех бавно и спокойно надолу, блажен от свободата, преближавайки се към дъното открих нещо неприятно. Цялото дъно бе осеяно със скелети войни. Окичени с лъкове и стрели, в такт опънаха тетивите и отново тъй заедно ги отпуснаха. В този момент изпаднах в паника и усетих как една стрела минава през десния ми бут и три през тялото и още около хиляда продължаваха да идват към мен. Почуствах неуписуема болка и се събудих. Изкрещявайки се свих, защото бях легнал настрани и около 10-15 секунди след събуждането ми още усещах болката в крака и гърдите от стрелите.
За сега е това от мен. Друг път ще разкажа и други бойни сънища, за щастие озарени с победа и много кръв!
6/08/2009
На път
Отново интересен сън, в който има доста интриги.
Необичайното бе, че пътувах от Бургас към София с цел да посетя родителите си, т.е. ролята на градовете беше сменена. Пътувах с влак, който повече приличаше на автобус от вътре. В началото бях сам, като изключим многобройните пенсионери нацвъкани вътре. На някаква спирка се качиха доста млади хора, които всъщност се оказаха (поне част от тях) мои колеги от университета. И веднага седнах при тях и се заговорихме. Като станах да ги посрещна нали, някаква жена веднага се намърда на моето място, но назад имаше още и не казах нищо, само помолих да ми подаде багажа - една горница и една чанта-сак. Та говорихме си с приятелите, по-точно с колегата ми Дениз, който е много готин пич. Много се смяхме на различни глупости и даже на моменти прекалявахме хаха. На една спирка влака спря и ние решихме да се клатим на седалките и да го друсаме, но бързо се отказахме като срещнахме недоволните погледи на останалите пътници. И така. Пътувахме и пътувахме и на няква спирка на някво село една част от младите решиха, че трябва да слязат и да пушат, за което естествено нямаше време. Нахално накараха някой да каже на машиниста да не тръгва. Разбира се това беше отхвърлено и тръгнахме без тях. След време пристигнахме в "София". Повече ми приличаше на Пловдив, но както и да е. Тръгвам аз по разни улици да бродя и стигнах до някаква панелка и там намерих входа. Иии посрещнаха ме там, прегръдки, целувки и всичко. Но апартамента беше изключително различен от всичко което съм виждал, може би най-близко напомняше на този на моя приятел Георги или Фън Жоро. И сядам на масата да ядем и да говорим. Бяхме аз, майка ми, баща ми, брат ми, БАБА МИ?, БРАЧЕД МИ? ииии някво момиче. Странното е, че точно с тая баба и брачед (единствената ми баба всъщност) изобщо не се харесваме и така нататък..семейни драми. И какво стана дума за момичето, то се оказало че било моя братовчедка. Първа при това. Казваше се Ралица и беше на същата възраст като мен. Аз веднага се ядосах. Как може 20 години всички да крият такова нещо от мен и заисках обяснение от майка ми. Тя незнаеше какво да каже и просто изръси "щот така". И веднаха започнаха безкрайните спорове, в които аз не намирам никаква логика в казаното от нея, защото тя е твърдоглав инат и така нататък. Аз се ядосах, избеснях и започнах да бутам всичко що беше на масата (някви чинии и няква книга) върху нея. Станах и ядосано с ярост тръгнах да се махам. Те започнаха да ми се подиграват и да ми се смеят, което още повече ме вбеси и им казах, че си стягам багажа и се връщам в Бургас и че повече не искам да имам нищо общо с тия хора. Баща ми бе така добър да ме закара до гарата. А то каква гара беше...по-скоро приличаше на складов парк на който имаше подобие на линии. Е както и да е. Срещнах разни приятели там, които също искали да пътуват, но нямали билети. И извадих си аз портфейла и там където са ми банкнотите имаше 20 лв и разбира се студентската ми карта за намаление. И казах чал на баща ми, щот той беше така най-небруталния в грозните семейни сцени и се понесох към някаква сграда. Вътре беше бая обширна, излъскана, модерна. От там трябваше да си взема билет. Моите приятели се пръснаха и в един момент останах сам. Тук вече от съня не помня особено много. Помня че в един момент цялата зала се сля с някаква поляна и ходех да бера разни цвета и насекоми и се разхождах и се запознавах с разни хора и се бутах по опашки, но никъде не намерих билети. В крайна сметка се запътих сам към влака. Някакъв контрольор ми помогна да се кача. Аз му казах че нямам билет, защото просто не продаваха и му размахвах картата и парите. Той, с усмивка ми каза да се успокоя, потупа ме по гърба и с ръка ми направи знак да вляза да продължа към единия вагон в дясно. Там било кат за мен и щяло да ми хареса повече от другия. Другия бил първа класа и не било за мен. Е отидох във втората класа. Влязох и така се поучудих. Отново всичко беше бяло, излъскано, чисто и модерно. Вагона беше широк около 4-5 метра и имаше различни видове седалки (не купета), разположени по различен начин. Хората бяха спокойни и или четяха вестници, книги или гледаха през прозорците или спяха. Имаше няколко жени в униформи като стюардеси, но не точно. По-скоро бяха помощници на контрольорите. Една от тях веднага ме посрещна и ме опъти да седна на едно място, което беше част от полукръг от седалки врязан в стената на вагона. Но въпреки всичко това аз бях още притеснен, че нямам билет и на нея и показах картата и парите и жената отговори че ще види какво може да направи, но да не се притеснявам. Е в крайна сметка реших да не се притеснявам. Поогледах хората. Срещу седалките седяха още 2 контрольорки които си говориха тихо нещо и се смееха. Аз бях на последната седалка до стената, срещу входа от който влезнах и бях горе-долу в средната част на вагона. Стените бяха почти навсякъде прозрачни - стъкло. Всичко беше изключително тихо и като потеглихме не се чуваше нищо. Беше ту слънчево, ту тъмно (така още от началото на съня и до края). Зад мен имаше едно младо момче, което го препознах с един другар, но не го заговорих. И така. Стана ми скучно и от чантата си извадих малък, бял лаптоп и започнах да си цъкам и да играя Counter-Strike. След известно време въпросния младеж дойде до мен и започнахме да си говориме и се оказа, че и на него му е скучно и пуснахме някакви сайтове да гледаме и разни клипове, в които нямаше никакъв смисъл - само някакви пейзажи и шум. Той започна да говори някакви уж забавни неща, но само той се смееше и то изключително силно и дразнещо и мен ме хвана малко срам и го помолих да спре. Той се обиди и си седна на мястото. В крайна сметка така и не стигнах до Бургас защото влака спря на някаква спирка и ми казаха, че тя е последната. Единствената спирка на която спряхме. Слизам и пред мен се откриха безкрайни хълмисти поляни врязани в сърцето на някаква планина. Имаше пътечки и малки струпвания на дървета. Някъде се виждаха остатъци от населено място и реших да ида до там и да разгледам. "Градчето", което някога май е било доста населено бе в сърцето на малка горичка, в която колкото по-навътре влизах ставаше все по тъмна и дърветата все по-изсъхнали и черни. Градът беше стар. Постройките бяха с архитектура от началото на 20ти век и все едно то беше жертва на някоя от двете световни войни. Всичко бе опожарено и разрушено. Принципно бях сам, но имаше и други хора слезли от влака, които ги виждах тук таме из горите или в градчето. Но като че ли те не искаха да ги виждам и се криеха. Това което ми направи впечатление беше едно пакетче от моливи поставено във ветрина на една изгоряла сграда. На фона на цялото разрушение и мрак, пакета беше шарен а вътре имаше само 1 молив. Той бе черен и опакован в наелон. На витрината пишеше нещо от рода, че това първият и последен символ на комунизма и символизира единствената част останала от него. Аз го взех, разлгедах го и го върнах. Нямаше причина да му правя нещо. Реших да се махна от града и продължих по нещо като главна улица, която бе сравнително по-огряна от слънцето. Намерих някакъв път и се разкарах от града. Тръгнах да вървя по някаква камениста, прашна пътечка из хълмовете докато не стигнах до нещо като каменоломна. Там срещнах колегите ми и по-точно Дениз, който бе безкрайно щастлив да ме види и ме отведоха на някъде и се събудих!
Не мога да опиша колко истинско беше всичко и как караницата с наще беше просто унищожително реална. Даже докато бутах агресивно чиниите си мислих "това не може да е сън!".
Но това не е всичко разбира се. Събудих се поради неодобство в леглото. Посе естествено изкъртих отново хаха. Нов сън.
Съня започна как присичам улиците към входа на стадиона Васил Левски в София с майка ми и и обяснявам горния сън и как сме се карали. Тя се усмихна и ми каза, че всичко е наред и че не незнае да имам такава братовчедка. Но в усмивката и имаше такава злоба и просто си пролича как ме лъже. Аз я блъснах и се озовах в къщи в Бургас. Очудих се и започнах да търся дали има хора из стаите. Е намерих само кака Силвия в хола. Лежеше и четеше някакво списание и се зарадва да ме види. И докрая аз си седях в къщи, говорих си с нея, обикалях стаите и разглеждах разни предмети които ме караха да се чувствам спокойно и приятно. И така.
Въртят ми се още някакви подробности за багажа ми, с който пътувах - какви предмети носех, как го бях закопчал, белия ми лаптоп и разни такива. Как са облечени хора и прочие.
Необичайното бе, че пътувах от Бургас към София с цел да посетя родителите си, т.е. ролята на градовете беше сменена. Пътувах с влак, който повече приличаше на автобус от вътре. В началото бях сам, като изключим многобройните пенсионери нацвъкани вътре. На някаква спирка се качиха доста млади хора, които всъщност се оказаха (поне част от тях) мои колеги от университета. И веднага седнах при тях и се заговорихме. Като станах да ги посрещна нали, някаква жена веднага се намърда на моето място, но назад имаше още и не казах нищо, само помолих да ми подаде багажа - една горница и една чанта-сак. Та говорихме си с приятелите, по-точно с колегата ми Дениз, който е много готин пич. Много се смяхме на различни глупости и даже на моменти прекалявахме хаха. На една спирка влака спря и ние решихме да се клатим на седалките и да го друсаме, но бързо се отказахме като срещнахме недоволните погледи на останалите пътници. И така. Пътувахме и пътувахме и на няква спирка на някво село една част от младите решиха, че трябва да слязат и да пушат, за което естествено нямаше време. Нахално накараха някой да каже на машиниста да не тръгва. Разбира се това беше отхвърлено и тръгнахме без тях. След време пристигнахме в "София". Повече ми приличаше на Пловдив, но както и да е. Тръгвам аз по разни улици да бродя и стигнах до някаква панелка и там намерих входа. Иии посрещнаха ме там, прегръдки, целувки и всичко. Но апартамента беше изключително различен от всичко което съм виждал, може би най-близко напомняше на този на моя приятел Георги или Фън Жоро. И сядам на масата да ядем и да говорим. Бяхме аз, майка ми, баща ми, брат ми, БАБА МИ?, БРАЧЕД МИ? ииии някво момиче. Странното е, че точно с тая баба и брачед (единствената ми баба всъщност) изобщо не се харесваме и така нататък..семейни драми. И какво стана дума за момичето, то се оказало че било моя братовчедка. Първа при това. Казваше се Ралица и беше на същата възраст като мен. Аз веднага се ядосах. Как може 20 години всички да крият такова нещо от мен и заисках обяснение от майка ми. Тя незнаеше какво да каже и просто изръси "щот така". И веднаха започнаха безкрайните спорове, в които аз не намирам никаква логика в казаното от нея, защото тя е твърдоглав инат и така нататък. Аз се ядосах, избеснях и започнах да бутам всичко що беше на масата (някви чинии и няква книга) върху нея. Станах и ядосано с ярост тръгнах да се махам. Те започнаха да ми се подиграват и да ми се смеят, което още повече ме вбеси и им казах, че си стягам багажа и се връщам в Бургас и че повече не искам да имам нищо общо с тия хора. Баща ми бе така добър да ме закара до гарата. А то каква гара беше...по-скоро приличаше на складов парк на който имаше подобие на линии. Е както и да е. Срещнах разни приятели там, които също искали да пътуват, но нямали билети. И извадих си аз портфейла и там където са ми банкнотите имаше 20 лв и разбира се студентската ми карта за намаление. И казах чал на баща ми, щот той беше така най-небруталния в грозните семейни сцени и се понесох към някаква сграда. Вътре беше бая обширна, излъскана, модерна. От там трябваше да си взема билет. Моите приятели се пръснаха и в един момент останах сам. Тук вече от съня не помня особено много. Помня че в един момент цялата зала се сля с някаква поляна и ходех да бера разни цвета и насекоми и се разхождах и се запознавах с разни хора и се бутах по опашки, но никъде не намерих билети. В крайна сметка се запътих сам към влака. Някакъв контрольор ми помогна да се кача. Аз му казах че нямам билет, защото просто не продаваха и му размахвах картата и парите. Той, с усмивка ми каза да се успокоя, потупа ме по гърба и с ръка ми направи знак да вляза да продължа към единия вагон в дясно. Там било кат за мен и щяло да ми хареса повече от другия. Другия бил първа класа и не било за мен. Е отидох във втората класа. Влязох и така се поучудих. Отново всичко беше бяло, излъскано, чисто и модерно. Вагона беше широк около 4-5 метра и имаше различни видове седалки (не купета), разположени по различен начин. Хората бяха спокойни и или четяха вестници, книги или гледаха през прозорците или спяха. Имаше няколко жени в униформи като стюардеси, но не точно. По-скоро бяха помощници на контрольорите. Една от тях веднага ме посрещна и ме опъти да седна на едно място, което беше част от полукръг от седалки врязан в стената на вагона. Но въпреки всичко това аз бях още притеснен, че нямам билет и на нея и показах картата и парите и жената отговори че ще види какво може да направи, но да не се притеснявам. Е в крайна сметка реших да не се притеснявам. Поогледах хората. Срещу седалките седяха още 2 контрольорки които си говориха тихо нещо и се смееха. Аз бях на последната седалка до стената, срещу входа от който влезнах и бях горе-долу в средната част на вагона. Стените бяха почти навсякъде прозрачни - стъкло. Всичко беше изключително тихо и като потеглихме не се чуваше нищо. Беше ту слънчево, ту тъмно (така още от началото на съня и до края). Зад мен имаше едно младо момче, което го препознах с един другар, но не го заговорих. И така. Стана ми скучно и от чантата си извадих малък, бял лаптоп и започнах да си цъкам и да играя Counter-Strike. След известно време въпросния младеж дойде до мен и започнахме да си говориме и се оказа, че и на него му е скучно и пуснахме някакви сайтове да гледаме и разни клипове, в които нямаше никакъв смисъл - само някакви пейзажи и шум. Той започна да говори някакви уж забавни неща, но само той се смееше и то изключително силно и дразнещо и мен ме хвана малко срам и го помолих да спре. Той се обиди и си седна на мястото. В крайна сметка така и не стигнах до Бургас защото влака спря на някаква спирка и ми казаха, че тя е последната. Единствената спирка на която спряхме. Слизам и пред мен се откриха безкрайни хълмисти поляни врязани в сърцето на някаква планина. Имаше пътечки и малки струпвания на дървета. Някъде се виждаха остатъци от населено място и реших да ида до там и да разгледам. "Градчето", което някога май е било доста населено бе в сърцето на малка горичка, в която колкото по-навътре влизах ставаше все по тъмна и дърветата все по-изсъхнали и черни. Градът беше стар. Постройките бяха с архитектура от началото на 20ти век и все едно то беше жертва на някоя от двете световни войни. Всичко бе опожарено и разрушено. Принципно бях сам, но имаше и други хора слезли от влака, които ги виждах тук таме из горите или в градчето. Но като че ли те не искаха да ги виждам и се криеха. Това което ми направи впечатление беше едно пакетче от моливи поставено във ветрина на една изгоряла сграда. На фона на цялото разрушение и мрак, пакета беше шарен а вътре имаше само 1 молив. Той бе черен и опакован в наелон. На витрината пишеше нещо от рода, че това първият и последен символ на комунизма и символизира единствената част останала от него. Аз го взех, разлгедах го и го върнах. Нямаше причина да му правя нещо. Реших да се махна от града и продължих по нещо като главна улица, която бе сравнително по-огряна от слънцето. Намерих някакъв път и се разкарах от града. Тръгнах да вървя по някаква камениста, прашна пътечка из хълмовете докато не стигнах до нещо като каменоломна. Там срещнах колегите ми и по-точно Дениз, който бе безкрайно щастлив да ме види и ме отведоха на някъде и се събудих!
Не мога да опиша колко истинско беше всичко и как караницата с наще беше просто унищожително реална. Даже докато бутах агресивно чиниите си мислих "това не може да е сън!".
Но това не е всичко разбира се. Събудих се поради неодобство в леглото. Посе естествено изкъртих отново хаха. Нов сън.
Съня започна как присичам улиците към входа на стадиона Васил Левски в София с майка ми и и обяснявам горния сън и как сме се карали. Тя се усмихна и ми каза, че всичко е наред и че не незнае да имам такава братовчедка. Но в усмивката и имаше такава злоба и просто си пролича как ме лъже. Аз я блъснах и се озовах в къщи в Бургас. Очудих се и започнах да търся дали има хора из стаите. Е намерих само кака Силвия в хола. Лежеше и четеше някакво списание и се зарадва да ме види. И докрая аз си седях в къщи, говорих си с нея, обикалях стаите и разглеждах разни предмети които ме караха да се чувствам спокойно и приятно. И така.
Въртят ми се още някакви подробности за багажа ми, с който пътувах - какви предмети носех, как го бях закопчал, белия ми лаптоп и разни такива. Как са облечени хора и прочие.
6/05/2009
Отново пропуших
Такааам. Принципно отказах цигарите преди 1 година и така, периодично, сънувам че пуша. Преид 5 дена стана точно тази 1 една година и вчера сънувах че пуша, но този път бе по-емоционално. Осъзнах провала си. Както и да е. За жалост съня ми е толкова разкъсан в главата, че се сещам само за отделни моменти. Действието се развиваше в центъра на Бургас, който бе променен до безкрайност. Имаше разни кули, подобни на Айфеловата кула, но по-малки. Площада беше доста по-разширен и отново действието се развиваше вечерно време. Като цяло става дума за локацията пред общината. Аз присъствах физически и обикалях сякви сгради и улици около мястото с разни приятели. Стари познати като цяло. Не помня точни лица. Идеята е че един от тях, мисля че Ран, ми предложи цигара. В началото отказвах, но нещо ме накара да тегля една майна на всичко и взех и си я запалих и си я изпуших с кеф, после изпуших още една и в този момент осъзнах провала си и се разтроех доста (не до сълзи естествено). Имам чувството, че в една от сградите докато обикалях, присъстваше една девойка на име Клара, но за огромна жалост не помня какво ми говореше. Не съм особено доволен от такива сънища които почти не помня. Вчера си изгубих цял ден да го мисля и чак вечерта един приятел подметна нещо за цигари и изведнъж ми изникна цялата гореспомената информация и до там. Жалко наистина.
6/03/2009
Дългоочаквани лица
Снощи най-после сънувах един ценен за мен човек. Странното е, че за ,пф колко..3, 4 години за сефте си я спомням в съня си (защото може и да съм я сънувал естествено, и да не помня). Всичко започна как си седях в къщи в Бургас и излязох. Улицата пред нас се бе разшерила и имаше нещо като полянка със засадени дървета. Трябваше да ида до магазина за нещо но по пътя видях един приятел с кола. Е качих се вътре и тръгнахме да обикаляме из махалата. По едно време в една по-долна уличка, някакъв човек ни спря и каза че някой си важен тип бил умрял (забравих му името). Не го познавах, но останалите хора явно го познаваха доста добре и бяха очудени от моето невидение. Приближихме се до една кооперация, уш да сме подготвени да изчакаме да донесът трупа за погребението или нещо такова. До стълбите седеше един тип, който пряко или косвено има връзка с Лицето, което скоро ще се изяви като колуминация в съня ми. В реалния свят въпросния седящ индивид ме съмнява, че блуждае из недосегаемите полета на личността която ценя (тя). Иии така, към съня. Той бе изключително разкрепостен от смъртта на оня пич и като ме видя се изненада, но аз нямах намерение да говоря с него и сръгах приятеля ми да кара към магазина, че ми е омръзнало от глупаци. И тамън слизам и виждам отсреща край моя вход на полянката гореспоменатото момичеее, която се въртеше около едно младо дръвче и се зарадва като ме видя. Но аз веднага направих връзката с нейното присъствие и това на седящия до стълбите индивид и сметнах, че трябва да бъда еднакво студен и към нея. Тя се натъжи и започна да ми се извинява и да ме прегръща, но просто вдигнах ръка и си заминах към магазина. Като влязох вътре съня вече свърши.
После сънувах един стар другар, който напоследък доста често взе да ми се появява в съзнанието, поради липсата на контакт в реалния живот (предполагам). Странно е как в сънищата ми той все говори и говори за неща които почти не са реални и се държи доста агресивно. Някои работи си остават едни и същи и в единия и в другия свят. Жалко.
До такава степен, още от малък сънищата могат да променят живота ми, че в момента се чудя как да тълкувам и разбирам съня с момичето. Примерно помня как преди 5 години сънувах че се целувам с една много добра приятелка, което в последствие отключи някакви чувства към нея. Но това се прояви в тинейджърските ми години и разбира се тези чувства се размиха за няколко месеца, може би и година. Или веднъж сънувах как един мои бивш съученик - Самуел, пада от 3тия етаж. Бях ужасен и след това силата на приятелството ми към него в известен смисъл се увеличи. Станахме добри другари. Съня помага да проумееш неща, които явно незнаеш как или те е страх или просто не искаш да проумееш. Това са само малка част от примерите ми, които постепенно ще разкрия по-нататък.
После сънувах един стар другар, който напоследък доста често взе да ми се появява в съзнанието, поради липсата на контакт в реалния живот (предполагам). Странно е как в сънищата ми той все говори и говори за неща които почти не са реални и се държи доста агресивно. Някои работи си остават едни и същи и в единия и в другия свят. Жалко.
До такава степен, още от малък сънищата могат да променят живота ми, че в момента се чудя как да тълкувам и разбирам съня с момичето. Примерно помня как преди 5 години сънувах че се целувам с една много добра приятелка, което в последствие отключи някакви чувства към нея. Но това се прояви в тинейджърските ми години и разбира се тези чувства се размиха за няколко месеца, може би и година. Или веднъж сънувах как един мои бивш съученик - Самуел, пада от 3тия етаж. Бях ужасен и след това силата на приятелството ми към него в известен смисъл се увеличи. Станахме добри другари. Съня помага да проумееш неща, които явно незнаеш как или те е страх или просто не искаш да проумееш. Това са само малка част от примерите ми, които постепенно ще разкрия по-нататък.
Последни сънища.
Като увод ще споделя, че сънувам всеки път като спя и обикновено помня сънищата си. В по-спокойните нощи сънувам по 2-3 на веднъж. Понякога свързани, понякога не. Еротичните са на месец веднъж. По време на движение (пътуване) имам навика на сън да се спъвам и буквално да подскачам на седалката и хората да ме гледат странно. Не съм особено бълнуващ, но е имало куриозни случаи;). Убийства, сеч, полети, високи скорости, секс, битки, смърт, ужъси, извънземни, апокалипсиси, течни сънища - това са основните тематики. На скоро даже взеха да се появяват и пророчески, така да се нарекът, сънища.
Такааам. Ще започна от сутринта на 01.06.2009. Последния ми най-интересен сън. Страхотно събуждане! Даже май единственото толкова глупаво и екстремно. Да, простотията присъства все пак;) да не забравяме, че това все пак съм АЗ! Та така.
Семейната идилия е развалена:
Аз, не присъствам физически а само наблюдавам.
Семейство - майка, баща и около 7-8 деца (бебета) бягат от някакви хора. Родителите бяха костюмирани, а преследвачите някакви си тайни служби. Обстановка - Джунгла, реки свързващи се в нещо като езеро-язовир, заобиколена по неестествен(язовирен) начин с бетонна стена, доста дълга и висока. Бегъците бягат с шок и ужъс като всеки е награбил бебета и влизат през някаква, очевидно изкуствено създадена, с взрив, дупка в стената на бента. Вътрешността представлява канали, стълби, коридори и всичко каквото може да има в един бент. Естествено влагата, локвите и липсата на светлина са константа. В паниката си, не помня точно как, се случи така, че родителите захвърлиха за момент децата си и се втурнаха по едни коридори и стълби водещи към по-горните нива на бента. В този момент аз вече присъствах физически. Обикалях разни тъмни тунели и намирах плачещи деца из локви и дупки. Обстановката напомняше, че скоро из тези места е имало явна битка с огнестрелни оръжия. Присъстваха множество дупки от взривове. Не обръщах особено внимание на децата. Не ме интересуваха, не ми трябваха, не ми пукаше за тях. След време намерих коридора който водеше към някаква част от бента, където външната стена липсваше с доста големи размери и наоколо имаше само развалини (очевидно това място е било цел на ракета или нещо такова). Та за да стигна към края на откритото помещение трябваше да продължа по един прав наклон, без стълби, не особено стръмен. Навсякъде бе осеяно с все повече и повече деца. В един момент се появи майката. Раздърпана, обезумяла с оръфан костюм. Вероятно (както би трябвало да напомня външния и вид) тя беше репортер и веднага извади един микрофон и започна да ме разпитва някакви неща от рода на какво се случва тук, каква е идеята на цялата ситуация и както беше разгорещена и обезумяла (като репортер) в един момент се срина в тъга и ужъс като започна да ме разпитва къде са и децата и как може да ги прибере всичките. Тогава падна на колене и започна да реве. Бащата беше на ръба на "етажа" и гледаше разкрепостено на вън. Гледката бе..джунглата, но доста от високо - явно сме били на едни от последните нива на бента. В същия момент се чуха хеликоптери. Това вероятно бяха "тайните" служби които преследваха семейството. Те изпаднаха отново в паника и се разбягаха. В този момент аз отново се възнесох и започнах да се отдалечавам от цялата бетонна структура и виждах как родителите бягаха хванати за ръка и се опитаха да скочат във водата, десетки метри надолу, докато хеликоптерът поради някаква странна причина се развали и се разби в покрива на бента и направи нова, огромна дупка, цялата в пламъци и пушек.
Вниманието ми после се пренесе към друга част на джунглата, където растителността постепенно придоби по умерено-континентален характер. Станах свидетел на партизанска война между чехи и сърби. Отново не съществувах физически. Из някаква горичка, където имаше огън наляво на дясно в едни храсталаци се криеха мъж и жена. Мъжът подаде на жената някаква черна проста малка раница, в която имаше някаква бомба. Жената се изправи и сложи втора раница на раменете си (докато държеше първата в ръце), която представляваше джет пак..доста примитивен - с два дълги черни ауспуха, които след като запалиха изхвърлиха струя огън о опожариха почти всичко около мъжа. Жената се отправи през клоните към някаква барикада, не далеч, изградена от разни мебели и битови отпадъци. Метна раницата и излетя на другаде. Раницата падна зад барикадата и се взриви, като всичко пламна. Две тела хвръкнаха. Едното бе на малко момиченце, което започна да се гърчи на тревата сред огъня и една жена, очевидно майката, която се навря в някви останки от барикадата. Тогава от гората изкочиха (пеша) чехите, грабнаха детето и побягнаха навътре в гората. Жената веднага хукна след тях. Постепенно преследването продъжи извън гората, в няква долинка заобиклена от другата и страна от планина. От леса заискачаха други хора. В този момент аз се материализирах и последвах тълпата. Те настигнаха чехите и успяха да вземат детето и побягнаха. Аз останах сам срещу чехите, които видимо не бяха доволни от ситуацията. По земята имаше разни останки от някогашни къщи и бе осеяно с дъски и всеки грабна по една. Успях да ги посплаша като размахвах моята заплашително. Жената се отдалечи, но мажът не, тъй като неговата бе по-дебела и имаше пирони по нея. Опитах се да му я избия или да го ударя, но той просто бе по-силен с по-здраво оръжие. Тогава ми хрумна да го изритам с кубинките си в дъската и тогава да го изгърмя в главата с моята и да свърша с него. Десен крак, на ляво, към дъската в ръцете му. Е...така и стана. Само дето явно в агресията и яростта си надминах света в ума ми и изгърмях рамката на прозореца над леглото ми. Хахаха...мда. Обелих си кожа от крака и ме боля доста! Е поне не се опсах!
А сутринта на 02.06.2009 до колкото помня, имаше мощен секс с някаква мацка дето си няма и на идея коя. Даже като се замисля не и видях лицето. Даже обстановката бе семпла - някаква пейка в някакъв парк и беше мрачно. Останалото ми избягна.
Това е засега.
Такааам. Ще започна от сутринта на 01.06.2009. Последния ми най-интересен сън. Страхотно събуждане! Даже май единственото толкова глупаво и екстремно. Да, простотията присъства все пак;) да не забравяме, че това все пак съм АЗ! Та така.
Семейната идилия е развалена:
Аз, не присъствам физически а само наблюдавам.
Семейство - майка, баща и около 7-8 деца (бебета) бягат от някакви хора. Родителите бяха костюмирани, а преследвачите някакви си тайни служби. Обстановка - Джунгла, реки свързващи се в нещо като езеро-язовир, заобиколена по неестествен(язовирен) начин с бетонна стена, доста дълга и висока. Бегъците бягат с шок и ужъс като всеки е награбил бебета и влизат през някаква, очевидно изкуствено създадена, с взрив, дупка в стената на бента. Вътрешността представлява канали, стълби, коридори и всичко каквото може да има в един бент. Естествено влагата, локвите и липсата на светлина са константа. В паниката си, не помня точно как, се случи така, че родителите захвърлиха за момент децата си и се втурнаха по едни коридори и стълби водещи към по-горните нива на бента. В този момент аз вече присъствах физически. Обикалях разни тъмни тунели и намирах плачещи деца из локви и дупки. Обстановката напомняше, че скоро из тези места е имало явна битка с огнестрелни оръжия. Присъстваха множество дупки от взривове. Не обръщах особено внимание на децата. Не ме интересуваха, не ми трябваха, не ми пукаше за тях. След време намерих коридора който водеше към някаква част от бента, където външната стена липсваше с доста големи размери и наоколо имаше само развалини (очевидно това място е било цел на ракета или нещо такова). Та за да стигна към края на откритото помещение трябваше да продължа по един прав наклон, без стълби, не особено стръмен. Навсякъде бе осеяно с все повече и повече деца. В един момент се появи майката. Раздърпана, обезумяла с оръфан костюм. Вероятно (както би трябвало да напомня външния и вид) тя беше репортер и веднага извади един микрофон и започна да ме разпитва някакви неща от рода на какво се случва тук, каква е идеята на цялата ситуация и както беше разгорещена и обезумяла (като репортер) в един момент се срина в тъга и ужъс като започна да ме разпитва къде са и децата и как може да ги прибере всичките. Тогава падна на колене и започна да реве. Бащата беше на ръба на "етажа" и гледаше разкрепостено на вън. Гледката бе..джунглата, но доста от високо - явно сме били на едни от последните нива на бента. В същия момент се чуха хеликоптери. Това вероятно бяха "тайните" служби които преследваха семейството. Те изпаднаха отново в паника и се разбягаха. В този момент аз отново се възнесох и започнах да се отдалечавам от цялата бетонна структура и виждах как родителите бягаха хванати за ръка и се опитаха да скочат във водата, десетки метри надолу, докато хеликоптерът поради някаква странна причина се развали и се разби в покрива на бента и направи нова, огромна дупка, цялата в пламъци и пушек.
Вниманието ми после се пренесе към друга част на джунглата, където растителността постепенно придоби по умерено-континентален характер. Станах свидетел на партизанска война между чехи и сърби. Отново не съществувах физически. Из някаква горичка, където имаше огън наляво на дясно в едни храсталаци се криеха мъж и жена. Мъжът подаде на жената някаква черна проста малка раница, в която имаше някаква бомба. Жената се изправи и сложи втора раница на раменете си (докато държеше първата в ръце), която представляваше джет пак..доста примитивен - с два дълги черни ауспуха, които след като запалиха изхвърлиха струя огън о опожариха почти всичко около мъжа. Жената се отправи през клоните към някаква барикада, не далеч, изградена от разни мебели и битови отпадъци. Метна раницата и излетя на другаде. Раницата падна зад барикадата и се взриви, като всичко пламна. Две тела хвръкнаха. Едното бе на малко момиченце, което започна да се гърчи на тревата сред огъня и една жена, очевидно майката, която се навря в някви останки от барикадата. Тогава от гората изкочиха (пеша) чехите, грабнаха детето и побягнаха навътре в гората. Жената веднага хукна след тях. Постепенно преследването продъжи извън гората, в няква долинка заобиклена от другата и страна от планина. От леса заискачаха други хора. В този момент аз се материализирах и последвах тълпата. Те настигнаха чехите и успяха да вземат детето и побягнаха. Аз останах сам срещу чехите, които видимо не бяха доволни от ситуацията. По земята имаше разни останки от някогашни къщи и бе осеяно с дъски и всеки грабна по една. Успях да ги посплаша като размахвах моята заплашително. Жената се отдалечи, но мажът не, тъй като неговата бе по-дебела и имаше пирони по нея. Опитах се да му я избия или да го ударя, но той просто бе по-силен с по-здраво оръжие. Тогава ми хрумна да го изритам с кубинките си в дъската и тогава да го изгърмя в главата с моята и да свърша с него. Десен крак, на ляво, към дъската в ръцете му. Е...така и стана. Само дето явно в агресията и яростта си надминах света в ума ми и изгърмях рамката на прозореца над леглото ми. Хахаха...мда. Обелих си кожа от крака и ме боля доста! Е поне не се опсах!
А сутринта на 02.06.2009 до колкото помня, имаше мощен секс с някаква мацка дето си няма и на идея коя. Даже като се замисля не и видях лицето. Даже обстановката бе семпла - някаква пейка в някакъв парк и беше мрачно. Останалото ми избягна.
Това е засега.
Началото.
Пф, най-после се накарах да си направя Нещо, в което да описвам постоянните и неестествени мои сънища, явно подбудени от огромната ми фантазия и обща култура. Първоначално идеята бе за ръкописен журнал, но електронния е логически по-добър - бърз, лесен, редактира се, бързо се преглежда и се намират ключовите моменти. Отново жертва на модерната технология. Улесняване на живота. Спестявам си часове осамотение над хартията и писеца, за сметка на какво? Повече време за мързел може би? Както и да е. Това е началото. Разбира се няма да описвам само изчаткалите си сънища, но най-вероятно ще споделям и мисли и разни други ментални пориви, които просто си заслужава да се запишат някъде.
Subscribe to:
Posts (Atom)